С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 5

Глава 4

Съмнявам се, че дори ще дишам, докато Луцифер и аз не се издигаме във въздуха и не достигнем височина. Имаше дълъг подземен тунел, който ни отведе до хангара, в който лесно се помещаваше внушителният флот на Ирин. Дори пистата беше скрита, като имаше само малък отвор за излитане и кацане, така че само един самолет можеше да премине. Не видяхме нито един от Седемте, а определените им самолети все още се подготвяха, но аз все още бях повече от притеснена, че ще ги измамя. Рано или късно щяха да разберат, особено когато Изкупителят не беше открит никъде. Щеше да има последствия. А познавайки Каин, те щяха да бъдат тежки.
– Изглеждаш така, сякаш можеш да пиеш – отбелязва Луцифер, мързелувайки на плюшената си бяла седалка.
Толкова се бях притеснила да се измъкна, че дори не си бях позволила да разгледам луксозните помещения. По дяволите, досега дори не бях се качвала на самолет, а ето ме тук, в частен самолет. При нормални обстоятелства сигурно щях да се разтреперя, но единственото, върху което можех да се съсредоточа, беше да се измъкна и да запазя Изкупителя в тайна. Дори от Луцифер.
– Добре съм – излъгах, опитвайки се да седна назад и да изглеждам по-непринудена.
Луцифер щраква с пръсти и извиква стюардесата – красива, снажна брюнетка, не по-възрастна от деветнайсет години. По дяволите, Ирин сигурно ги харесва млади. И съдейки по лукавия блясък в очите на Луцифер, докато разглежда драстично късата ѝ униформа, тя не е единствената.
– Нещо, което мога да направя за вас, господине? – попита тя, като се наведе напред, за да покаже гърдите си.
– Да, скъпа. Как се казваш? – пита той.
– Ейприл – тя почти се захилва.
– Ейприл. Това е хубаво име. Имаш ли нещо против да ни донесеш шампанско? Приятелката ми тук изглежда е нервен пътник.
Подлеждам намръщено към него, но заменям намръщената си физиономия с малка, учтива усмивка, когато Ейприл обръща към мен любопитните си очи.
– Искате ли нещо друго, което да направи полета ви по-приятен, госпожо?
– Не, благодаря.
– Сигурна ли сте? Вашият комфорт е мой приоритет номер едно. Тук съм, за да задоволя всички ваши нужди. – Тя пърха с мигли към мен и прехапва долната си устна. О, за бога.
– Да, Идън. Нашата добра приятелка Ейприл с удоволствие ще те обслужи. Тя приема работата си много сериозно.
Ейприл кима ентусиазирано.
– Засега само шампанското е добре. Благодаря – настоявам аз и се дразня.
Ейприл се оттегля в задната част на самолета, за да донесе напитките ни. След като се връща с две чаши с мехурчета и напомняне да се обаждаме, когато имаме нужда от нея, Луцифер започва разговора, който се надявах да избегна.
– Забравила си да се сбогуваш със сестра си.
Поклащам глава и поглеждам през прозореца.
– Не съм забравила.
– Знае ли, че си заминала?
– Скоро ще разбере. – Преглъщам надигащата се емоция с глътка шампанско. – Така е по-добре. Няма да продължавам да си играя със сърцето ѝ. Не и когато тя все още се надява на нещо, което никога няма да се случи.
– Надежда за какво?
Преглъщам още една глътка.
– За нищо. Няма да го обсъждам с теб. Следващата тема.
– Като каква?
– Ами… ти каза, че ще ми кажеш какво е имал предвид Уриел за това, че съм част от застрахователния ти план, когато бяхме на път – напомням остро на Луцифер. – Ние сме на път.
Той поглежда назад към задната кабина и поклаща глава.
– Не сега. Следващата тема – казва той, като хвърля думите ми обратно към мен.
Мръщя се. Не може да става въпрос за лични теми, Ейприл не се вижда никъде. Той се бави.
– Като каква?
– Всичко. Освен това, за да мога да обясня, ще трябва да започна отначало. А ние имаме само около час и половина.
Врътвам очи.
– Добре. Тогава ми разкажи за Ирин. Каква е тя? И каква е работата със Саския?
Луцифер си поема дъх, но преди да успее да ме отреже, му напомням, че е казал, че мога да питам всичко друго.
– Е, щом настояваш да знаеш информация, която може да е истинска заплаха за живота ти, добре. Това е твоето погребение. Знаеш ли, че ангелите не са били първите от Божиите създания?
– Какво? – Навеждам се по-близо. Правилно ли го чух?
– Ние… – Той преглъща, преди да продължи да се поправя. – Ангелите не са първите му деца. И очевидно са били много по-могъщи от ангелите, които сега бродят по небесата. Те са били създадени по двойки – брат и сестра. Всеки от братята и сестрите служеше за различна цел. Имаше Разрушители и Създатели. Заедно те можеха да дават живот и да го отнемат. Началото и краят. Ин и ян. – След кратка пауза Луци продължава – От Разрушителите се страхуваха, а Създателите бяха обожавани. Унищожителите ревнували и от злоба започнали да избиват Създателите, вярвайки, че ще погълнат тяхната сила и ще станат всемогъщи, без да имат нужда от партньор. Това предизвикало война, която Създателите бързо загубили, тъй като не им било писано да отнемат живот. И Бог, който се уморил от борбите, щял да ги остави всички да загинат. Но имаше един… който се бореше. Срещу собствения си брат.
– Ирин е била Създател? – Буквално усещам как очите ми изхвръкват от шок. Светая светих. Знаех, че Ирин е нещо, но не очаквах това.
– Тя беше. Тя е. Но в деня, в който уби брат си в знак на самозащита, тя стана нещо повече. Тя еволюира, в нещо, което Бог не е планирал да прави с децата си. И другите Създатели видяха това и започнаха да се борят. Войната продължила хиляда човешки години и накрая останал само един.
– Ирин – промърморвам аз.
– Да – кимва Луцифер. – И Бог я пощади, защото в опита си да спаси собствения си живот, тя използва дарбата си още веднъж. Тя роди живот по свой образ и подобие. Нещо, което само Бог може да направи.
Челюстта ми пада.
– Тя е забременяла?
– И Отецът, най-вероятно озадачен и впечатлен, я остави да живее при едно условие: тя щеше да бъде окована на Земята, принудена да наблюдава живота около себе си цяла вечност, без никога да може да го създаде отново или самата тя да участва истински в него. Тя вижда всичко, тя пише всичко. Но тя е затворена в стените на своя дом. И в тези стени тя е по-могъща от всяко съществуващо същество извън Бога.
– Така че това трябва да е причината тя да има правило срещу кръвопролитията в дома си – предположих аз. – Брат ѝ е бил Унищожител, който се е опитал да я убие и така я е превърнал в убиец. Тя категорично отхвърля насилието.
– Това, както и фактът, че знае колко ценен е животът. – Той свива рамене. – Поне за нея.
Кимвам. Сега всичко придобива смисъл. Разбира се, че тя ще отхвърли нещото, което е заличило нейния вид от лицето на земята.
– А детето ѝ…?
Луцифер въздъхва.
– Има някои неща, които дори Създателите не могат да конструират перфектно.
– Саския. Саския е дъщеря на Ирин, нали?
– Да.
– И какво е тя – творец или разрушител?
Той поклаща глава.
– Нито едно, нито другото. Ирин е създала отвратително нещо. Саския е родена като нещо друго. Нещо, което не прилича на никое друго същество в историята. Нейните дарби са по-скоро на Разрушител, но безсмъртното ѝ сърце е на Създател. Самото ѝ присъствие е язва за природата. Отпусната, тя е убийствена.
– Уау… уау – заеквам. Никога нямаше да знам. Тя се грижеше за мен. Почисваше повръщаното ми и ме обличаше. Колкото и да е мъничка, не мога да си представя, че е наранила и муха.
– Да. – Той отпива замислено от шампанското си. – Ирин имаше афинитет към котките. Не само домашните котки. Масивни зверове от джунглата, които обичаше и обожаваше като котенца. Една нощ Саския се разгневи на майка си – дребна разправия – и без да се замисли, уби всички домашни любимци на Ирин. След това Ирин я даде на мен за съхранение. Виждаш ли, на Саския ѝ беше омръзнало да остава в границите на комплекса. А Ирин знаеше, че рано или късно Саския ще разбере, че може да напусне. А ако го направи, Ирин не би могла да я контролира, особено като не знаеше степента на нейната сила. Ако можеше да убие възрастен бенгалски тигър, какво ли щеше да направи с хората?
– Но дали същото няма да се случи и в Ада? Нямаше ли да убие всяко живо същество по пътя си?
– Ами… в Ада няма живи същества. Поне такива, които така или иначе няма да срещнат смъртта си.
С изключение на…
– Мен. – Изпускам дъх. – Аз съм живо същество. И ти и нареди да ме обслужва! – Спирам се да не хвърля празната си чаша в лицето му.
– Да, ама… има и изключения. Плюс това, както казах, развързана тя би била убийствена. Ето защо тя носи много специална каишка, която аз разработих и контролирам.
Гласът ѝ. Спомням си как почти не говореше, а когато го правеше, звучеше така, сякаш я задушаваха отвътре, като се има предвид, че никога не съм виждала нищо около врата ѝ. Това болно копеле. Измъчваше я за нещо, за което тя не можеше да си помогне.
Не разбирам защо, но изпитвам някакво роднинско чувство към нея. Тя не е избрала да се роди по нечестив начин. Просто е искала нормален, щастлив живот. И е била наказана, превърната в робиня, заради това, че е била част от нещо, в което не е искала да участва.
Поклащам глава. Не знам защо съм изненадана. Той е шибаният Дявол. Защо да очаквам нещо повече от него?
– Знам, че мислиш най-лошото за мен. Това беше тя или твоят свят. Направих това, което трябваше да се направи.
Облягам се назад на седалката си и поглеждам през прозореца.
– Изобщо не мисля нищо за теб.
Точно навреме, сякаш усетила напрежението между нас, Ейприл идва да ни провери, предлагайки ни освежаване с вода, закуски и топли кърпи за ръце. Приемам всички, без да мога да събера сили да протестирам. Имам достатъчно неща за обработване само от този разговор. Да отвръщам на флиртаджийските ухажвания е твърде голямо главоболие.
– Ако можеш да ме извиниш – чувам да мърмори Луцифер след няколко минути мъртва тишина.
Не си правя труда да му отговоря, но го чувам да се изправя и да върви към задната част на самолета. Още не съм се заровила в антипастото си, преди да чуя ритмично блъскане и буйните стонове на пиперлива тийнейджърка стюардеса.
– Наистина? – мърморя и съжалявам, че не съм си взела слушалките. Ако планирам да оцелея, когато съм около Луцифер повече от дванайсет часа, той ще трябва да ми купи такива. И аз щях да поискам такива с шум-потискане.
Пет минути мога да се справя. Десет – нищо страшно. Но през следващите четиридесет и пет шибани минути Ейприл крещи и плаче, сякаш пенисът на Луцифер е златният билет на Уили Уонка, а тя е Верука Солт. Тя го иска и го иска сега. И е повече от очевидно, че тя го получаваше, та дори и повече.
Отвъд раздразнението, аз взимам едно от списанията, изкусно поставени на малката масичка наблизо. Но едва успявам да се концентрирам върху думите на страницата през всички нелепи звуци от Животинското кралство. Захлопвам списанието в знак на неудовлетвореност. Как може изобщо да мисли за секс точно сега? Толкова ли е егоистичен, толкова ли е вглъбен в себе си, че дори не може да види колко отвратително е поведението му? Това момиче едва е завършило гимназия, да не говорим, че работи. Не ме интересува дали удоволствието е в описанието на работата. Имай малко шибана сдържаност.
След като бурните стонове най-сетне престават, Луцифер се връща в главната кабина, сякаш нищо не е станало и не е прекарал по-голямата част от часа в мокрене на члена си. Обръщам глава назад към прозореца, за да наблюдавам облаците с горящи очи.
Ейприл се появява няколко минути по-късно, със зачервени бузи и разрошена някога гладка коса, за да ни съобщи, че скоро ще кацнем. Пита ме дали може да ми донесе нещо, преди да започнем спускането си в Ню Орлиънс, но аз рязко отказвам, без да я поглеждам и да предлагам сърдечна усмивка.
– Оу. Малко грубо, котенце.
– Както и да е.
Приземяваме се, без да изречем и дума, а когато вратите на самолета се отварят, съм твърде щастлива, че отново съм на твърда земя. За моя изненада точно на асфалта ни чака кола. Шофьорът бърза да вземе багажа ни, но аз бързо отказвам помощта му, точно както го направих в хангара преди качването. При никакви обстоятелства Изкупителят няма да се изгуби от погледа ми.
– Изкара ли приятно полета? – Пита Луцифер, опитвайки се да подхване разговор, след като се настанихме на задната седалка на елегантната черна градска кола.
Повдигам рамене и отговарям:
– Можеше да бъде и по-добре.
– А? Редовно пътуваш с частни самолети нали?
– Самолетът беше хубав. Ирин има страхотен вкус.
И това е всичко. Това е всичко, което ще му дам. Луцифер живее, за да гали егото си, и аз няма да му дам удовлетворението да ме види разклатена.
Въпреки това раздразнението ми моментално се изтрива, когато пътуваме към сърцето на града. Ню Орлиънс е страхотен. Музика, танци, навсякъде хора, които празнуват без друга причина, освен че обичат живота. Архитектурата не прилича на нищо, което някога съм виждала, и има нещо толкова вълшебно в енергията, която сякаш се излъчва от всяка тухла и всяка дървена дъска, сякаш Ню Орлиънс има свой собствен пулс, уникален за останалия свят.
Шофьорът спира колата до един хотел на улица „Канал“, а аз съм толкова зашеметена от екстериора в бутиков стил, че дори не отбелязвам името му. Едва когато влизаме вътре и се приближаваме до гишето за регистрация, повдигам развеселено вежди.
– Добре дошли в хотел „Сейнт“. Имате ли резервация?
– Не – отговаря Луцифер безгрижно.
На табелката на жената пише Доун, прекрасна млада червенокоса дама с южняшки акцент. Мисълта, че Луцифер чука и нея в замяна на настаняване, минава през ума ми и веднага настроението ми отново започва да се влошава.
Тя натиска няколко клавиша и поглежда надолу към екрана на компютъра си.
– Съжалявам, сър. Оказва се, че сме пълни. Ако искате…
Луцифер пристъпва по-близо, като с движението си зарежда въздуха със статично електричество. Космите по ръцете ми се изправят и се появява необяснимо изтръпване – почти като съскане – което възпламенява кожата ми.
– Погледни ме, дете – нежно изисква той.
Доун се съгласява, недоумявайки какво се случва.
И тогава тя го вижда. Не мога да бъда сигурна какво се е разкрило във вихрените му, изпъстрени с петна дълбини, но нещо щраква на мястото си. Очите ѝ се разширяват от ужас и благоговение. Не знам дали е на ръба да се разплаче, или да падне в краката му. Може би е комбинация от двете.
– Не забравяй на кого служиш – провиква се Луцифер, преди да направи крачка назад и да я освободи от опустошителния си поглед. – А сега… нека опитаме отново.
В рамките на три минути имаме картите с ключове за апартамента ни, чантите ни вече са на път нагоре и влизаме в асансьора с чаши свежо шампанско в ръка.
Когато пристигаме в апартамента, не мога да не поклатя глава и да не се изсмея на табелата на вратата.
– Много самовлюбено?
– Какво?
Посочвам релефната табела.
– Апартаментът на Луцифер? Можеш ли да бъдеш по-очевидно обсебен от себе си?
Той мига с обезоръжаваща крива усмивка.
– Дали нямаше да си, ако беше на мое място?
Апартаментът е точно такъв, какъвто очаквах, но все още съм поразена от разкоша. Червени стени, черен мрамор, кристални полилеи, плюшени кралски легла и дори стриптийзьорски пилон. И макар всичко това да е пиршество за сетивата, аз не съм толкова развълнувана, че ще отседна тук. С него.
– Няма ли начин да си взема собствена стая?
Луцифер прави физиономия.
– И защо ще го правиш? Това е апартамент с две спални.
– Знам, просто… – Как да обясня, че не искам да остана с него, без да звуча глупаво и незряло? – Вероятно е по-подходящо да си взема друга стая.
– Значи предпочиташ да си на няколко метра от него, знаейки, че има един побъркан супер демон на лов, плюс който и да е разбойнически серафим, който може да иска кръв? Секунди, Идън. Толкова време ще е необходимо, за да откъснат красивата ти главичка от раменете ти. Не се ласкай. Вместо това се опитай да бъдеш малко по-благодарна.
Той се обърна, без да чака възражение, и се запъти към една от спалните, оставяйки ме сама с моята дребнавост.
Неохотно пренасям покрусеното си дупе до другата спалня и вътрешно признавам, че трябва да съм луда, за да искам да се откажа от това. Освен това всяка стая има собствена баня, така че не ми се налага да рискувам с неудобни сблъсъци с Луцифер. Все пак не е като да прекарваме цялото си време тук. Това може да е ваканция за него, но със сигурност не и за мен.
След два адски дни съм толкова намусена, че имам чувството, че двутонни камъни се стоварват върху гърба и раменете ми, затова решавам да се изкъпя в красивата вана. На мивката са поставени масла и соли за вана с аромат на различни цветя, така че хвърлям смес от двете и слагам водата малко под нивото на преливане.
В момента, в който потапям тялото си в горещата вода, усещам как напрежението и стресът започват да се топят, позволявайки на ума ми да блуждае за неща, които бих предпочела да останат скрити зад маска от присвити очи и стиснати устни. Част от мен не иска да повярва, че Легион може да е все още жив. Ако все пак го намерим, няма гаранция, че всъщност има начин да го спасим. А аз не мога да се поддам на фалшива надежда, само за да я смачка съдбата на моята реалност. Няма да повярвам в една приказка, само за да се превърне тя в „Американска история на ужасите“.
И тогава идва въпросът за Феникс и неговата молба. Той е прав – Легион трябва да бъде спрян. И той не се е отказал от Изкупителя само за да можем да си поговорим с Легион. Можех да го видя в пълните му със сълзи, задушевни очи. Той иска да убия брат му. Не, не искам. Той има нужда да го направя. И не знам дали някога ще мога да си простя, ако отново го подведа.
Комбинацията от топлата вода, успокояващите аромати и мекото осветление слагат съня на клепачите ми и след минути се унасям. Знам, че не бива, но за пръв път от много време насам успявам да се отпусна поне малко. Пет минути, казвам си. Просто ще си почина за пет минути…
Намирам се в дълъг коридор с жълти тапети. Жълти тапети с малки розови цветчета. Грозен е, но поне не плаче с кървави сълзи. Има осем врати и всички са затворени. Всички, с изключение на една в края на коридора.
Бавно вървя към нея на треперещи крака, дишането ми е плитко и учестено. Би трябвало да се обърна, но нямам накъде да вървя. Дори не знам къде се намирам. Поглеждам зад себе си, но виждам само коридор с грозни жълти тапети, който сякаш продължава с километри. Същите осем врати, като последната е открехната. Не мога да изляза. Единственият изход е през тях.
От тази стая се чува звук на течаща вода и от вратата се издигат чисти шлейфове пара. Сигурно е баня, но защо водата ще тече, след като никой не изглежда да е тук?
Сякаш минават часове, преди да стигна до вратата и да допра пръстите си до дървото, за да я бутна. Над мен се стеле пара, която покрива кожата ми с влага. Не искам да правя това. Няма как да се подготвя за ужаса, който ме очаква. Но знам, че трябва да мина през тази врата. Има причина тази врата да е единствената отворена. Предназначението ми е да бъда тук. Предназначена съм да видя какво има от другата страна.
Вдишвам глътка топъл, влажен въздух и натискам дървото, достатъчно, за да може вратата бавно да се отвори и аз да вляза вътре. В един миг се оказва, че това е типична баня, пълна с бели плочки, завеса за душ на цветя и скромна тоалетна. В следващия миг тя е обляна в червено.
Кръвта сякаш вали от тавана и капе върху косата и раменете ми. Прикривам лицето си достатъчно дълго, за да се обърна набързо и да побягна, но вратата е не само затворена, но и заключена. А в дървото е издълбан символът на демодирания Шеол, който видях предната вечер, падналите ще царуват, това не е просто сън, това е видение.
Не. Не. Не мога да направя това. Първо огън, а сега кръв? И като поглеждам надолу, осъзнавам, че стоя в гъста, топла локва от нея и съм боса. Единственият изход е през нея – опитвам се да си напомня. Ако Легион нарочно ме е довел дотук, това трябва да е подсказка. Трябва да го направя, дори и да ме ужасява до сълзи.
Отчаяно бърша лицето си, опитвайки се да изчистя кръвта от очите и носа си. Няма да издържа дълго тук в този вид, затова трябва да съм бърза. След като зрението ми за миг се прояснява, осъзнавам, че по земята са разхвърляни бръснарски ножчета и всички те образуват пътека към ваната, оградена от окървавена завеса на цветя. По дяволите.
– Недей, не гледай. – Почти се просълзих при звука на шепнещия му глас, макар че той звучи по-слабо, по-хрипкаво. – Не трябва да си тук.
– Тогава защо ме доведе?
– Не съм.
Обръщам се, за да го нарека лъжец – за да го помоля да бъде лъжец – въпреки че знам, че той не е там. Ако той не ме е довел тук, кой ме е довел? Възможно ли е аз да съм тази, която го предизвиква подсъзнателно?
Кръвта става все по-дълбока и е напоила дрехите ми. Времето ми изтича. Затова пристъпвам напред, като се старая да избягвам бръснарските ножчета, но те са толкова много, сякаш се множат. Изтръпвам, когато усещам как едно от тях се забива в долната част на крака ми, но продължавам. Ако спра сега, никога няма да се убедя, че трябва да започна отново.
В момента, в който стигам до ваната, дъждът от кръв спира. Иззад завесата се издига пара и чувам, че кранът все още работи, вода, убеждавам се, това е просто вода. И въпреки че си го повтарям в главата отново и отново, не мога да го направя да бъде истинско. Знам, че когато плъзна завесата, ще установя, че от кранчето тече кръв, която пълни ваната и се излива по стените ѝ. Ще видя още повече бръснарски ножчета. И съм права.
Сигурно отново вали червен дъжд, защото по бузите ми се стича топлина. Има толкова много… толкова много и толкова тъмно, че не мога да видя нищо друго.
Но виждам.
Аз виждам.
Върху облицованата с плочки стена са изписани четири букви с дебел малинов цвят. И тези четири букви са по-тревожни – по-обезпокоителни от всичко друго, което съм преживяла в тази баня на ужасите.
ИДЪН

Назад към част 4                                                                     Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!