ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 12

ГЛАВА 11

* КАРТЪР *

Въпреки че ми се стори, че всички телефони в самолета звъннаха по едно и същото време, Джийн беше този, който ми каза за експлозията. Почувствах че нещо не беше наред, когато посегнах към телефона си, за да отговоря на Томас, но преди да успея да кажа каквото и да било, Джийн протегна ръка, жестикулирайки показвайки ми да изчакам мълчаливо. Затова така и направих. Когато той затвори телефона каза директно без да увърта.
– Имало е покушение срещу Маурицио.
Знаех си… семейният клуб. Тереза и Аманда са в Ню Йорк. Значи са били там… – въпросът дали Ема е добре направо напираше в мен, но се опитах да запазя самообладание за пред своя ментор. Забелязах че лицето му изразяваше спокойствие. Той, се втренчи в мен и в дълбините на очите му нямаше дори сянка от лъжа. – Бих искал да знам дали нещо се е случило с нея, по дяволите. – Но въпреки това аз попитах.
– Тя ранена ли е? – Той не отговори. Телефонът ми звъни отново и този път аз отговорих веднага.
– Тя ранена ли е? – Беше Коул, за миг се поколеба но все пак отговори.
– Доколкото чух, само няколко навяхвания и порезни рани.
Добре… – тя беше добре, слава богу. – Надигаше се буря в мен, чист първичен гняв, всяка клетка в мен закипя. Тогава му зададох втория си въпрос.
– Тя ли беше целта?
– Бог да ни е на помощ… – промърмори седящият до мен Джийн. Аз го игнорирах, чакайки отговора на Коул.
– Ние не знаем за момента. Бомбата беше оставена в чанта в задната част на клуба. Тя беше навън и говореше с приятелката си. Ако тя е била целта, тогава бомбата щеше да е доста по близо, за да я удари. Предполагам. Ако тя не е целта може би това да е предупреждение за всички нас? Може би те дори не са се надявали да убият толкова, колкото убиха. – Гласът му беше напрегнат. – Не можем да знаем със сигурност.
– Тя е била отвън?
– Да, в уличката.
Знаех много добре разположението на клуба. – Моите хора трябва да са били на позиции около нея, което означава, че част от тях са били близо до епицентъра на експлозията. – Не казах нищо на Коул за тях. – Той е член на семейството, но не на моето семейство. Тези хора бяха мои и на Ема. И те ще бъдат отмъстени… – не трябваше да мисля за тази клетва сега, просто си я прошепнах наум. Бурята в мен продължаваше да кипи със страшна сила.
– Къде е тя в момента?
– У приятелите ви, за които ми разказа. Отидох лично и я проверих…
Той се е показал пред тях… Ноа, Тереза и Аманда вече знаеха за поредния играч в живота ми. – Стиснах телефона по-здраво, но продължих със спокоен тон в гласа. Без да издавам никаква реакция.
– Тя беше ли добре?
– Да… приятелите ви се бяха погрижили за нея.
Знам защо Коул е отишъл там. Тя е моят живот, аз я оставих в неговия град. Явно изпитва някакъв вид преданост към мен и е трябвало да се увери, че тя е добре. – Разбрах това, но въпреки това не бях във възторг.
– Коул… – измърморих аз.
– Да?
– Никога повече не се приближавай до тези приятели… – За момент настъпи гробна тишина. Сякаш дори двигателите на самолета заглъхнаха.
– Картър?
– Щом хората ми са с нея, значи тя е добре.
– Да… но аз отидох да я видя със собствените си очи… – прекъснах го, стискайки телефона си адски здраво.
– Знам… но не е било нужно. – Той притихна, след известно мълчание каза.
– Дължа ти живота си… това е моят град… – Аз отново го прекъснах.
– Не ми дължиш нищо. Сега дължиш всичко на семейството си. Аз не съм твой приоритет. Семейството е твоя грижа сега. – Видях, как Джийн обърна глава, за да ме погледне. – Бях прекъснал Коул, но казах истината. Неговият приоритет сега беше семейство Маурицио, а не моето семейство. Беше ми болно до известна степен да го кажа, но Ема не беше и не трябваше да бъде обект на вниманието му. И определено не трябваше да ходи отново да я проверява.
Той мълчеше от другия край на линията и това беше добре. Повече не съм и очаквал.
– Правилно ли си мисля, че бомбата е била заложена от семейството Бартел?
– Картър… – но той не отговори на въпроса ми.
– Трябва да сте сигурни, че е от семейство Бартел…
– Картър…
– Какво?
– Никога няма да се извиня, че посетих приятелката ти… и ще го направя пак ако е необходимо.
Аз затворих очи. – Не искам да го слушам, но честно да си призная съм горд с него.
– Трябва да планираш следващия си ход, глупако… – изсъсках му аз.
– Вече… – замълча той за момент. – Вашето пътуване до дома ти беше ли належащо?
– Да… – погледнах Джийн, който не криеше, че подслушва разговора ни. Тогава той повдигна вежда и аз казах.
– Съвсем наложително… – направи гримаса Джийн. А Коул продължи.
– Добре… и така да е, но сега трябва да се прибереш при жена си, Картър. Тя се нуждае от теб. И не, семейството не е толкова важно. – Все още не.
Сякаш чух колебанието на Коул и почувствах леката му усмивка. – Преди това Коул не беше в редиците на семейството, когато Бартел атакуваха за първи пъти, сега когато той се върна у дома си, те заложиха бомба в клуба му. И няма никакво значение дали Ема е била целта или не, това се бе случило на територията на семейството. И аз знам много добре, че това е съобщение до Коул. Все още съм извън играта, но без значение дали ми се иска или не, нямаше да е за дълго. Знам го, Джийн го знае също. Трябва да се прибера, за да предприема действия. Вече ме забъркаха… и нямам никакъв избор. Тръгвам наобратно, сега трябва да се погрижа Ема.
– Ще говорим по-късно Коул… – от другата страна той се засмя.
– Ще се видим явно. Знаеш ли… ти си късметлия, Картър. – Аз не казах нищо повече, затворих телефона и се обърнах към Джийн.
– Племенникът ти ще бъде добър лидер. – Той се засмя.
– Не знам още, но едно е ясно, той те поставя на мястото. – И двамата се усмихнахме, но не ни беше до се смях. Кога самолетът ни кацна, Джийн отиде при семейството си, а аз отидох при моето.
Когато влязох в къщата на Ноа, светлините бяха изгасени с изключение на няколко лампи в ъглите, чух мърморене и говор в една от спалните. Ноа и Тереза сигурно още не са заспали. Но се отправих право към нашата спалня, която Ноа ни бе отделил, и когато отворих врата, я видях там. Времето сякаш спря в този момент. Тя лежеше по гръб малко неудобно, с обърната настрани глава. Явно трябваше да лежи така, за да не навреди на раните си. Ръце ѝ лежаха на покривалото и пръсти ѝ, бяха преплетени с тези на Аманда, която лежеше до нея. Спрях за миг и я погледнах. Исках да я вдигна и да я отведа от Аманда, и да я защитя от целия свят. – Ето тук трябваше да съм, а не да я оставям. – Стиснах челюст и почувствах как вътре в мен се разрази отново бурята. – Трябваше да съм тук… по дяволите. Аз трябваше да държа ръката й през цялото това време, а не Аманда.
Тогава Аманда отвори очи. Тя не скочи, когато ме видя, само се усмихна и бавно се изправи. Пускайки ръката ѝ, тя ми прошепна.
– Тя ще се оправи, просто много ѝ липсваш. – Аз кимнах. Страхувах се, че няма да се сдържа.
– Не трябва да си тръгвам… благодаря Аманда. – Бе единственото, което успях да кажа. Тя се измъква изпод завивките, приближи се до мен и попита.
– Мога ли да говоря с теб? Навън?
Не… – цялото ми същество се съпротивляваше на идеята да напусна Ема отново, но аз кимнах и я последвах обратно в коридора. Затваряйки вратата, тя попита.
– Трябва ли да се тревожим за нея? – Не попитах какво има предвид. Аманда и Тереза бяха умни. И двете знаеха какво всъщност се случва. Вместо това кимнах.
– Да… – тя си пое въздух и добави.
– Не мислех, че ще го признаеш.
– Би ли предпочела да те излъжа? Мога да го направя, без да ми мигне окото.
– Не, не естествено… – поклати глава тя, скръствайки ръце на гърдите си. – Аз… а ти какво мислиш да предприемеш?
– Никога да не я оставям… – тя потърси погледа ми с очи. – Бяха наранили Ема и грешката за това беше моя. – Благодаря ти, че си била до нея… – Аманда направи гримаса, изглеждаше разстроена.
– Тя разказа ли ти нещо за мен? За връзката ми?
Ооо… значи Ема е знаела. – Поклатих глава аз и измърморих.
– Не, не ми е разказвала нищо, но не знаех, че тя знае. – Очите на Аманда се разшириха и тя пребледня.
– Ти си знаел?
– Браян Камдън е добро ченге… да, Аманда, естествено че аз знаех. Взел съм всякакви мерки за да бъде Ема в безопасност, което включва следенето, на теб и на тези, с които споделяш леглото си. – Тя пое дълбоко въздух, притискайки ръка към бузата си.
– Боже мой. Чуй се само… аз го обичам.
– Знам… – Аманда избърса сълзите си с ръка.
– Щях да скъсам с него днес, но Ема ме спря. Затова дойде с мен в уличката. Тя изтича при мен за да ме спре, защото нямаше да мога да го преживея. Обичам го толкова много. Аз… – тя се извърна, но въпреки това аз усетих страданието й. – Ти…
– Дали възнамерявам да го убия? Това ли се опитваш да попиташ? – Тя кимна, хлипайки и клатейки глава напред-назад. Не можеше да направи нито да каже нещо.
Каква ирония, жената, която утешаваше моята половинка ме пита дали смятам да отнема половината ѝ, за да спася своята половинка… – Казах ѝ истината.
– Не… – раменете ѝ бяха повдигнати, напрегнати, но след отговора ми се отпуснаха. Тогава аз добавих. – Но ще го направя, ако започне да разследва мен или Ема. Няма да се поколебая. – Тя не отговори, не можеше да ме погледне дори. Бях сигурен, че тя не би могла да отговори на това. Не беше дори заплаха, беше факт. – Ще го направя, ако трябва. Понякога бях студено копеле, но не бях безсърдечен, освен ако нямаше нужда да бъда. – Смекчих тона си. – Благодаря ти Аманда, отново ти благодаря.
Тя ме погледна изпитателно. Нямах чанти със себе си и все още бях облечен с палтото си. После погледна назад към главния вход и видя, че Томас чака.
– Ще я взимаш със себе си, нали? Днес ли заминавате?
Всички мои хора бяха долу и чакаха в колите.
– Да… точно сега. – Томас тръгна напред, но аз го задържах с ръка. – Аз ще я взема. Аз ще се погрижа за нея. Това беше моята работа. – Той кимна мълчаливо и отстъпи назад, а аз се върнах обратно в спалнята. Повдигнах я от леглото увивайки я с одеялото и излязох през вратата. По рано вече бях наредил да опаковат и приготвят чантите ѝ. Томас ми писа още преди нашият самолет да кацне, че всичко беше чисто. И те просто чакаха пристигането ми.
Ема не помръдна. Но веднага щом я поех в ръцете си, усети как тялото ѝ се отпусна. Тя продължи да спи по времето на цялото пътуване с колата до като пристигнахме. Тогава аз отново я взех и я занесох в нашата спалня.
Преди да легна до нея, лично проверих цялата къща, всеки прозорец, всяка врата, всеки сантиметър от дома. Моите хора също прегледаха цялата територия. След това отидох в офиса и отворих един от шкафовете и натиснах един бутон. Стената се отвори и пред мен лъсна цял арсенал от оръжия и боеприпаси.
Взех 9 милиметров пистолет и заглушител, сложих два пълнителя с куршуми в джоба си и затворих всичко отново. Върнах се в леглото, сложих пистолета на нощното шкафче и придърпах Ема към себе си. Държах я така цялата нощ.

*ЕМА*

Знаех, че е там още преди да отворя очи. Почувствах ароматът му, усетих тялото му до мен, начинът, по който ме държеше в ръцете си. Усмихнах се, усещайки прилив на вълнение. Той си беше в вкъщи и аз с наслада се обърнах, за да го видя с очите си.
Беше там, точно до мен, очите му бяха затворени. Той дремеше дишайки равномерно. Косата му беше малко разчорлена, сплескана на възглавницата, но въпреки това беше очарователен. Не намирах дори думите, които обикновено бих използвала, за да опиша Картър. Той винаги беше невероятен, зашеметяващ, смъртоносен. Но не и сладък, точно затова се наслаждавах толкова много на този момент. Нямаше никакви стени по между ни, беше само той, истинският той, с неговата уязвимост.
Въздъхнах тихичко. Толкова го обичах, исках да го събудя но в същото време не го направих. Изглеждаше като малко момче, цялата негова предпазливост я няма там. Клепачите му бяха отпуснати, а чертите му леко изкривени от сън. Знаех, че всичко това ще изчезне, когато се събуди, щеше да бъде отново нащрек и готов да се изправи срещу целия свят ако се наложи. Щеше да стане отново неудържимият хищник. Но не още. Сега той беше само мой.
Тогава, миг по-късно, очите му се отвориха, а сърцето ми подскочи. Аз му се усмихнах.
– Хей… – измърмори нежно той, вдигайки ръката си погалвайки ме по косата. После ръката му се спусна и погали бузата ми с палец. Беше толкова любящ жест. Усетих как прилив на топлина изпълва тялото ми до пръстите на краката. Така безумно го обичах. – Как се чувстваш? – Попита той. Аз поклатих глава.
– Не… няма да отговоря на това, за да не се движа. Ако не се раздвижа, няма да изпитвам болка, нали? Просто ще стоя тук и ще те гледам, и всичко ще бъде наред. – Той се разсмя тихо и след това въздъхва, докато отдръпна ръката си от лицето ми.
– Обичам те…
– И аз те обичам. – Опитах се да не се разплача, вече плаках достатъчно. – Къде беше? – Той въздъхва.
– Имах неща за вършене, но се върнах. Толкова съжалявам, че не бях тук.
Няма значение. Няма да го обсъждаме. Да не мърдаме и да не говорим за това. Просто да останем в леглото целия ден. – Изпратих му ослепителна усмивка, знаейки, че не беше никак смешно положението. – Надали щеше да стане, но е добър ден да се скрием от всички точно днес. Най-накрая се върна…
– Наистина съжалявам Ема… – гласът му стана по-дълбок и аз чух емоциите в него. – Всичко вече е подготвено за тази война… – поколеба се той и добави. – Относно сестра ти…
– Моята сестра… – устата ми се отвори. – Как не се сетих за нея по рано? – Видях я…
– Какво?
– Да… снощи, пред клуба. Тя беше там и дори ме видя. Плачеше… мисля, че тя не се чувстваше добре. Беше от другата страна на улицата, в тълпата и наблюдаваше всичко.
– Какво? – Той стана и се втренчи в мен. – Тя е била там? – Аз кимнах положително.
– Да Картър, тя прилича точно на мен. – Дори си помислих, че това съм аз. Бях объркана, но сега знам… беше тя. Сигурна съм в това. – За миг си помислих. – Може да са ме разпознали, още когато влязох. Дали? Не е толкова далеч от дома. Само час със самолет. Може би… – почувствах се неудобно. – Тя се разплака… – не успях да избия това от главата си. – Картър, тя прилича точно на мен.
Тогава забелязах стената – беше сива. Стените в къщата на Ноа имаха други цветове. Продължих да се оглеждам. В стаята имаше вграден гардероб, а срещу леглото ни голяма камина, до нея телевизор на стената, а под него вградена маса. До тях имаше врата, която предположих, че води до баня или гардеробна, или и двете. Не знаех къде сме и затова попитах Картър.
– Къде се намираме?
– В къщата ми.
– Тази къща е твоя? – Трябва да е тази, която пазеше в тайна. – Картър кимна с моментно съмнение.
– Доведох те тук за безопасност.
– Не знаех, че имаш още къщи… – излъгах го. – Той се усмихна.
– Мисля че ти знаеше… Но да, съжалявам, че не ти казах по рано. Всъщност щях да го направя, но го отложих. Докато не подобрим предпазните мерки.
– Да подобрите предпазните мерки? – Учудих се аз, а той кимна. В този момент някой почука на вратата.
– Трябва да отговорите на телефона, г-н Рид. – Картър се намръщи.
– Трябва да тръгвам… – завъртя очи той.
– А аз си мислех, че ще правим луд страстен секс тук. – В този момент игривостта напусна лицето му и то стана мрачно. – Добре ли си Картър? – Опитах се да заглуша надигащите се чувства в мен.
– Ще бъда… искам да знам какво се случи, тогава ще съм добре.
– Добре…
Внимавайки да не ме нарани, той докосна устните си в челото ми. Беше толкова нежен, че за миг почувствах сякаш отново щях да заплача.
– Трябва да тръгвам… – казва той. – Всичко започна снощи и трябва да съм сигурен, че всичко ще бъде наред с нас.
Война.
Той не каза думата, но тя сякаш увисна във въздуха. Знаех какво значеше бомбата в клуба на Коул. Картър се измъкна от леглото и излезе през вратата, докато в мислите ми се въртеше гореща вана. Аз го погледнах, възхищавайки се на стройната му талията и движението на мускулите на гърба му, движейки се безупречно под кожата му. Беше божествен, и беше изцяло мой.
Но въпреки всички тези чувства, бях ужасена.
Войната е започнала…

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!