РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en Sinners #1 Част 4

Глава 3

Взирам се във вратата, докато слънцето не се издига високо в небето. Вече не си правя труда да крещя или да се бия. Така или иначе няма да има значение. Няма да се измъкна оттук жива.
Трябва да е късен следобед, когато чух как вратата на спалнята се отключва. Сигурно съм заспала, след като изплаках ядосани, объркани сълзи в окървавените си длани. Стремя се да стана от пода и да увия скъсания пуловер около голото си тяло. Лили рита вратата след себе си и се обръща към мен с тържествуващ поглед. В едната ръка има поднос с нещо, което изглежда като храна, а в другата – чанта.
– Здравей – прошепва тя. Не се доближава до мен, може би в объркания си ум е очаквала да я поканя да влезе с отворени обятия. И честно казано съм благодарна за познатото й лице. Мразя го. Мразя, че я гледам и пак виждам приятелката си, но не мога да се сдържа. Съвсем сама съм и напълно изгубена. Тя е единственото нещо, което все още ми дава надежда.
– Какво правиш тук? – Изтръпвам пред силната сухота в гърлото си. Трябваше да я моля да ми помогне, да ме освободи, но не мога. Наранена съм. Пуснах този човек — този убиец — в сърцето си и тя ме нарани.
– Мислех, че може да искаш да се почистиш. И да хапнеш нещо.
– Мислиш грешно- лъжа аз, а стомахът ми ръмжи по сигнал в акт на предателство. И русокосият беше прав. След като бях обляна със собствената ми кръв, собственото си повръщане и пот, наистина мириша.
– Аз искам да се изкъпеш, а той иска да се нахраниш. Така че, моля те. Ще ви бъде по-лесно, ако просто си сътрудничите. -Лили поглежда назад към вратата и леко се мръщи, преди да прикове поглед в мен.
– Защо съм тук, Лили? Кой са тези хора? Мамка му… коя си ти?
– Аз съм твоя приятелка, Идън.
– Глупости. Ако беше моя приятелка, щеше да ми кажеш къде, по дяволите, съм и защо, по дяволите, съм тук.
– Спасих живота ти.-Тя въздъхва и завърта небесносините си очи.
– Не. Ти искаше да ме убиеш. Ти ме спаси само за да можеш да ме довлечеш тук и да го направиш сама.
– Успокой се. – Тя се приближава с премерени крачки, поставя подноса на нощното шкафче, а чантата, на прилежно оправеното легло. — Наистина не бива да говориш така.
– По дяволите.
– Виж, можем да направим това по два начина. – Лили поклаща глава, преди да седне на леглото.- Можеш да влезеш в банята, да се изкъпеш и да се преоблечеш сама, или аз мога да те закарам вътре, да те съблека гола и да те търкам, докато не изтрия кожата ти. Изборът е твой.
Отварям уста, за да отвърна с нещо вулгарно или дори заплаха с насилие, но бързо стискам челюстта си. Лили не е сладката, изящна принцеса, за която си мислех, че е. Това момиче е нещо от филм на Marvel, пълен с екшън и акробатика. Никога не съм я виждала да се движи така. Никога не съм виждала някой да се движи така, изобщо. Виждала съм гангстери и мафиоти преди, но никой не се е движил по подобен начин. По дяволите, аз лично съм участвала в няколко сбивания в нощен клуб. Но никога не съм виждала движения като нейните.
Опитвам се да протегна ръка и да докосна ума й с моя, надявайки се да видя някакви признаци на заплаха. Ако можех да направя това, може би бих могла да поискам от нея да ме пусне без бой. Но всичко, което получавам, е статично. Бял шум. Никога не съм изпитвала нужда да пресявам главата й, защото тя никога не ми е давала причина за това. Сега, когато имам такава, не мога да осъществя връзка с нея. Опитвам отново, съсредоточавайки цялата си енергия върху това да протегна ръка до мястото, където тя седи само на няколко крачки. Избиват ситни капчици пот по челото и по носа ми. Дъхът ми излиза накъсан и биенето на сърцето ми бумти в ушите. Хващам се за нея, разтягам се като износен гумен ластик, докато започне да се разкъсва и разкъсва, заплашвайки да разбия собственият ми ум. Тогава, точно преди да се откажа, го усетих. Пукнатината в съзнанието й. Малка пукнатина, която ще ми даде
достъп до главния й мозък. Но още в секундата, когато докосна счупената преграда с невидимите върхове на пръстите ми, ме среща нетърпима болка. Зъбите ми се стискат толкова силно, че не съм сигурна, че не са били смлени на прах в устата ми, докато преглъщам писъка си. Сълзи пълнят очите ми, разливайки се по горещите ми бузи в солени вадички. Вкусът на метал изпълва устата ми, докато от носа ми бликва кръв.
Умирам, умирам, умирам. Мисля си аз
– Недей – казва Лили лекомислено. И с тази една дума болката си отива по начина, по който е дошла, сякаш никога не я е имало, оставяйки ме да кашлям и да плюя. Поглъщам скъпоценния въздух, от който бяха лишени дробовете ми. Сълзи и наситено червена кръв капят върху линолеума. Ако не бяха малките басейни зад мен, щях да си помисля, че агонията ми е била измислена.
– Какво ми направи? – хриптя, опитвайки се да си поема дъх.
– Нищо, миличка. Но ако не сътрудничиш, това ще бъде най-малкият ти проблем.
Не. Не. Не. Не по този начин. Не мога да умра по този начин.
Примирена да се само съжалявам и да показвам слабостта си, вдигам тежащата ми глава, за да погледна през стаята към мястото, където се намира друга врата. Трябва да е самостоятелна баня. Честно казано искам да пишкам толкова много, че ме боли и дори ми е гадно от вонята ми и вкуса на кръвта ми, оцветяваща зъбите ми, но няма да й кажа това. Не мога да й дам да разбере, че се съобразявам, че приемам това, което ми се случва. Дори ако можеше да ме разкъса крайник по крайник. Дори и да съм практически беззащитна.
– Добре, ще се изкъпя. Но само ако ми кажеш какво става.
– Не мога да направя това. Не и сега.-Тя поклаща глава.
– Тогава кога?
– Скоро. Когато Ел каже, че може. – Тя поглежда към затворената врата на спалнята, после отново към мен.
– Може ли просто да ми отговориш на един въпрос — само на един. И ще направя каквото поискаш. Няма да те питам защо съм тук или какво смяташ да правиш с мен. Просто… трябва да знам. – Ел. Отново това име. Някой мафиотски бос? Наркобос? Така или иначе, какво би искал той от мен? Аз съм никоя.
– Един въпрос? – Лили повдига стройна вежда.
– Да. Отговори честно и ще вляза в банята без друг звук. Дори ще ям от храната.
– Добре. Един въпрос. Да го чуем. – Тя завърта очи и изпуска раздразнена въздишка.
Поглеждам от пода към момичето, което смятах за един от единствените си приятели. Не обичах лесно и повечето хора ме намираха за твърде студена и предпазлива, за да изградя връзка. Но Лили… тя никога не се отказа. Тя никога не ме караше да се чувствам като аутсайдер. И никога не ме е съжалявала. Тя ме прие — бедна, изоставена и забравена. Поне аз така си мислех.
– Някога наистина пукало ли ти е за мен или всичко беше трик да ме заловиш и в крайна сметка да ме убиеш?
– Да – Без да мигне, Лили, отговори просто
– Да, пукаше ли ти? Да, всичко беше инсценирано, кое от двете?
– Да… и на двата въпроса.
Останала без думи, изправям се на крака и внимателно вдигам сака. След това си проправям път до банята със сърце в гърлото.
*
Мразя да го призная, но душът е точно това, от което се нуждая. Не бях осъзнала на какво приличам, докато не погледнах в огледалото на стената. Изсъхнала, люпеща се кръв покрива лицето и гърдите ми, заедно с добър слой от стомашните ми сокове в косата. Това, което беше останало от облеклото ми, беше разкъсано и изцапано, за съжаление нищо не може да бъде спасено.
Банята е безупречна, точно такава, като спалнята и също толкова студена. Единствените тоалетни принадлежности под душа са бял сапун и бутилка шампоан. Напенвам, търкам, изплаквам и повтарям, нетърпелива да отмия от себе си останките от мъртвия руснак и спомена за предната вечер. Въпреки че е трудно с цицина, с големината на топка за голф върху главата ми, успявам да възстановя сияещия сребрист тон на косата ми. Докосвам с върховете на пръстите си гадната бучка и потръпвам. Сигурно ме е ударил с дръжката на пистолета си. Или може би обърках юмрука му със закалена стомана. Така или иначе, дяволът ме нокаутира студено, сякаш не бях нищо повече от мършаво, бясно животно. И без нито един оттенък на угризения. Очите ми се насълзяват при спомена и бързо измивам злобните сълзи.
След като си изсуших косата с голяма кърпа, която е изненадващо пухкава, разкопчавам чантата. Очаквам да намеря основното: невзрачни панталони, тениска, надявам се малко бельо. Но това, което не очаквам да видя, са моите дрехи. Дрехи от стаята ми, в моя апартамент. О, мамка му. Те са били в дома ми. В нашия дом, със сестра ми.
Оставих водата да тече под душа, и се отпуснах сред парата в затвореното пространство, докато рових из чекмеджетата и шкафовете. Няма нищо, нищо, което бих могъла да използвам като оръжие. Нищо, което да намеква за моя похитител. Нито самобръсначка, или безопасна игла, всичко е голо, студено и сурово. Неръждаема стомана срещу тухла. Отказах се от търсенето и неохотно спрях водата, след което напуснах временното убежище на банята. Лили си отиде и нещо в гърдите ми се размърда. Мразя я. Мразя я, задето ме измами. Но също така знам, че имам нужда от нея. Тя е най-добрият ми залог да се махна оттук. Тя си призна, че се грижеше за мен. И ако нещо от тази привързаност все още съществува в сърцето й, може би мога да я манипулирам, за да ме пусне. Ще отнеме време и всяка част от волята ми, но ако успея просто да се докосна до онази малка пукнатина в нейната съвест, тогава може би ще успея да се измъкна жива оттук.
Колкото мога по-тихо, претърсвам стаята от горе до долу, като преглеждам всичко, което изглежда не е на място. Вратата е заключена, не съм изненадана. Чекмеджетата са пълни, с нищо друго освен обикновени мъжки дрехи и изглежда няма никакви подстригващи продукти или бижута. Има килер, но е заключен зад нещо, което изглежда като стоманена врата. Там. Точно там трябва да бъда. Това е билетът за моята свобода. Или може би точно обратното. Самураят каза, че Ел не обича бъркотията. Може би там смятат да ме убият.
В спалнята има един прозорец, боядисан затворен и заключен зад метални решетки. Докосвам с върховете на пръстите си смразяващо студеното матирано стъкло и надничам надолу към улицата, гледайки как светът се движи покрай мен като избелял ням филм. Все още съм в Чикаго. Трябва да съм облекчена от този факт. Вместо това осъзнаването ме задушава и аз се отблъсквам от прозореца, отказвайки да гледам повече.
Тихо е. През двадесет и двете години, които живея в този град, никога не е било тихо, никога. Прозорецът е шумоизолиран. Да крещя за помощ би било безполезно. Победена, изтощена и напълно изцедена, се хвърлям на леглото. Огромно е, по-голямо от всяко легло, което съм виждала. Одеялото със стоманено сив цвят е изненадващо меко под дланите ми, а възглавниците са пълни и пухкави. Това е странно и не на място на фона на абсолютната студенина, която лъха от останалата част от стаята.
Подносът с храна все още стои на нощното шкафче, така че се отдавам на почти изтощителния глад и вдигам металната чиния с похлупак. Бургер и пържени картофи. Храна, която не изисква нож и вилица. Умен ход. С хищна настървеност поглъщам половината от бургера и го преглъщам с цялата бутилка вода. Храната е изстинала, но е вкусна. Може би най-доброто нещо, което съм опитвала, като се има в предвид, че не съм яла от почти двадесет и четири часа. Може би дори по-дълго. Не мога да бъда сигурна колко време е минало.
Изтръпването започна от езика ми, бавно се плъзна надолу по гърлото ми като токсичен охлюв. Изпуснах пърженото картофче от устните си и се хванах за гърлото в безнадежден опит да изтръгна отровата от хранопровода си. Поглъщам въздух, пия от живота, за да отмия смъртта, задушвайки беззвучните ми писъци. Задавяйки се в сълзи, викам за помощ, но гласът
ми беше окаян дори в собствените ми уши. Давя се в собствената си слюнка, блъскам се в морето от чаршафи с цвета на облаци, натежали от дъжд. Боря се за повърхността на реалността, но пропадам твърде бързо… твърде бързо… твърде дълбоко в собствената си смърт.
С толкова широко отворени очи, че мога да видя всеки кадър от живота си да проблясва в брилянтен цвят, виждам познато лице да се появява, усмихва се, очаква, гледа ме как умирам.

 

Назад към част 3                                                                       Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *