П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Изкупена-книга 12-част 13

Зоуи

Едва бях излязла от простреляната полицейска кола на детектив Маркс, когато баба се втурна от предната част на училищната сграда и ме обви в прегръдките си.
– У-у-у-у-ци-а-ге-я! Това си ти! Знаех си – знаех си, че се прибираш.
Прегърнах я бързо, после свързах ръцете си с нейните и я поведох обратно към Къщата на нощта, а детектив Маркс и Старк бяха плътно зад мен. Слънцето беше в процес на залез, но аз бях прекалено наясно, че то все още може да причини болка на Старк. Докато бързахме да влезем в сградата, се усмихнах на баба и казах:
– Не съм убила никого! – После си спомних кой го е направил – и какво друго е направила – и усмивката ми се изплъзна от лицето. – Неферет ги е убила.
– Неферет? – Вдигнах поглед от щастливото лице на баба и видях Танатос, Афродита и Дарий да излизат от кабинета на върховната жрица.
– Зоуи, детектив Маркс, моля, обяснете какво се е случило. – Каза Танатос.
– Неферет призна, че е убила двамата мъже в парка… – Започна да обяснява детектив Маркс, но аз го прекъснах.
– Чакайте, има много повече от това и трябва моят кръг да чуе всичко това. – Погледнах Танатос. – Неферет се е разкрила. Трябва да побързаме.
– Дарий, Старк, съберете кръга на Зоуи. Заведете ги в залата на училищния съвет. Вземете и Ленобия. Тя е най-възрастната жрица в този дом – можем да използваме мъдростта ѝ. Вървете, сега! – Каза Танатос.
Старк и Дарий потеглиха.
– Детектив, нека ви покажа пътя към залата на нашия Съвет. Силвия, ще ти бъда благодарен, ако предоставиш мъдростта си за каквото и да е, пред което сме изправени сега с Неферет. Бихте ли се присъединили към нас?
– Разбира се – отвърна баба язвително. – Аз знам повече от малко за Неферет и нейната уникална марка зло. – Баба ме целуна нежно по бузата и започна да върви с Танатос и детектив Маркс към стълбището, което водеше нагоре към залата на Съвета.
Така останах насаме с Афродита.
– Не те питам дали искаш да го направя, или не. Идвам на тази среща – каза тя, преди да започне да следва тримата възрастни.
Докоснах ръката ѝ и главата ѝ се дръпна, за да може да ме погледне. Не можех да преценя дали виждам повече страх или гняв в очите ѝ – и двете ме накараха да се почувствам ужасно.
– Съжалявам – казах просто. – Сгреших. Ти беше права през цялото време. Беше права да отидеш при Шейлин. Беше права да я накараш да ме наблюдава. Беше права да скриеш видението си от мен. Трябваше да те послушам, но не го направих, а и нямаше да го направя, дори да ми беше казала за видението си. Бях извън контрол. Бях егоист. Бях глупава. Съжалявам – повторих аз. – Моля те, прости ми.
Докато говорех, Афродита беше станала съвсем неподвижна. Не сложи ръка на хълбока си, не се ухили и не разроши косата си. Слушаше ме и ме гледаше с устремени, светли очи. Не каза нищо в продължение на много дълго време, а когато най-накрая проговори, гласът ѝ не беше хаплив, злобен или саркастичен. Беше сериозен. Поведението ѝ беше спокойно. Изглеждаше и звучеше като пророчица на богиня.
– Мислех, че си ми приятелка – каза тя.
– И съм.
– Нарани чувствата ми.
– Знам. Иска ми се да мога да ти кажа, че не съм искала, но няма да те излъжа. По онова време наистина исках да те нараня, защото много ме болеше. Афродита, камъкът на ясновидката направи нещо с мен. Няма да използвам това като оправдание за това, което казах или направих. Това все още бях аз. Все още грешах. Просто се опитвам да ти обясня, че осъзнавам какво се е случило – или поне как се е случило. И ти давам клетвата си, че няма да позволя това да се случи отново.
Тя продължи да ме изучава мълчаливо.
– Ще се извиня и на Шейлин – добавих аз.
Афродита кимна.
– Трябва. Напълно си я изплашила.
– Това няма да се повтори – повторих тържествено. – Кълна се в това.
– Искаш ли да си върнеш камъка?
– По дяволите, не! – Казах, като направих малка крачка от нея. – Искам да го държиш далеч от мен.
– Това е и моят план – каза тя. – Просто се чудех какъв е твоят.
– Всъщност нямам такъв, освен да кажа, че съжалявам и да помоля теб, Шейлин и всички останали да ми простят.
– Е, това е ясно – каза Афродита, звучейки повече като себе си. – Обикновено си недостатъчно подготвена. И недостатъчно оправена. Нима в затвора нямат гребени за ресане? – Тя погледна оценяващо косата ми.
– Не. Хубавата коса не е приоритет в затвора.
– Е, досега бях чувала само, че системата на затворите в Оклахома е гадна. Сега съм сигурна в това.
Това ме накара да се усмихна.
– И така, прощаваш ли ми?
– Предполагам, че трябва. Изглеждаш гадно. Не бих искала да добавям обида към модната травма, която краткият ти престой в затвора вече ти е нанесъл.
Засмях се и свързах ръката си с нейната.
– Има ли нещо, което не можеш да опростиш до модата?
– Не, и нямаш нищо против.
Отново се засмях и се отправихме към стълбището. Чувствах се лека и щастлива и за няколко мига позволих на Неферет да се изплъзне от съзнанието ми. Съсредоточих мислите си върху една-единствена, безмълвна молитва към Никс: „Благодаря ти, богиньо, че ми даде такъв добър приятел!“
– Хей, не си мисли, че можеш да започнеш да ме прегръщаш и прочие. Не съм от тези, които се прегръщат. Нека все пак смятаме, че това – тя размаха свободната си ръка пред себе си – е зона, в която не се допуска докосване. Дарий, разбира се, има пропуск за зоната.
– Разбирам – казах, но продължих да държа ръката си свързана с нейната, докато изкачвахме стълбите в тандем. – Не бих си и помислила да пресичам зоната, забранена за докосване.
– Добре – каза тя, но не откъсна ръката си от моята, докато не се озовахме точно пред конферентната зала. Тогава тя спря и се обърна с лице към мен. Отново каза сериозно: – Прощавам ти, Зоуи.
– Благодаря ти. – Примигнах бързо, изненадана от внезапно появилите се сълзи в очите ми.
– Е, по дяволите – каза тя и след като се огледа, за да се увери, че сме сами, разтвори ръце и ме прегърна, като прошепна: – Обичам те, Зи.
Подсмъркнах и я прегърнах обратно.
– Аз също те обичам.
Звукът от отварянето на вратата на стълбището я накара да се отдръпне от мен.
– Не плачи – каза тя строго. – Сополи няма да помогнат на модната катастрофа, която преживяваш.
– Добре. – Подсмъркнах още малко.
– Зо! Чух, че са те разкарали от затвора! Уууууу! – Изкрещя радостно Аурокс, звучейки странно и чудесно като Хийт. Той се затича към мен, явно възнамерявайки да пресече забранената ми за докосване зона. Направих няколко смаяни крачки назад и замръзнах, когато той се размърда и спря. Не знаех какво, по дяволите, да правя. Искам да кажа, че бяхме решили да бъдем приятели. Приятелите се прегръщат. Но от друга страна, бяхме решили да бъдем просто приятели. Е, всъщност аз бях решила, че ще бъдем просто приятели и…
– О, за бога, хвърли на бика един кокал. Без теб той се е пропил. – Афродита поклати глава с отвращение. – И аз използвам алитерации. Ако започна да римувам, ще се хвърля от някоя висока сграда. Изсмучи лицето или каквото и да е бързо, а после си вкарай задника в залата на Съвета. За съжаление, нямаме време за момчешки драми. – Тя разроши косата си, отвори вратата и се шмугна вътре.
Двамата с Аурокс се взирахме един в друг.
– Изсмукано лице? – Попита той.
Бузите ми сякаш горяха.
– Тя има предвид целувка.
Веждите му се вдигнаха.
– Искаш ли да ме целунеш?
За щастие, нищо от това, което беше казал след „уууу“, не звучеше ни най-малко като Хийт. Прочистих гърлото си.
– Не мисля, че това би било добра идея, но благодаря, че ме попита.
– Е, радвам се, че се върна – каза той и се усмихна несигурно.
– Аз също. – Отвърнах на усмивката му. – И въпреки че е объркващо, аз също се радвам, че се върна.
Исках това да бъде комплимент – и може би дори вътрешна шега (нямаше ли цялата ситуация да е по-добра, ако можехме да се смеем на нея??), но несигурната усмивка на Аурокс моментално избледня.
– Нямаш предвид мен. Имаш предвид Хийт. А Хийт не съм аз. Извини ме. Дарий каза, че според него аз трябва да присъствам на тази среща. – Отдалечих се и го оставих да отвори вратата. Той не ми я задържа, а я остави да се затвори пред лицето ми, оставяйки ме да стоя сама в коридора и да се чувствам като лайно.
Добре, казах си, животът ми ще бъде по-лесен, ако Аурокс ми остане ядосан – или поне раздразнен и незаинтересован. Афродита твърде често се оказваше права. Нямах време за момчешки драми (макар да не ми се струваше, че това е много тъжно).
Прекарах пръсти през наистина разхвърляната си коса, свих рамене и влязох в залата на училищния съвет.
Стаята беше голяма, но винаги изглеждаше малка заради гигантската кръгла маса, която доминираше над нея. Сигурна съм, че идеята е била да се имитира крал Артур (който, разбира се, е бил съпруг на върховната жрица Моган ле Фей), така че тя да няма истинска глава, но в крайна сметка се получи така, че където и да седнеше настоящата върховна жрица на училището, това автоматично ставаше глава на масата.
Говорейки за сегашната върховна жрица, с изненада я видях да влиза в стаята от задната врата, точно когато затворих предната врата зад себе си. Танатос кимна на Аурокс, който зае позиция на пазач, застанал до тази врата. После ме погледна и с жест посочи празното място между бабата и Афродита. Танатос седна вляво от баба, до детектив Маркс. Докато се настанявах и се опитвах да не се притеснявам, Танатос се наведе напред и заговори около баба.
– Официално е добре да си у дома, Зоуи – каза върховната жрица на смъртта.
– Не мога да ви опиша колко се радвам, че съм тук – и че знам, че не съм убила никого – казах аз.
– Но ти си научила ценен урок от това преживяване – каза баба.
– Да. Неферет трябва да бъде спряна независимо от всичко – каза Афродита.
– Е, да, така е. Но мисля, че урокът, за който говори баба, е, че когато се съмняваш, избери добротата – казах аз.
– Не мисля, че това ще ни помогне много с Неферет – промълви Афродита.
– Може би ще се изненадаш, дете – каза баба тихо и ѝ се усмихна мъдро.
Тогава вратата се отвори и Стиви Рей нахлу, последвана от Старк, Деймиън и Шоуни.
– Зи! О, Боже, толкова е хубаво да те видя свободна! – Затича се към мен Стиви Рей и ме обгърна с гигантска мечешка прегръдка. – Знаех си, че не си могла да убиеш онези момчета.
Отвърнах ѝ с бърза прегръдка, преди да се отдръпна. Срещнах погледа ѝ.
– Имам какво да кажа по този въпрос, но искам да изчакам, докато всички дойдат.
– Изчакването свърши. Красавецът е тук – каза Афродита и се усмихна, когато Дарий влезе в стаята с Ленобия и Шейлин. Дарий и Старк заеха местата си от двете страни на главната врата. Старк ми изпрати бързо намигване и аз се зарадвах да видя, че не е толкова блед и очите му са загубили посинелия си вид. За да изглежда толкова по-добре, слънцето трябваше да е залязло, а и си помислих, че Репхайм вероятно също ще се появи всеки момент.
Ленобия седна до детектив Маркс и му кимна сърдечно. Шейлин избра място колкото се може по-далеч от мен и не искаше да срещне погледа ми. Изправих се и прочистих гърлото си.
– Знам, че в центъра на града се случва извънредна ситуация с Неферет, но трябва да кажа нещо, преди да започнем да се занимаваме с това – и ще го направя бързо. Както знаете всички, днес разбрах, че не съм убила онези двама мъже в парка. Но въпреки че всъщност не съм причинила смъртта им, знам, че можех да го направя. Бях излязла извън контрол. Имаше нещо общо с камъка на ясновидците, но и с мен. Аз грешах. Афродита правеше точно това, което Никс би очаквала от една от своите пророчици – тя съобщи на Шейлин, че с мен се случва нещо, нещо лошо. – Погледнах към Шейлин, докато тя неохотно срещна погледа ми. – Шейлин, вече се извиних на Афродита, но дължа голямо извинение и на теб. Беше права да ме последваш. Беше права да поговориш с Афродита за промените, които виждаше в аурата ми. Много, много сгреших, че те бутнах и изгубих самообладание по този начин, и не питам само дали ще приемеш извинението ми. Давам ти също така – направих пауза и огледах стаята към приятелите си – и на всички останали тук клетвата си, че ще направя всичко необходимо, за да съм сигурна, че това никога повече няма да се повтори.
– Прощавам ти – каза Шейлин без колебание, макар че усмивката ѝ беше колеблива и все още изглеждаше уплашена. – Между другото, цветовете ти вече са нормални.
– Благодаря ти – казах аз. – И моля те, кажи на мен или на който и да е друг тук, ако видиш, че цветовете ми отново се развалят. Грешах, когато ти казах, че трябва да пазиш подобни неща за себе си. Това не е нахлуване в личния живот. Това е използване на дар, даден ти от Никс.
– Зоуи, къде е камъкът на прорицателя в момента? – Попита Танатос.
– Имам го – заговори Афродита, преди да успея.
– И не го искам обратно – добавих аз.
– Ако е толкова могъщ, колкото всички вие казвате, че е, Зоуи може би няма да има друг избор, освен да си го вземе обратно – каза детектив Маркс. – Защото за да се пребори с Неферет, ще е нужна цяла сила – магическа сила.
– Детектив, сега е ваш ред. Обяснете какво точно е направила Неферет – каза Танатос.
Седнах и слушах със свит стомах и ужасно предчувствие, че Маркс е прав.

Назад към част 12                                                 Напред към част 14

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *