Глава 6
ХАТЧЕТ
Кожата ми настръхна.
Това, което току-що бях направил с нея, с жена ми, с шибаната любов на живота ми, беше шибано нечовешко.
Седнах на верандата и отпуснах глава в ръцете си, слушайки как тя крещи и плаче в тази къща, молейки ме да дойда да ѝ помогна.
Как се очакваше от мен да слушам това поне два шибани часа?
Така ли беше звучала, когато онзи кучи син е отишъл и е свършил каквото е имал намерение да направи?
Нима беше крещяла за мен, а аз не се бях появил да ѝ помогна? Искаше ми се да повърна.
Чух как се чупи клон и изтръгнах пистолета от гърба си, като го насочих към човека, който излезе от гората.
Това беше Грейв.
– Братко, едва не те застрелях – изръмжах тихо, като поставих пистолета си до мен. Той изохка, когато Лейла изкрещя, и седна до мен. Погледнах към него. – Какво правиш тук, Грейв?
Той скръсти ръце пред себе си, опрял лакти на коленете си, докато гледаше в тъмнината.
– Помислих си, че може би имаш нужда от емоционална подкрепа, Хатчет – каза ми тихо.
Изхлипах и поклатих глава.
– Кой, по дяволите, ѝ предлага емоционална подкрепа, Грейв? – Поисках, чувствайки се изменчив. – Кой, по дяволите, е бил до нея? Аз съм нейният съпруг, а дори не можах да видя през всички бариери, които тя беше издигнала. – Почувствах се така, сякаш бях погълнал киселина. – Аз не съм бил там за нея, Грейв. Тя е била шибано сама.
Входната врата внезапно се хлопна. Скочих на крака, като навреме хванах Лейла, която скочи върху мен, а краката ѝ се увиха плътно около мен. Притиснах я до себе си, докато тя ридаеше, а окървавените ѝ ръце и китки бяха хванати в капан между нас.
– Ето, братко – каза Грейв и ми подаде един стол. Потънах в него, притискайки Лейла плътно до себе си. Грейв извади ножа си от обувката ми, но вместо да изглежда ужасена от оръжията, както беше през последните пет години, Лейла просто мълчаливо държеше китките си настрани, заровила лице във врата ми, за да може Грейв да пререже въжето, свързващо окървавените ѝ китки.
Взирах се с ужас в пораженията и в халката, която висеше от въжето.
Беше я изтръгнала от шибаната стена.
– Лейла, бейби, погледни ме – грубо изкомандвах аз. Грейв влезе в убежището. Лейла бавно ме погледна, очите ѝ бяха кръвясали, а лицето ѝ – бледо, но в очите ѝ имаше борбеност, каквато не бях виждал от онзи шибан божи ден, когато я намериха зад клуба, почти мъртва.
– Освободих се – измърмори тя. Устните ѝ трепереха. – Не съм безпомощна. Той не може да ме нарани отново.
Хванах лицето ѝ в ръцете си.
– Ти никога не си била безпомощна, чуваш ли ме? – Изревах. Раменете ѝ се разтресоха, докато плачеше, но изглеждаше по-скоро облекчена, отколкото страдаща. – Гледах те как преби до смърт баща си, Лейла. Знам, че си по-силна от демоните си.
– Той вече не може да ме нарани – извика тя, повтаряйки си.
Притиснах я до себе си и зарових лицето си в ухаещата ѝ коса.
– Не, бейби. Никога повече – заклех се. – И докато съм жив, никой друг освен мен няма да те докосне повече – обещах аз.
Грейв коленичи до стола. Внимателно обърнах Лейла с лице към него, но все още държах ръцете си около нея. Грейв ѝ се усмихна леко.
– Имаш ли нещо против да те превържа? – Попита я той.
Тя протегна китките си към него. Знаех, че по тях ще има белези. Кървяха доста силно, но завинаги щях да ги ценя, дори и да бяха донякъде причинени от моята ръка.
Защото те напомняха на моята жена, че е воин – шибан боец.
Завинаги щях да преглътна отвращението, което изпитвах, когато я връзвах за стената, когато слушах писъците и виковете ѝ, молбите ѝ за помощ, защото в крайна сметка тя беше победила.
Беше победила демоните си.
Този път се бореше по-силно и се освободи.
– Толкова съм шибан, че се гордея с теб – казах ѝ, притискайки устни към слепоочието ѝ.
– Ти ме спаси, Хатчет. – Погледна ме и душата ми за миг напусна тялото ми от блясъка в красивите ѝ сини очи. Те бяха изпълнени с живот, с любов.
Преглътнах сълзите си.
– Молех за теб онзи ден – промълви тя. Затворих очи, стиснах челюстта си, мразех, че не бях там, за да я спася, както тя е молела да го направя. – Разчитах на теб да ме спасиш. – Тя си пое рязко дъх.
– Този път осъзнах, че трябва да бъда сама свой герой. – Бавно отворих очи и отново ги вперих в нейните. Тя прокара ръка по брадата ми. – Но този път ти ме спаси, Хатчет. Ти ме спаси от собствените ми вътрешни демони, като се противопостави на етичния си кодекс, като се противопостави на чувствата си и направи това, което те помолих да направиш.
Тя нямаше представа колко много имах нужда да чуя тези шибани думи. Защото в момента, в който я завързах за стената, в който тя ме молеше да не ѝ правя това, не се чувствах по-добре от шибания изрод, който я беше докарал дотам.
Хванах лицето ѝ в ръцете си и покрих устните си с нейните. Грейв безшумно се изплъзна в нощта, а аз правех сладка любов с моята жена на онази веранда под лунното небе.
Назад към част 5 Напред към част 7
