П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Изкупена-книга 12-част 10

Линет

– Помощ! Полиция! Тя ни държи в капан тук! – Момичето, в което Линет разпозна шаферката от снощната грандиозно скъпа сватба, изкрещя и като се измъкна от един обладан от змия служител, започна да блъска по дебелото стъкло на входната врата.
– Защо винаги трябва да правя всичко сама? Персонал, всички освен Джъдсън, заведете тези хора в мазето! – Гласът на Неферет беше изпълнен с яд и служителите на хотела реагираха така, сякаш тя беше пуснала в тях електрически ток. Като един те започнаха грубо да избутват групата ужасени хора към задния авариен изход. Вампирът се спусна по стълбището и се понесе по пода на балната зала, минавайки толкова близо до Линет, че шлейфът на лилавата ѝ роба се преметна през краката ѝ. Линет се отдръпна, опитвайки се да се слее незабележимо със сенките и да избегне да бъде убита заедно с останалата част от стадото, но Неферет и се развика: – Ти, ела с мен. Не бих искала да пропуснеш събитието, което планирам.
– Както желаеш, богиньо. – Линет изправи гърба си, държеше здраво страха си и последва Неферет. Каквото и да ставаше, тя нямаше да свърши като онези бедни шматки от персонала, на които от устата им надничаха отвратителните змии на вампира. Нито пък щеше да направи някоя глупост и да и отрежат главата. Беше оцеляла след майка алкохоличка и детство, изпълнено с насилие и бели боклуци, за да изгради собствена империя. Имаше пари и социален статус. Караше Mercedes-Benz S-класа и притежаваше къща от шест хиляди квадратни метра в „Осем акра“ – най-ексклузивната и скъпа затворена общност в центъра на Тулса. Почиваше във Франция и летеше само в първа класа. Тя щеше да оцелее при един луд по властта вампир, който имаше мании за безсмъртие, и щеше да измисли начин да извлече полза от ситуацията.
Неферет беше стигнала до пищящото момиче.
– Ти не си подходяща поклонница! – С неестествена сила тя хвана с юмрук боядисаната руса коса на момичето и дръпна главата ѝ назад, докато Линет беше сигурна, че вратът ѝ ще се счупи. После посочи устата на крещящото момиче. – Обсеби я!
Линет искаше да отвърне поглед, но не можеше. Черната змия се впи в устата на момичето. Очите ѝ се завъртяха в главата, така че се виждаше само бялото, а тялото ѝ се обездвижи напълно. Единствено Неферет я държеше за косата, за да се изправи.
– Ще те нарека Мейбъл. Когато ти заповядам, ще дойдеш доброволно при мен – изръмжа Неферет и вдигна лицето на изпадналото в безсъзнание момиче, така че то се намираше само на един пръст разстояние от нейното. Безизразните очи примигнаха. Сякаш вампирът бе пуснал ключ, ужасът по лицето на момичето изчезна, като остави само дървено, но внимателно изражение в празните ѝ очи.
– Да, богиньо – безчувствено промълви тя.
Тези ужасни змии имат пълен контрол над всеки, когото притежават, помисли си Линет. Не и аз, обеща си тя. Няма да съм аз. Предпочитам да умра, отколкото да свърша по този начин!
Неферет отпусна хватката си върху момичето. Тя се залюля, сякаш изгуби равновесие, но остана изправена. Вампирката заглади съвършената ѝ коса и отметна невидимо петънце нещо от рамото на робата си. След това погледна Линет.
– Знаеш какво ще се случи, ако ме разочароваш и се окаже, че не си подходяща поклонница.
Линет не откъсна поглед от изумрудените очи на Неферет. Тя обаче се спусна в дълбокия реверанс, който вампирът бе оценила по-рано.
– Няма да те разочаровам, богиньо.
Тя усети как Неферет докосва съзнанието ѝ и съсредоточи мислите си върху истината – в никакъв случай не възнамеряваше да направи нещо, което да накара вампира да се обърне срещу нея.
– Скоро, Линет, ще повярваш, че аз съм Богинята и че съдбата ти е да ми служиш. – Преди Линет да успее да коментира, Неферет се обърна с гръб към нея и заповяда: – Джъдсън, отключи входните врати. Линет, ти ще се присъединиш към мен. Деца, не позволявайте да ви видят, и ме придружавайте!
Със свистене, което отдавна напомняше на Линет за старите пари и разкоша, строгите двойни врати от месинг и стъкло се отвориха и Неферет излезе, а Линет беше по петите ѝ, толкова близо, че усещаше ужасния хлад, който се излъчваше от невидимите змии.
На малката кръгла алея точно пред хотела на празен ход стояха две коли на полицията и една немаркирана градска кола. Четирима униформени разговаряха с висок мъж в цивилни дрехи, който очевидно ръководеше, което означаваше, че е някакъв детектив. При появата на Неферет групата моментално насочи вниманието си към красивата вампирка. Детективът кимна на останалите. Те застанаха в крачка зад него, докато той със строго лице започна да се приближава към Неферет.
– Не, искам да останете до колите си – каза Неферет. Тя беше останала близо до вратите, застанала под навеса от ковано желязо, който беше отличителен белег на входа на „Майо“. Направи малка крачка встрани и преметна ръка през раменете на Линет – и я бутна.
Не беше нужно Линет да е ясновидка, за да разбере какво искаше да направи вампирът. Без да се колебае, тя пристъпи напред, така че да застане между Неферет и полицията. Ръката на Неферет лежеше на рамото ѝ и Линет усещаше как твърдите и остри нокти на вампира се притискат към кожата на шията ѝ, точно над артерията, която биеше силно и бързо там.
Линет се държеше напълно неподвижно.
Високият мъж се поколеба само за миг, макар че този миг се стори на Линет цяла вечност. След това той и полицаите направиха няколко крачки назад.
– Ето, така е много по-добре. – Линет чу усмивката в гласа на Неферет. – Сега можем да разговаряме по-учтиво. Детектив Маркс, много ми е приятно, че ме посетихте. Получи се прекрасен следобед, нали? Сякаш вчерашната буря е измила града. – Неферет говореше приветливо, а едната ѝ ръка все още лежеше на рамото на Линет.
– Неферет, трябва да ти задам няколко въпроса. Бихте ли предпочели да слезете в управлението, вместо да ви разпитвам тук?
Въздишката на Неферет беше преувеличено разочарование.
– Значи между нас няма да има никакви социални контакти?
– При нормални обстоятелства нямам проблем с любезностите, както добре знаете. Ние с теб и преди сме работили приятелски заедно. Но това, което се случи в Тулса вчера, беше далеч от нормалното и нямам време за много любезности. – Той направи пауза и направи жест към Линет. – И смятам, че е доста иронично да се оплакваш от социалните прищевки, когато държиш заложник пред себе си.
Натискът от нокътя на Неферет мигновено изчезна и вампирът отдръпна ръката си от Линет с интимна ласка по бузата ѝ.
– Детективе, много се лъжете. Линет, ти мой заложник ли си?
– Не, богиньо – каза тя, поклати глава и направи всичко възможно да се държи така, сякаш е ежедневие да бъдеш човешки щит за психично болен вампир. – Аз съм твоя доброволна подчинена.
– Ето, виждаш. Всичко е наред. Линет е тук просто защото ме боготвори. Но защо сте тук вие, детектив Маркс? Въпросите, които ви вълнуват толкова много, свързани ли са с Удуърд парк или с църквата на Бостън авеню?
Линет видя как очите на детектива се свиха.
– Какво знаете за църквата на Бостън авеню?
Неферет се засмя.
– Всичко! Задайте ми въпрос, какъвто и да е въпрос. Искате ли да знаете колко дълго е крещял онзи мяукащ предлог за пастор, преди да го убия, или защо съпругата на съветника нямаше прекрасния си бял костюм „Армани“, който по стечение на обстоятелствата беше точно мой размер, когато намерихте изцеденото ѝ, безжизнено тяло пред така нареченото светилище? Виждате ли, кръвта много трудно се извлича от финото бельо.
Докато Неферет говореше, Линет наблюдаваше промяната в полицията. Първоначално лицата им регистрираха шок, а след това, когато извадиха оръжията си, отвращение и гняв.
Пистолетът на детектива беше насочен над дясното рамо на Линет.
– Линет – извика той към нея. – Върви директно към нас. Дръж ръцете си настрана, така че да можем да ги видим.
Линет знаеше, че няма значение, че Неферет не я докосва. Тя нямаше абсолютно никакъв избор.
– Не, благодаря – каза тя, като успя някак да задържи гласа си да не трепери. – Щастлива съм да остана тук с богинята.
– За какво, по дяволите, говориш? – Изръмжа един от полицаите. – Тя е шибан вампир, който е убил църква, пълна с невинни хора! Тя не е богиня.
– Линет, не оценявам нецензурния език. А ти? – Попита Неферет.
Затаила дъх, Линет отговори по единствения възможен начин. Поклащайки глава, тя каза:
– Не, не обичам.
Неферет наклони глава настрани и се вгледа в офицера, който я беше заговорил. Линет видя как тялото му потрепва. – Офицер Джеймисън, нецензурните думи изпълват ли съзнанието ви, когато фантазирате за десетгодишната си доведена дъщеря? Ами когато я гледате как спи и си признавате, че ви делят само няколко дни от това да превърнете желанията си за нея от фантазии в реалност?
Цветът на лицето на полицая се изчерпа.
– Това е шибана лъжа! – Изригна той.
– Още ругатни. Струва ми се, че човекът твърде много протестира – каза Неферет, след което заговори заговорнически на Линет. – Това е грешен цитат, но изглежда, че добре пасва на ситуацията, не мислиш ли?
– Да, мисля – каза Линет, като наблюдаваше внимателно офицера. Мъжът беше зачервен и изглеждаше така, сякаш всеки момент може да избухне – и Линет разбра, че Неферет не го е подлъгала и не си е измислила нищо. Беше се вмъкнала в съзнанието му и беше разкрила малката му мръсна тайна.
– Ти, шибана кучка! – Изкрещя офицер Джеймисън.
– Стига толкова! – Заповяда на униформения детектив Маркс, след което отново се съсредоточи върху Линет и Неферет, говорейки с ясен, спокоен глас, който накара Линет да пожелае да избяга от лудостта на вампира направо в неговата защита. – Линет, ако избереш да останеш с Неферет, тогава можеш да се присъединиш към нея и в затворническата килия. Неферет, ти си арестувана за убийството на цялото паство на църквата на Бостън авеню.
Смехът на Неферет беше без чувство за хумор, жесток.
– Вие дори не можете да формулирате правилно обвиненията срещу мен, детектив.
– Току-що признахте за тези убийства! – Каза Маркс. Беше изгубил професионалната обективност, която гласът му беше запазил дотогава. С ужасно стягане в стомаха Линет осъзна невероятната истина – Неферет беше изклала цяла църква, пълна с невинни хора.
Наложи се да стисне ръце пред себе си, за да ги предпази от треперене.
– Вие сте толкова разочароващо ограничен, детектив Маркс. Това, което направих в църквата, не беше убийство – то беше жертвоприношение и то беше славно! Толкова ми се иска да бяхте там, за да го засвидетелствате, но ако бяхте там, нямаше да сте тук, за да свидетелствате за началото на моето управление. О, но се отклонявам. Обвиненията ти са неверни, защото са непълни. Забравил си да добавиш малката закуска, която направих на твоя кмет няколко нощи по-рано.
Лицето на детектив Маркс беше маска на отвращение. – Интуицията ми подсказваше, че вампирите от „Къщата на нощта“ казват истината, когато казваха, че ти си отговорна за смъртта на кмета.
– За първи път те бяха прави. Но позволете ми да продължа изповедта си. Толкова е жалко, че вчера в парка „Удуърд“ нямаше никой, който да стане свидетел на триумфалното ми излизане от моята прекрасна, приютила ме бърлога и да ме види как откривам двама апетитно зашеметени мъже, които на практика ме молеха да им изпия кръвта. – Очите на детектива се разшириха, а Неферет се ухили. – Не знам кое е по-невероятно – дали това, че онази простовата Зоуи Редбърд някак си се е заблудила, че е убила мъжете, а после е побързала да ви предаде жалкото си аз, или че вие наистина сте повярвали, че това невзрачно дете има волята да убива. Така или иначе, ситуацията не предвещава нищо добро за уменията ти да откриваш.
Линет видя, че униформените, дори Джеймисън, всички бяха пребледнели при лековатото признание на вината на Неферет, но лицето на детектив Маркс се втвърди в упорити линии. Говореше със спокоен авторитет.
– Неферет, ще ти разреша да се обадиш веднъж на Върховния съвет, но трябва да се предадеш на мен и да се подготвиш да понесеш последствията от действията си.
– Върховният съвет има още по-малка юрисдикция над мен, отколкото вие – каза Неферет. – Аз не съм вампир – аз съм Богинята на мрака, кралица Тси Сгили, и никога повече няма да се подчиня на никоя власт. Ти, Тулса и дори светът ще ми се покланят, както е моето божествено право. Гледайте и се учете. Мейбъл, ела при мен!
Момичето се подчини веднага. Тя мина през входните врати, които Джъдсън ѝ отвори, и отиде при Неферет.
– Повече заложници няма да ти помогнат да се измъкнеш от това, Неферет! – Каза детектив Маркс.
– Казах, гледайте и се учете, хора! Нямам заложници, а само доброволни поклонници. А сега погледнете в бъдещето си! – Неферет разтвори ръце за момичето, което наричаше Мейбъл. Линет трябваше да се отдръпне, защото Мейбъл се втурна с готовност в прегръдките ѝ. – Ако аз съм твоята богиня, принеси се в жертва на мен.
Болезнено любопитна, Линет наблюдаваше, чудейки се какво ли щеше да бъде принудено да направи момичето. Имаше само секунди да се чуди.
– Ти си моята богиня – каза механично момичето, а после Мейбъл започна да драпа по врата си, да разкъсва плътта си и да кара кръвта да тече от раните.
– Ето това е поведението на един истински поклонник. – Неферет се наведе, за да отпие от приноса си. Момичето се задъхваше и трепереше, но вместо да се опита да избяга, извика:
– Благодаря ти, богиньо! – С глас, който беше изпълнен с екстаз.
– Колко мило от твоя страна – каза Неферет, а устните ѝ бяха на сантиметри от окървавената шия на Мейбъл. Преди да започне да се храни от нея, тя заповяда: – Защитете ни!
Миг по-късно се чу оглушителен изстрел. Линет падна на паважа, сви се на кълбо и вдигна ръце нагоре в напразен опит да се защити.
Чу се вик на болка, а след това офицерите започнаха да крещят. Тресейки се силно, Линет погледна нагоре през ръцете си. Неферет се хранеше с момичето, без да обръща внимание на хаоса, който се случваше пред тях.
Очевидно куршумите, предназначени за Неферет, а вероятно и за Линет, бяха отскочили от какъвто и да е щит, който вампирката беше извикала, и бяха отклонени директно в тялото на нечистоплътния офицер педофил.
– О, Боже мой – прошепна Линет в бързината.
– Да не искаш да кажеш „о, моя богиньо“? – Неферет, чиито устни бяха алени от кръвта на момичето, се усмихна на Линет.
– Д-да, това имам предвид – каза Линет, като се почувства замаяна.
Неферет пусна момичето и Мейбъл падна тежко на бетона. После протегна ръка на Линет, която я пое и се изправи разтреперана.
– Не се страхувай. Няма да им позволя да ти навредят. Няма да им позволя да навредят на никого, който ми е верен – каза и Неферет. Тя отново насочи вниманието си към офицерите. Те бяха завлекли простреляното тяло на Джеймисън зад колите, където се бяха струпали останалите мъже. Линет чуваше как радиостанциите им пращят, докато викаха линейка и подкрепление.
– Сега разбирате ли, детектив Маркс? Научихте ли урока си?
– Научихме, че сте убиец! – Изкрещя той. – Не сме приключили тук – това не е приключило!
– За първи път си прав. Не съм приключила с това – току-що съм започнала. Гледайте и се учете, гледайте и се учете – повтори Неферет. – О, и гледай на-горе! Деца, елате с мен! – заповяда тя. Свързвайки ръката на Линет със своята, Неферет обърна гръб на офицерите и отново влезе в Майо.
– Джъдсън, закотви отново вратите.
– Да, богиньо. Това обаче няма да ги задържи за дълго.
– Знам това! Просто направете каквото съм заповядала. Както винаги, аз сама ще се погрижа за останалите детайли.
– Да, Богиньо.
– Линет, искам да се присъединиш към мен на балкона на моя пентхаус. Там се подготвя грандиозно събитие.
– Да, богиньо – каза Линет и влезе с нея в асансьора.
Усмивката на Неферет беше многозначителна.
– Почти вярваш, че съм божествена.
Линет не отговори. Какво можеше да каже, което Неферет да не може да опровергае, като изследва съзнанието ѝ и открие истината? Затова отново каза единственото, което можеше:
– Тук съм, за да ти служа, Неферет.
– Така и ще бъде.
Вратите на пентхауса се отвориха.
– Кайли, Линет изглежда бледа. Налей чаша от най-доброто ми червено вино и я донеси на балкона. – Неферет се промуши покрай Кайли, а Линет я последва, отвори стъклените врати и се присъедини към шестдесетте души, които стояха на уплашени групи на балкона. Много от тях бяха близо до каменната балюстрада, която обрамчваше широкото открито пространство, и от израженията им личеше, че са чули изстрелите отдолу и са наблюдавали развоя на драмата отгоре.
– Чакай тук, Линет, и пий виното си. То ще ти помогне да върнеш цвета на бузите си. Не мога да допусна любимата ми поклонничка да изглежда повяхнала и болна – каза ѝ Неферет. След това се приближи до каменния парапет, като накара най-близките до нея хора да се отдръпнат нервно настрани. – Тъй като съвременното образование е ужасно, чувствам, че е мой дълг като ваша богиня да ви кажа, че това – тя направи пауза и посочи издълбаните камъни – се нарича балюстрада. Дебелите, равномерно разположени подпори тук, тук и тук – тя отново посочи – се наричат перила. Щастливо съвпадение е, че по целия балкон на покрива на моя храм са разположени точно шестдесет перила. Искам всеки от вас да си избере по една балюстрада и да застане точно пред нея.
– Ти- ти няма да ни накараш да скочим, нали? – Попита една ужасена старица.
– Не, бабо – каза Неферет топло. – В това няма никакъв смисъл. Нима не видяхте как защитих Линет от смъртоносните куршуми, които полицията изстреля по нея?
Настъпи дълго мълчание и тогава някой се обади:
– Да, но ти изяде това момиче.
– Мейбъл беше непослушна. Искаш ли да споделиш съдбата ѝ?
Думите ѝ подействаха като шпори на хората. Те се разпръснаха, като всеки зае позиция пред някоя балюстрада.
– Отлично! Кайли, допълни чашите с шампанско на поклонниците ми, а аз ще си поговоря насаме с моите тъмни деца.
Линет ценеше скъпото червено вино и обикновено му се наслаждаваше, отпивайки бавно, както заслужаваше. Но не и тогава. Тя го изпи, като отмъкна бутилката от роботизираната Кайли, когато момичето мина покрай нея, за да се върне вътре и да донесе още шампанско. Линет беше благодарна за сюрреалистичното, дистанцирано усещане, което алкохолът ѝ даваше, докато наблюдаваше вампирката. Тя се беше преместила в един сенчест ъгъл на балкона, далеч от каменния парапет, и се беше навела, говорейки на нещо, което изобщо не приличаше на нищо.
Линет знаеше как изглежда това нещо. И, разбира се, минаха само още секунда-две, преди въздухът около краката на вампирката да се развълнува, като топлинни течения, които се вдигат от черен път през лятото, и змиите на Неферет да станат видими. Линет се радваше, че вампирката се е разсеял от „децата“ си, защото не можеше да потисне тръпката си на отвращение. Линет си припомни един стар уестърн, който беше гледала като младо момиче. В него каубоите бяха на път за добитъка и докато пресичаха една река, един млад мъж беше паднал от коня си и се беше приземил насред огромно гнездо от чифтосващи се водни змии, за да бъде убит от тях, макар и не достатъчно бързо. Изглеждаше така, сякаш Неферет стоеше в центъра на това гнездо, само че нейните змии бяха по-големи, по-черни и дори по-опасни от гадините от стария Запад.
Какви, по дяволите, бяха те? Разбира се, Линет не знаеше много за вампирите. Въпреки че би приветствала бизнеса им – те бяха пословично богати – никога не беше наемана от такъв. Беше далеч от авторитета на вампирите, но се чувстваше сигурна, че щеше да е чувала нещо за тези смъртоносни змиеподобни създания. Техните любимци трябваше да са котки, за бога, а не влечуги!
Линет наля остатъка от виното в чашата си и отпи още една дълга глътка, като почувства облекчение, че лицето ѝ е топло. Добре, че руменината щеше да върне „цъфтежа“ на бузите ѝ. Линет не се съмняваше, че вампирката е способна да я убие за един каприз. Потайно стисна зъбите си, за да се увери, че са в пълен разцвет.
Как щеше да се измъкне от тази каша? Вече дори не ѝ пукаше, че ще се възползва от ситуацията. Искаше само да избяга, без да бъде преследвана от някое от децата на лудата вампирка.
– Отлично! – Неферет се изправи и насочи вниманието си към шестдесетте души, всеки от които стоеше пред балюстрада на покрива. – Сега, след като децата ми разбраха желанията ми, съм готова да ги споделя с вас – моите верни поклонници. – Тя зае позиция в центъра на балкона, така че всички да я виждат и чуват. – Кайли, шампанското засега стига. Отиди и застани до Линет. – Кайли, разбира се, изпълни заповедта и.
Линет хвърли странични погледи към момичето. Устата ѝ беше затворена и тя не можеше да види никакви признаци на змийска зараза, но момичето явно беше на автопилот. Очите ѝ бяха отворени, но празни. Лицето ѝ беше безизразно. Този път Линет все пак потисна потръпването си от отвращение. Кой знаеше какво щеше да съобщи на вампирката нещото до нея?
– А сега имам един въпрос към вас, на който всеки може да отговори. Кое е основното ти притеснение в момента? – Питаше хората Неферет. Линет си помисли колко странно е, че тя може да звучи толкова нормално, дори любезно. Всичко това беше фасада, но добра.
Никой не отговори на въпроса ѝ, а Неферет се усмихна топло, окуражително и каза:
– О, хайде сега! Аз съм вашата богиня. Мой дълг и удоволствие е да чуя тревогите ви – и като мои поклонници, ваш дълг е да ми ги изкажете. Моля ви, не ме карайте да ви принуждавам да изпълнявате задълженията си.
Един мъж заговори.
– Най-голямото ми притеснение е, че не искам да бъда убит – или по-лошо – каза той и хвърли мимолетен нервен поглед към гърчещото се гнездо от мрак, което заобикаляше вампира.
– Добре! Добре казано. Има ли някой от вас същите опасения?
Неферет звучеше така, сякаш автентично се интересуваше, и дори Линет усети как кима с глава заедно с останалите.
– Перфектно! – Каза Неферет. – Знаех си, че безопасността ще бъде основната ви грижа. Сега не ви наставлявам, нито
ви се сърдя, но ключовата ви грижа трябва да бъде грижата за мен и преклонението пред мен. – Няколко от хората започнаха да протестират, очевидно от страх за това, което вампирът щеше да направи по-нататък, но Неферет вдигна ръка и с царствен жест ги успокои. – Не, не, аз разбирам. Наистина разбирам. И затова ще направя така, че никой да не може да навреди на поклонниците ми, за да могат те да бъдат свободни да ми се поклонят истински.
Линет си помисли, че е ирония на съдбата, че докато Неферет правеше това изказване, отдолу все по-близо се чуваха писъците на множество сирени.
– За да осигуря безопасността на поклонниците си, имам нужда от вашата помощ. Направете точно това, което ви казвам, и ви обещавам, че моят храм ще бъде защитен от вреда.
Линет въздъхна тихо. Жалко, че някой не каза това, което всички си мислеха: Не външният свят ни притеснява – а вие! Но, разбира се, никой не проговори, защото всички се бяха втренчили именно в Неферет.
– Това, което трябва да направите, е много просто. Първо, всеки от вас трябва да се обърне така, че да е обърнат с лице навън. – Бавно и неохотно шестдесетте души направиха това, което тя им заповяда, докато всички се обърнаха с гръб към Неферет. – А сега вдигнете ръце, затворете очи и изчистете съзнанието си, като направите три дълбоки вдишвания заедно с мен – вдишване и издишване… вдишване и издишване… вдишване и издишване. – Линет чу как хората дишат заедно с нея. – Искам да се концентрирате върху гласа ми и да не мислите за нищо друго. – Неферет направи пауза и огледа балкона, сякаш за да се увери, че всички са на мястото си. Когато очите ѝ откриха Линет, пълните ѝ устни се изкривиха в дива усмивка.
Стомахът на Линет се сви от предчувствие и тя се притесни, че ще повърне виното, което беше изгълтала.
Погледът на Неферет я напусна и се насочи към змиите, които се виеха около краката ѝ.
– Деца, време е! – Следващите ѝ думи бяха изречени с певчески тон, който беше изненадващо успокояващ, почти хипнотизиращ.

С един бърз удар трябва да убиеш
за да могат тези долу да познаят яростта ми.
Наситени с власт, вие пиете до насита
сега създай за мен съвършена клетка.

Линет усещаше как силата нараства с всяко изречение, което вампирът изричаше, и тя, заедно с шестдесетте души, които бяха замръзнали с вдигнати ръце, не можеше да направи нищо друго, освен да чака какво ще се случи по-нататък.

За мен за да направя света нов
моят Храм трябва да е божествено силен.
За мен ти винаги ще бъдеш вярна.
Покажи на Тулса песен на праведна богиня!

Докато беше жива, Линет нямаше да може да изтрие от паметта си видението на случилото се след това. С думите „Песен на богинята“ Неферет вдигна ръце и сякаш това беше сигналът, който чакаха, шестдесет от змиите се изстреляха от нея и се стрелнаха към незнаещите гърбове на хората. Линет затаи дъх, очаквайки змиите да се плъзнат по краката им и да ги обладаят, но очакванията ѝ бяха толкова, толкова погрешни. Вместо да обсебят хората, змиите – като една – удариха всеки от шестдесетте в средата на гърбовете им и ги пронизаха с такава сила, че кръвта и вътрешностите бликнаха като ален дъжд, който се стичаше заедно със змиите по каменната балюстрада. Невярваща, Линет гледаше как съществата се плъзгат по стените на Майо и го обливат с чернота и кръв, сякаш разгръщат тъмна, капеща завеса.
Един звук върна вниманието ѝ към Неферет. Онемяла, тя видя, че вампирката все още е вдигнала ръце. Главата ѝ се бе отпуснала назад, а тялото ѝ се гърчеше в спазми, докато стенеше от ужасно удоволствие. Линет беше сигурна, че е видяла тъмно сияние, което трептеше и се разширяваше около нея. Изведнъж тя разбра. Това са хората, които умират – по някакъв начин тя се храни с душите им, точно както нейните същества се хранят с телата им.
А те се хранеха от новоизлюпените мъртъвци – всички змии, които бяха останали на покрива. Линет усети как главата ѝ се клати напред-назад. Имаше толкова много от тях, все още толкова много от тях.
Линет все още клатеше глава и се взираше в съществата, които се блъскаха над и около мъртвите, прикрепяха се към тях като гигантски пиявици, изсмуквайки това, което беше останало от безжизнените им тела, когато ръцете на Неферет се спуснаха. Тя оправи робата си и без да погледне нито един от шестдесетте, се обърна и с усмивка се приближи до Линет.
– Кайли! Хвърли телата през балюстрадата, когато децата приключат с храненето. А, и се обади на Джъдсън и на останалите ми служители. Вече няма нужда да охраняват вратата. Всички вие сте в безопасност. Нищо не може да проникне през завесата ми от Мрак. Никой не може да влезе или да излезе от моя храм, без да съм го разрешила. Така че нека персоналът да съобщи на останалите ми поклонници, че не е нужно да остават в това мрачно мазе. Те могат да се върнат в стаите си без страх. Аз съм се погрижила да бъдат защитени – докато ме почитат. Сега е време те да започнат да ме почитат.
– Да, богиньо – каза Кайли и изчезна през вратата на апартамента.
Изумруденият поглед на Неферет срещна този на Линет.
– Какво мислиш за моето събитие?
Линет преглътна болките в гърлото си, които заплашваха да я задушат, и отговори абсолютно честно.
– Никога не съм виждала нещо подобно.
– Никога не съм виждала подобно нещо, какво? – Попита очаквателно Неферет.
– Никога не съм виждала нещо подобно, богиньо – каза Линет и направи дълбок, треперещ реверанс.
– А сега наистина го мислиш сериозно. Колко възхитително. Стани, Линет, скъпа моя, и ни налей и на двете по чаша вино, докато обсъждаме какъв вид поклонения възнамеряваш да планираш за мен.
Линет се изправи и направи точно каквото и заповяда нейната богиня.

Назад към част 9                                                     Напред към част 11

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *