П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 32

Зоуи

Чакането до здрач беше ад. Да си държа устата затворена, когато останалите новаци от депото се събуждаха бавно и се размърдваха сънливо наоколо, не бързайки, ядейки зърнени закуски и говорейки за училище, домашна работа и други глупости, които изобщо не спасяваха баба, караше главата ми да се блъска и стомахът ми да се свива.
А после, разбира се, към всичко се прибавяше и фактът, че Аурокс се беше сгушил в Кула № 1, криеше се и чакаше да се върнем и да го приберем точно преди да започнем целия план с хвърлянето на кръг и спасяването на баба, защото, както каза Афродита,
– Не можем да позволим на никого да го види. Ако Неферет се досети и за една мъничка дума, че Бикът е забил лицето си обратно в Къщата на нощта и ние не сме го прецакали тотално, ами тогава ще нарисуваме огромна мишена върху него и ще наречем баба тост.
И така, да, имах едно огромно главоболие и работех със сериозен ИБС.
– Изпий един кафяв поп – каза Старк и придвижи един стол до мястото, където седях на една от кухненските маси.
– Вече изпих един – казах аз.
– Вземи още един.- Той се наведе към мен, целуна ме по бузата и прошепна:- Потупваш с крак като луда, а другите деца те гледат така, сякаш можеш да избухнеш.
Притиснах го и използвах това като извинение да му прошепна в отговор.
– Може би.
– Граф Чокула, Зи?- Попита с преувеличена бодрост Стиви Рей.
– Не съм гладна… – започнах, но Афродита ме прекъсна.
– С удоволствие би си взела купичка. Закуската е най-важното хранене за деня.
– Ти никога не закусваш – казах аз, като и се намръщих.
Афродита вдигна полупразната си чаша за шампанско и подигравателно вдигна тост за мен.
– Избирам да изпия закуската си и го правя всеки ден. Портокаловият сок е храна за мозъка.
– А шампанското е убиец на мозъчни клетки – каза Шейлин през устата, пълна с Lucky Charms.
– Харесва ми да мисля за това като за начин, по който Богинята изравнява шансовете. Помислете за момент колко смешно много по-умна щях да бъда от всички вас, ако не пиех много.
– Мисля, че логиката ти е погрешна – каза Деймиън.
– И аз мисля, че косата ти е сгрешена. Там ранно мъжко оплешивяване ли виждам?
Деймиън се задъха.
Въздъхнах.
– Не бъди толкова злобна гад – каза Стиви Рей на Афродита, а след това ми подаде купа със зърнена закуска.
– Като стана дума за панталони, талията на тези дънки „Roper“, които си облякъл днес, е толкова висока, че не би могла да мине през тест за модно – пошегува се Афродита, докато доливаше мимозата си.
– Мисля, че Стиви Рей изглежда сладка – каза Шейлин.
– Разбира се, че е така. И утре сигурно ще носиш две различни обувки, защото такъв изтънчен моден вкус имаш.
Опитах се да се храня, докато приятелите ми се караха, а Старк остана близо до мен, опрял ръка на бедрото ми и периодично го стискаше успокояващо.
Умът ми не искаше да млъкне. Добре, разбирах защо трябваше да изчакаме до залеза на слънцето, за да отидем в Майо. Две от петте ми въплъщения на елементите щяха да избухнат в пламъци, ако излязат навън на слънчева светлина. И в сметката на това дори не е Старк, който също би се превърнал в хрупкава вафла. Дори разбирах, че трябва да ходим на училище първия час, който се преподаваше от Танатос. Тя щеше да ни разпредели по групи и да ни възложи различни задачи, като всички бяха съсредоточени около подготовката на училището за деня на отворените врати в събота. Удобно е, че работата, която тя даде на тези от нас, които щяха да спасяват баба, щеше да бъде извън кампуса. Така че, надяваме се, Ерин и Далас, както и всички останали, които случайно или нарочно биха влезли в контакт с Неферет, нямаше да имат представа с какво се занимаваме или че дори знаем, че баба е изчезнала.
Трудно беше чакането, особено след като децата – тези, които не бяха в течение на нашия план – не знаеха нищо за това, което се готви, така че се лутаха наоколо и им отнемаше цяла вечност да се подготвят за товарене в автобуса.
Аурокс се беше примъкнал в една кула на върха на тази сграда. Баба беше държана в клетка, създадена от Мрака. Беше трудно да се преструваш, че нищо не се случва. Искаше ми се да се разходя. Исках да крещя. По дяволите, може би исках да ударя нещо. Или някого. Е, Неферет със сигурност. Но не исках да избухвам в сълзи и си помислих, че това е добър знак.
Когато вече бях на края на зърнените си закуски и на търпението си, Крамиша влезе в кухнята като фойерверк. Добре де, може би само облеклото ѝ приличаше на фойерверк с прилепналата по дупето жълта пола, лилавия пуловер със сребърно бродирания пети бивш символ на златната колесница на Никс, която тегли пътека от звезди, пламтящи на гърдите ѝ, и яркочервените лачени обувки с ток, които почти точно съвпадаха с цвета на аленочервената ѝ перука.
– Автобусът чака. И колкото и да е добър Дарий, не е нужно да седи навън и да се чуди какво отнема толкова време на всички.- Тя направи махване с ръка към новаците.- Върви, отбор!
Можех да я целуна. Тогава тя ме погледна с тъмните си очи и каза:
– Имам нещо за теб.
Стомахът ми падна, когато тя бръкна в огромната си чанта „Луи Витон“ и извади лилавия си тефтер.
– Не мога да ти кажа колко много мразя поезията – каза Афродита.
– Не ми давай нищо от твоето отношение – каза и Крамиша. – Имаше ли видение днес?
– Не. Днес пия мимоза вместо видения, но благодаря за въпроса – каза Афродита.
– Изглежда, че аз ще се справям с твоите проблеми, пророчице, така че недей да ми се караш за поезията.- Крамиша също направи движение към Афродита.- Продължавай. Казах, че това е за Зоуи.
– Добре. Някои хора казват, ебати поезията. Аз казвам:- Майната му на образния език. И не, нямам предвид това в преносен смисъл.- Афродита отметна косата си и се измъкна от стаята.
– Трябва ли да остана?- Попита Стиви Рей.
Вдигнах въпросително вежди към Крамиша.
– Не – отвърна тя. После погледна към Деймиън, Шейлин и Старк.- Вие също можете да отивате.
– Ей, не знам дали съм съгласен с това – каза Старк.
– Ще трябва да бъдеш. Имам силна вибрация за разговор със Зи насаме и я следвам.- Все още стискайки това, което започвах да смятам за Лилавата папка на съдбата, Крамиша скръсти ръце и почука с крак на Старк.
– Върви – казах аз.- Интуицията на Крамиша е била вярна много по-често, отколкото грешна.
– Под „много по-често“ тя има предвид всеки път – каза Крамиша, звучейки супер нетърпелива.
– Добре, но това не ми харесва. Ще чакам в автобуса.- Старк ме целуна, намръщи се на Крамиша и излезе от стаята.
Крамиша поклати глава.- Имам три думи за това момче: кон-троли-ране.
– Той просто се опитва да ме предпази, това е всичко – казах аз.
Крамиша изхъмка.
– Да, това каза вторият съпруг на леля ми, преди да я преметне през стаята, защото го е погледнала неправилно.
– Старк няма да ме удари, Крамиша!
– Просто казвам. Както и да е, това е за теб. Само. Не знам защо имам това силно усещане, че трябва да го чуеш, да го обмислиш и да го запазиш за себе си, но аз го имам. Ти си Върховната жрица и всичко останало, така че можеш да правиш каквото си искаш. Но аз трябва да бъда честна и да ти разкажа всяка частица от това, което получавам.
– Добре, да, разбирам го. Така че, нека да го прочета.- Посегнах към тетрадката.
– Не – изненада ме Крамиша, като каза.- Не знам защо, но това е нещо, което се чува на глас. Всичко, което трябва да направиш, е да слушаш.- Когато започна да чете, гласът ѝ се промени. Не стана по-силен, но в начина, по който говореше, в начина, по който произнасяше думите, имаше сила, която го накара да се превърне по-скоро в песнопение, отколкото в просто римувано стихотворение.

„Древното огледало
Магическото огледало
нюанси на сивото
Скрито
Забранено
Вътре, далеч
Част от мъглата
Магия целуната
Призови феите
Разкрий миналото
Заклинанието е хвърлено
Аз спасявам деня!“

Тя стигна до края и стаята изглеждаше много тиха.
– Е, това беше някаква странна глупост – каза тя, като отново звучеше като себе си.- Значеше ли нещо за теб?
– Не знам. Звучеше мощно, сякаш беше нещо повече от стихотворение – казах аз.- Харесва ми това, че казва, че ще спасиш деня.
– То не беше предназначено за мен, Зи. То е твое. Дори не знам със сигурност какво е, защото не го усещам като никое от другите ми стихотворения. Усещам го по-скоро като заклинание, отколкото като пророчество.
– Заклинание?- Огледах се около нас. Нищо не беше различно. Нищо не се беше случило.- Сигурна ли си?
– Не, не съм. Вземи го.- Тя откъсна страницата и ми я подаде.- Знам, че нещо се случва с теб и твоя кръг. Знам, че ще ми кажеш, ако можеш.- Тя вдигна ръка, за да спре това, което щеше да бъде моето необяснително обяснение.- Нямам нужда от обяснение. Ти си моята върховна жрица. Имам ти доверие. Просто имах нужда да ти дам това и да ти кажа, че ще имаш нужда от него. Когато ти потрябва, изречи го така, както аз току-що го направих. В тези думи има сила.
Взех стихотворението от нея, сгънах го внимателно и го сложих в предния джоб на дънките си.
– Благодаря ти, Крамиша. Надявам се, че наистина скоро ще мога да ти кажа колко много означава това за мен.
– Ще го направиш. Както казах, аз вярвам в теб, Зи. Сега е твой ред да повярваш в себе си.
– Да, знам. Точно това ме плаши – чух се да признавам.
Крамиша ме придърпа в топла, силна прегръдка.
– Зи, ако това не те плашеше, тогава щях да кажа, че изобщо нямаш никакъв проклет разум. Просто бъди силна и помни – Никс не е глупава и тя е тази, която те е избрала за цялата тази стресираща гадост, а не обратното.
– Всъщност това ме кара да се чувствам малко по-добре – казах ѝ аз.
– Е, аз не съм доктор Фил, но съм умна – каза тя.
– А обувките ти са по-хубави от неговите – казах аз, опитвайки се да звуча поне наполовина нормално.
– Да, напомнят ми на рубинените пантофки на Дороти, само че моите са с токчета, защото съм по-загрижена за модата от нея.
Коментарът ѝ ми се стори уместен, защото имах чувството, че следвам пътя на жълтите тухли в сериозен ред с летящи маймуни, което, предполагам, правеше Аурокс Глинда добрата вещица на Запада. Аз? Бях почти сигурна, че ще бъда страхливия лъв…

Назад към част 31                                                        Напред към част 33

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *