П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 23

Аурокс

Аурокс изчака слънцето да се издигне високо в зимното небе, преди отново да излезе от ямата. Утрото бе изгряло облачно и сиво, но с напредването на безкрайните часове зимното слънце проби мъглата и сенките. По обяд, когато слънцето беше най-високо в небето, Аурокс излезе.
Не позволи на чувството за неотложност, което се промъкна под кожата му, да го направи небрежен. Аурокс използваше извитите мускули на ръцете си, за да се държи здраво за корените и да виси, отчасти под земята, отчасти над земята. Той използва всичките си паранормални сетива, за да търси. Трябва да се измъкна, без да ме видят, беше на първо място в съзнанието му.
Училището не беше толкова тихо, колкото предишния ден. Човешки работници усилено поправяха повредената част от конюшнята. Аурокс не видя вампири, но човешкият каубой Травис сякаш беше навсякъде. Да, ръцете и предмишниците му все още бяха увити в бели марлени превръзки, но гласът му беше толкова силен, че се носеше през цялата територия на училището до Аурокс. Ленобия не се показа на обедното слънце, но и не беше нужно. Травис беше там за нея, и то не просто с работниците. Каубоят общуваше свободно с конете. Аурокс го наблюдаваше как премества огромния першерон и черната кобила на Ленобия от един импровизиран кръгъл обор в друг.
Той не просто работи за Ленобия. Тя му се доверява. Ако една върховна жрица може да се довери толкова много на човек по време на стрес и вълнения, може би има шанс и Зоуи да…
Не. Аурокс нямаше да си позволи да се отдаде на подобна фантазия. Беше чул какво представлява. Зоуи беше чула какъв е той. Всички те бяха чули! Той беше формиран от Мрака чрез кръвта на майката на Зоуи. Той беше извън нейното доверие или прошка.
На тази земя има само един човек, който ми се доверява – само един човек, който ми прощава. При нея трябва да отида.
Аурокс висеше там, надничаше през корените и парчетата кора, чакаше… наблюдаваше… Накрая хората започнаха да се изнизват от конюшнята, говореха колко се радват, че са на пешеходно разстояние от Куини, за да могат да хапнат за обяд сандвич с яйце, и се смееха. Приятелите винаги се смееха.
Аурокс копнееше да сподели смеха на приятелите си.
Когато гърбовете им бяха обърнати към него и гласовете им утихнаха, момчето се измъкна напълно от ямата и подобно на маймуна се изкачи по отсеченото дърво до мястото, където то се подпираше на стената на училището, а след това я прескочи.
Аурокс искаше да изскочи – да извика звяра, да разкъса почвата и да побегне с цялата си неземна сила. Вместо това той се принуди да върви. Избърса мръсотията, листата и тревата от дрехите си. Прокара пръсти през сплъстената каша, която представляваше косата му, като разкъсваше буците кал и кръв и я разресваше до някакво подобие на нормална.
Нормалността беше добра. Нормалното не се забелязваше. Нормалното не беше задържане.
Автомобилът беше точно там, където го беше оставил предишния ден. Ключовете все още бяха в запалването. Ръцете на Аурокс трепереха само леко, когато двигателят се завъртя и той си проправи път от задния паркинг на площад „Утика“ и се насочи на югоизток – към убежището.
Пътуването сякаш отне само миг. Аурокс беше благодарен за това. Когато обърна колата по алеята на баба Редбърд, той свали прозорците. Въпреки че денят беше хладен, той искаше да попие аромата на лавандула и заедно с него да приеме спокойствието, което предлагаше. Точно както бе приел убежището, което му бе предложила баба Редбърд.
Когато Аурокс паркира пред широката и веранда, всичко се промени. Първоначално той не го разбра – не можа да го обработи. Ароматът го удари, но той се бореше със знанието, което вдишваше заедно с него.
– Бабо? Бабо Редбърд?- Извика Аурокс, докато слизаше от колата и заобикаляше отстрани малката къщичка. Очакваше да я открие край кристалния поток – мястото ѝ беше там. Трябваше да си напява радостна песен. Спокойна. Защитена. Сигурна.
Но тя не беше там.
Обхвана го ужасно предчувствие. Аурокс си спомни за смрадливия аромат, който го бе споходил сред лавандуловия въздух, когато бе паркирал пред дома на баба.
Аурокс побягна.
– Бабо! Къде си?- Крещеше той, докато заобикаляше страната на вилата, а краката му се плъзгаха по рохкия чакъл, който павираше малкото място за паркиране пред дома.
Аурокс се хвана за парапета на верандата и с две широки крачки взе шестте стъпала, като спря в центъра на широката дървена тераса, точно пред затворената входна врата на баба. Аурокс дръпна вратата и се втурна вътре.
– Бабо! Това съм аз, Аурокс, твоята цу-ка-нв-с-ди-на. Аз се върнах!
Нищо. Тя не беше тук. Чувстваше се неправилно, толкова много неправилно.
Аурокс се върна по стъпките си и се придвижи до средата на верандата. Там ароматът беше най-гъст.
Тъмнина. Страх. Омраза. Болка. Аурокс можеше да разчете всички тези емоции и още повече от кръвта, която бе опръскала верандата. Докато стоеше там и дишаше тежко, поемайки ужасното познание за насилието и разрушението, димът дойде при него. Той се издигаше на вихри около обутите му в мокасини крака, носейки късчета информация. В сивата мъгла се отпечатваше древна песен, която се издигаше около него, подобна на перо. В нея Аурокс чуваше ехото на смел женски глас.
Аурокс затвори очи и вдиша дълбоко.
– Моля те – помоли той тихо, – кажи ми какво се е случило тук.
Чувствата го нападнаха – омраза и гняв. Тези чувства бяха лесни за разбиране, познати.
– Неферет – прошепна той.- Ти си била тук. Усещам те. Усещам те.- Но след познатите емоции дойдоха тези, които го повалиха на колене.
Аурокс усети смелостта на Силвия Редбърд. Позна мъдростта и решителността ѝ, а накрая и страха ѝ.
Той падна на колене.
– О, Богиньо, не!- Аурокс извика към небесата.- Това е кръвта на Неферет, изтеглена от баба Редбърд. Дали Неферет я е убила, както е убила дъщеря и? Къде е тялото на баба?
Нямаше никакъв отговор, освен въздишките на вслушващия се в тях вятър и досадното щракане и крякане на огромния гарван, който кацна на ръба на верандата.
– Репхайм! Това ти ли си?- Аурокс прокара ръце през мръсната си коса, докато гарванът го гледаше, въртейки глава от една страна на друга.- Иска ми се богинята да вземе бика в мен и да ме превърне в птица. Ако го направи, ще се издигна в небесата и ще летя вечно.
Гарванът изкряска, разпери криле и отлетя, оставяйки Аурокс съвсем сам.
На Аурокс му се искаше да се разплаче от отчаяние и неудовлетвореност, както и да призове звяра към себе си и да нападне някого, когото и да било, в гняв и страх.
Момчето, което също беше звяр, избра да не направи нито едно от двете. Вместо това Аурокс не правеше нищо – нищо, освен да мисли. Той седя на верандата на баба много дълго време и сред остатъците от кръв и дим, страх и смелост, Аурокс разсъждавал по пътя към истината.
Ако Неферет беше убила баба Редбърд, тялото ѝ щеше да е тук. Тя няма причина да крие делата си. Нейните престъпления вече са разкрити. Танатос се е погрижи за това. И така, какво иска Неферет повече от смъртта и разрушението?
Отговорът беше колкото прост, толкова и ужасен.
Неферет иска да създаде хаос и един много лесен начин да го направи е да причини болка на Зоуи Редбърд. Аурокс знаеше истината за това, тъй като тази мисъл му хрумна. Бабата беше уникална сред смъртните – тя беше надарена лидер – обичана от мнозина. И могъща. Баба беше могъща.
Силвия Редбърд щеше да направи по-съвършена жертва от тази, която бе направила дъщеря ѝ.
– Не!- Умът на Аурокс се откъсна от тази ужасна мисъл. Вярно беше и това, че пленявайки любимата баба на Зоуи, Неферет щеше да си гарантира, че Зоуи ще я преследва с цялата си много впечатляваща мощ. По този начин тя щеше да раздроби вампирската общност и да предизвика хаос на местно ниво.
– Независимо дали ще бъде използвана като жертва, или като заложник, докато Неферет държи баба Редбърд, а Зоуи се опитва да я спаси, Неферет получава това, което най-много желае – хаос и отмъщение. Е, тогава някой друг трябва да спаси баба.
Аурокс взе решението си бързо, макар да разбираше, че то може да се окаже краят му. Пътуването обратно към Тулса сякаш отне необичайно много време. Аурокс имаше достатъчно време да помисли. Мислеше за Неферет и нейното бездушно пренебрежение към живота. Мислеше си за Дракон Ланкфорд и за това как се бе преборил и победил самотата и отчаянието, които се бяха опитали да погълнат живота му. Аурокс си мислеше за смелостта на онези, които се изправиха срещу толкова голям враг, че само споменът за белия бик караше вътрешностите му да настръхват. И Аурокс си помисли за Зоуи Редбърд.
Когато Аурокс се върна в Тулса, вече беше минало доста време. Той не отиде с кола до затънтения заден паркинг на площад „Утика“. Вместо това Аурокс мина покрай затворения търговски център и се насочи на изток по Двадесет и първа улица. На светофара на улица „Утика“ зави наляво, а след един квартал отново зави наляво и влезе през предната порта на „Къщата на нощта“, като паркира недалеч от празния малък жълт автобус.
Аурокс си пое дълбоко дъх. Бъди спокоен. Контролирай звяра. Мога да го направя. Трябва да го направя. След това слезе от колата.
По пътя от празния дом на баба Редбърд Аурокс беше мислил много, но всъщност не беше обмислял конкретните неща, които трябва да направи, когато стигне до Къщата на нощта. Така че, оставяйки се на инстинктите си да го водят, той просто започна да върви през кампуса.
Очевидно беше време за обяд. Ароматите, които се носеха от кафенето в главната сграда, накараха устата му да засъска и той осъзна, че не е ял от цял ден. Автоматично краката му се придвижиха към центъра на кампуса, следвайки храната.
Точно когато стъпи на тротоара пред входа на столовата, големите дървени врати се отвориха и от тях се изсипаха група новаци, които говореха и се смееха с познати, леки гласове.
Зоуи го видя преди всички останали. Той разбра това, защото очите ѝ се разшириха от изненада. Беше започнала да клати глава и отваряше уста, сякаш искаше да му изкрещи, когато гласът на Старк прониза пространството между тях като стрела.
– Зоуи, върни се вътре! Дарий, Репхайм, при мен. Да го хванем!

Назад към част 22                                                  Напред към част 24

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!