РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 25

Глава 24

Пътуването обратно до Чикаго изглежда като препускане към предстояща смърт.
Радвам се, че се връщам…у дома?…но не мога да отрека, че ми беше приятно да отида в Броудмур в Колорадо Спрингс. Обслужването по стаите, разкошните разкопки, почивката от
постоянно намръщените очи на Каин. Освен това ми хареса да се срещам с хора, които донякъде знаеха коя съм. Не трябваше да крия, че съм различна. Не трябваше да се преструвам, че съм нормална от страх да не бъда смятана за някакъв проблемен чудак. Габриела не се възпротиви на външния ми вид, нито се опита да ми направи някакъв комплимент, като нарече външния ми вид „остър“. По дяволите, тя вероятно има повече мастило, по себе си от мен. И за една кралица – кралицата на мрака – мисля, че това е доста страхотно.
Размърдах се на седалката, опитвайки се да се настаня удобно, след като карахме през последните три часа. Въпреки че мисля, че с Легион се забавлявахме, докато слушахме моите (удивителни) плейлисти по пътя за Колорадо, връщането към тази лекота просто не изглежда правилно. Не и с толкова много безпокойство за Серафима, който се появява в нашия град. Не и с неговото толкова осезаемо раздразнение, че чак ме задушава. Не и със сърцевината ми, която все още пулсира от чужд буен натиск.
– Справи се добре през последните няколко дни – казва той внезапно. Това са седем от десетте думи, които ми е казал, откакто тръгнахме обратно за дома.
– Аз ли?
– Да. Ти се оправи с кралицата, когато аз останах замръзнал и не можех да те защитя. Ти не
отстъпи и на краля. Мисля, че те оцениха смелостта ти. Дори се възхитиха от нея. Не бих се
изненадал ако установя, че затова се съгласиха да ни помогнат.
– На изключително висока цена. Честно казано не мисля, че си заслужава.
– Не ти трябва да платиш цената. Дадох ти обет и възнамерявам да го спазя.
– Не аз трябва да платя цената? – Обръщам се на седалката си, взирайки се с режеш, като с
кинжали поглед – Ел, ти избра да умреш за мен. Не мислиш ли, че и аз трябва да имам думата?
Като се има предвид, че исках да направя този избор, а ти ме отряза?
– Не умирам само за теб, Идън. Умирам за кауза много по-голяма от всеки от нас. Умирам за
човечеството. Избирам да разменя живота си, така че ти и хора като теб да имате действително шанс за промяна. – Хваща волана с една ръка, докато другата слага на тила си. – Бродил съм по тази земя по-дълго, отколкото са били живи най-старите ви предци. Ако това ще ме върне в ада, не мога да си представя да има по – благородна кауза.
– Майната му на благородството. – Думите изкачат от устата ми, преди дори да имам възможност да ги спра.
– Какво?
– Чу ме. Ще се откажеш ли за един човешки живот? Едно егоистично, неуверено момиче, което не може да контролира емоциите си? Това е разочароващо. Мислех, че си по-силен от това, по-умен от това. Колко глупаво би било да пропиляваш всичко, което си направил за каузата си, всичко, което си направил за Седемте, за някой, който изкривява душите, по дяволите. Не си струвам, Ел. Ти знаеш това, аз знам това, както и всички останали. И все пак е добре ти да го играеш мъченик, а не аз, нали така? Това са глупости.
– Твоят живот не е глупост. – Гласът му е равен, спокоен, въпреки моята нахална тирада. – За мен не е.
– Е, ти си първият – отговарям лекомислено. – Ако знаеш какво съм направила, болката, която причиних, би си помислил друго.
– Всички сме грешници, Идън. Някои от нас грешат по различен начин от други.
Оставих думите му да увиснат между нас и предпочетох да се зазяпам през прозореца, докато минавахме над плоска, кафява земя и умъртвена трева — такъв контраст с наситената изумрудена зеленина на територията на Броудмур. Сиви облаци висяха ниско над нас, заплашвайки измръзналата безплодна земя с заледена храна. Тишината в колата беше оглушителна, така че включвам стерео системата и превъртам надолу до списък за изпълнение с надпис „Тъмни Дни“.
Това е този, който слушам, когато се чувствам особено емо.
– Защо блокира номера й?
Няма нужда да го питам за кого говори, сестра ми. Само името, отекващо в черепа ми, замъглява очите ми с нежелана емоция.
– Тя никога не би ме пуснала, никога не би се отказала от мен. Трябваше да я лъжа всеки ден и по дяволите… Толкова ми писна да лъжа, нея, себе си. Тя щеше да се чувства отговорна за мен, сякаш е направила нещо нередно, а аз не мога да се справя с нейната вина. Моята вина е едно нещо, но нейната…
– Ти я обичаш.
– Да – Поглеждам го, чудейки се дали чува как сърцето ми се разбива.
– Не бих те обвинявал, знаеш ли… ако говореше с нея.
– Това би й дало фалшива надежда. – поклащам глава.
– Няма нищо фалшиво в надеждата, Идън – казва той, а гласът му трепери с носталгичен тембър, сякаш някога е усещал, вкусвал и държал надежда в дланите си. – Може да е сляпо – дори глупаво – но никога не е фалшиво. Не и ако наистина го чувстваш в сърцето си.
– А твоето сърце? – питам аз, спомняйки си студената празнота в гърдите му, когато бузата ми лежеше върху нея под покривалото на нощта.
– Понякога чувства твърде много. Друг път не усеща абсолютно нищо.
Думите му са празни, призрак, който минава през малкото пространство между нас. Подиграва ме, смело бе да го предизвикам със собствената си човешка крехкост. Не вярвам, че той е лишен от чувства, като се има предвид всичко, което ме накара да почувствам само за няколко дни. Но тривиалната, прекалено чувствителна страна от мен се тревожи, че тези чувства може да нямат нищо общо с мен. И това…боли.
В колата се настанява тишина и я изпълвам със собствените си мъчителни мисли. Какво се е случило с нас? Не го мразя. Нито пък го харесвам особено. Той е мрачен, сдържан и адски упорит.
И ако трябва наистина да съм честна, направо плашещо. Но има и една страна от него, която е състрадателна и – смея да кажа – мила. А той е яростно защитен и лоялен. Всички онези моменти, когато бях пречупена и уязвима, той можеше да се възползва, но не. Той бе лудо, дори досадно добродетелен.
За мое облекчение завиваме към бензиностанция, за да заредим. Трябваше да използвам тоалетната от километри, но не можех да търпя смъртните ми нужди да бъдат още едно бреме.
– Къде отиваш? – Легион пита, когато изскачам от колата зад него.
– До тоалетната.
Той отваря уста, за да протестира, но аз му махнах да си тръгне.
– Това ще се случи или там – соча към тоалетната на бензиностанцията – или на кожената ти седалка. Изборът е твой. – Когато си затваря устата, аз го уверявам: – Ще бъда бърза. Обещавам.
Спазвайки думата си, аз набързо се облекчавам и се връщам в мини-маркета, като решавам да взема няколко напитки и закуски за пътя. Забелязвам ледения чай Аризона и се усмихвам. Може би това ще изглади нещата. Не мога да търпя да прекараме следващите тринадесет часа и половина в мълчание. Предпочитам той да ме чука и да стене, отколкото да седя до него, преструвайки се, че не забелязвам всеки път, когато тези сребърни очи се насочат към мен зад тъмните му очила.
Наблюдавам широкия гръб на Легион, облечен в износено кожено яке, в предната част на магазина. Сигурно е влязъл да плати, докато бях в тоалетната, вероятно просто ме държи в полезрението си. Употит. Не може вечно да играе бодигард и детегледачка.
– Е, ако си свършил да бъдеш мистър Дум и мрак – дразня го аз, идвайки от щанда с чиповете, – имам малка изненада за…
– Идън, не мърдай.
Тъмният тон на гласа му ме спира наред крачката ми. Тогава забелязвам ръцете му, вдигнати отстрани и зловещата тишина в мини – маркета. Поглеждам наляво и виждам мъж с пистолет, насочен към главата на Легион. Вдясно има друг мъж, който също държи пушка, дълга колкото ръката ми.
Студения чай и содата се изплъзват от върховете на пръстите ми, пръскайки гадно сладка течност в краката ми.
– Момичето идва с нас – казва мъжът отдясно. – Само да трепнеш и моят сътрудник ще разпръсне вътрешностите ти из всички лото билети.
Демони? Не, мамка му – хора.
– Не мога да ти позволя да го направиш – отвръща Легион със смъртоносно спокоен глас.
– Така ли? – задника с автомата казва. Той е почти толкова голям, колкото Легион – обучен боец. Не виждам голяма част от лицето му, но изпод черната шапка на главата му наднича бъркотия от руса коса. – Е, като се има предвид, че имам оръжия, пригодени за вашите приятели отвън, както и около тази сграда, би било разумно от ваша страна да преосмислите приоритетите си. Работата ти е свършена, демон. Сега тя е наша грижа.
– Виждаш ли, ето къде грешиш, човече – плюе Легион. – Ако тя беше твоя грижа от самото начало, нямаше да се налага да се намесваме, за да я защитим. Така че… ако искате да видите още един ден от вашето мизерно, жалко съществуване, ще свалите тези оръжия и ще си вървите, по пътя.
– Безсмъртието те е направило арогантен. Да видим колко нахален ще бъдеш, когато те върна при твоя създател с дупка в главата. – Мъжът се смее, може би от страх, или от истерия, или от двете.
Чува се вик в далечината, отвън, а след това… Ада се отприщва.
С едно бързо движение, по-бързо, отколкото всеки от нас може да види, Легион е зад стрелеца отляво, с ръка, върху пръста на спусъка. Със своя човешки щит той използва оръжието на човека с пушката, докато се гмурка и се търкаля зад щанда за хот-дог. Легион възпроизвежда поне половин дузина изстрели, преди да завърти стрелеца и с отвратително изпукване да прекърши врата му като клонка.
– Хайде! – крещи той, хвърля се към мен, докато човекът с автомата отвръща на огъня. Всичко е твърде познато. Твърде близо до онази сцена от преди малко повече от седмица. Но този път няма да крещя, няма да плача, няма да повръщам от страх.
Още двама въоръжени мъже влизат в магазина и ръсят диво куршуми в наша посока. Легион бързо ме поставя зад себе си, прикривайки тялото ми с неговото, докато той вади два 9 милиметрови пистолета зад гърба си и се върти в кръг, като има само една машина за лед за прикритие. Уцелва и двамата в главите с прецизен изстрел. Още мъже, въоръжени до зъби. Те ни превъзхождат числено…и то с много. И след като отстраняваме още пет, чуваме щрак-щрак-щрак, който запечатва съдбата ни. Свършихме мунициите.
– Остани зад мен – прошепва той грубо, като ме задържа зад гърба си. Приклекнали сме, наполовина пълзим през счупени стъкла и гилзи. Коленете и ръцете ми кървят, но не усещам болката. Адреналинът, подобен на кокаина, се надбягва във вените ми, успокоявайки всички пориви да крещя или да плача. Трябва да се махнем оттук, а перспективата да го направим живи изглежда доста мрачна.
Завиваме зад ъгъла и почти се сблъскваме с човек, препасан с нещо, което прилича на картечница. Легион блъска ръката му на една страна, още преди да успее да натисне спусъка, и удря лицето му с юмрук, което предизвиква плисване на кръв от носа му. Това се случва за части от секундата, но му е достатъчно да вземе пистолета на мъжа и да вкара няколко куршума в приятеля му, който е само на няколко метра. Без дори да спре да погледне, той се обръща и се прицелва право през рамото ми, пращайки още шест куршума в гърдите на приближаващия нападател, без дори да мигне.
Движи се с бързината на усойница и грацията на пантера. Ако не знаех по-добре, щях да мисля, че е отчасти животно. Толкова висок и толкова широк мъж не трябва да е толкова пъргав и грациозен като него, но той изобщо не е мъж.
Пътят ни е осеян с мъртви тела, Легион ме хваща в прегръдките си и излиза от мини-маркета.
Отпред има още трупове, благодарение на Феникс и Тойол. Въпросът е как никакви куршуми не са попаднали в бензиновите колонки и не ни разпръснаха всички на парчета.
– Алиансът – крещи Тойол към нас. Катаните му блестят с яркочервена кръв, капеща от остриетата като ягодов сироп.
– Ще има още по пътя – добавя Феникс. Той изглежда толкова уравновесен и елегантен, както винаги. Не мога да си го представя в битка.
– Да се махаме оттук, по дяволите – излая Легион, докато ме набутва в колата.
– Ранена ли е? – пита Феникс, поглеждайки кръвта по ръцете и краката ми.
– Добре съм – уверявам го. – Раните са повърхностни. Мога да се почистя само с комплект за първа помощ. Освен това по-голямата част от кръвта дори не е моя.
Легион скача на шофьорската седалка и потегля, а зад нас се издига дъжд от чакъл. Дори не ме поглежда, докато не сме на мили разстояние.
– Добре ли си? – Този глас отново… с оттенък на страх и лед.
– Добре съм – повтарям аз, неспособна да намеря други думи. – Комплектът в жабката свърши работа.
– По дяволите. Мамка му! – вика той, удряйки с юмруци волана. – Трябваше да бъда по-внимателен. Трябваше да проверя магазина. Ако нещо ти се беше случило…
– Ел… – Поставям ръката си върху неговата, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение. Той потрепва, все още зареден от боя, но не го пускам. Усещам как силата тече през него – огън и насилие под формата на кръв. – Добре съм. Вината не е твоя. Честно казано, трябва да ти благодаря. Щях да съм мъртва, ако не беше ти.
– Кълна се, във всичко което съм – дарява ме със бърз поглед, но сканира цялото ми тяло за рани и травми – никога повече няма да рискувам с живота ти. Прости ми.
– Няма какво да ти прощавам. – Най-накрая отдръпвам ръката си от неговата и я прибирам в скута си, улавяйки усещането за огромната му сила в дланта си. – Ако някой, трябва да се извинява, то това са онези в магазина. Можех да ги спра. Но аз просто… замръзнах. Трябваше да направя нещо, за да помогна.
– Не е твоя вина. – Легион поклаща глава. – Ти си необучена, нефокусирана. Не очаквах да направиш това, което трябваше да направя аз.
– Тогава ме научи – настоявам аз, обръщайки се към него на мястото си. – Обучи ме, покажи ми как да впрегна дарбата си и да я използвам, за да се бия.
– Това не е твоя работа, Идън. – Минава почти минута, преди той да отговори. – Не очаквам да застрашаваш живота си повече, отколкото вече го правиш.
– И така… кои бяха те?
– Алиансът на ръкоположените. – Той издиша тежко. – Много старо тайно общество, което обединява всяка религия в света с една цел: изкореняване на злото.
– Какво…? Значи искат да ме изкоренят, да ме убият?
– Не, точно обратното всъщност. Те си мислят, че могат да спасят душата ти. – Той се смее саркастично, звукът смразява костите ми. – Наистина това е просто компютърен код, за това да те увият в усмирителна риза и да те заключат до края на дните ти. Наред с други неща.
– Но как… откъде знаят за мен?
– Вероятно много от тях знаят за теб. Членовете на Алианса обхващат цялото земно кълбо.
Вероятно имат агенти във всяка болница, училище и психиатрично заведение по света.
Мамка му, мамка му, мамка му.
За какво друго съм била напълно сляпа? Кой друг би могъл да ме търси?
И на кого наистина мога да се доверя?
– Защо Седемте и Алиансът не работят заедно? Тъй като и двете „организации“ ловите Призованите?
– Защото те са набожни задници, които не биха познали Словото, ако им го навреш в самодоволните им задници – ръмжи той. – Алиансът не вярва в отнемането на човешки живот. Те обаче си мислят, че могат да прогонват Призованите и да спасят смъртните си души, а в действителност ги обричат на много по-тежко съществуване, шокови лечения, побои. – Той хвърля ядосан поглед към мен. – Лоботомии. Тъй като те всъщност не убиват жертвите си, те се чувстват сякаш изпълняват Божията воля. Смъртта би била много по-мила, като се има предвид какво причиняват на жертвите си.
– Смърт, точно това, което Седемте изискват.
– Това не е нещо, което приемаме лекомислено, Идън. Ако наистина имаше друг начин, щяхме да…
– Знам, знам. Убий един, за да спасиш милион. Но защо ме спасявате? Защо да не преминете през всичките тези неприятности за някой друг?
– Ти си много ценна. За нас. – Мисля, че е решил да ме игнорира, докато не продължава няколко секунди по-късно. Гърлото му потръпва, докато преглъща. – За мен.
– Защо?
При това той наистина ме игнорира, фокусирайки се върху ускоряването към нашия разкъсан от война град. Поехме по различен маршрут, избягвайки главните пътища, за да останем извън полезрението. Освен това по-лесно може да се каже дали сме следени или не. Когато спираме да заредим, Феникс и Тойол оглеждат целия периметър, включително баните. Не протестирам, когато Легион настоява да стои пред вратата.
– Благодаря – трепнах, без да разбирам защо, по дяволите, му благодаря. Той ми спаси живота – да – повече пъти, отколкото мога да преброя на една ръка. Но аз не го разбирам. И не разбирам цялото обяснение за Скачача. Не и когато наистина няма нищо за тях. По дяволите, те са демони, какво ги интересува, че плача и крещя докато сънувам кошмари?
Мамка му, защо му пука?
Краткият живот със скапани хора и в скапани приемни домове ме остави уморена и предпазлива, но с основателна причина, никой не ми е показал нищо друго освен презрение, никой освен сестра ми не ми показа нещо друго – любов.
И сега дори тя е само сянка от миналото ми.
Легион бързо ме отвежда до колата под прикритието на нощта, с ръка на гърба ми. Дори със съмнението, което копае дупка в мозъка ми, докосването му никога не пропуска да ме обезоръжи. Когато се настанява на седалката си и закопчава колана си само секунди по-късно, той насочва сребърния си поглед към мен, блясъкът му е още по-ярък в тъмното.
– Всеки човешки живот, който някога съм отнел, остава в мен. Преследва ме. Виждам ги в сънищата си. Виждам ги винаги, когато се погледна в огледалото. Чувам крясъците им, които надделяват над собствените ми мисли. Идън, ако имаше друг начин, щях да го направя. И може би не можем да те спасим. Може би просто удължаваме неизбежното, но не мога да го направя.
Душата ми е твърде тежка, за да понеса още една неоправдана смърт.
Той не говори през останалата част от пътуването обратно до Чикаго, но аз държа музиката включена. Да се надяваме, че това ще заглуши писъците в главата му.

Назад към част 24                                                                  Напред към част 26

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!