Т.О. СМИТ – Моля те, татко ЧАСТ 26

Джеймс ни чакаше, когато се прибрахме. Той стоеше на верандата, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, а ръкавите му бяха навити до лактите, за да разкрият татуировките му.
– Емалин щеше да ви поздрави всички, но има лош ден – обясни той. Намръщих се при мисълта, че жената, за която бях започнала да мисля като за по-малка сестра, има проблем. – Така че няма да ви задържам. Искам да се върна при нея. – Кимнах в знак на разбиране. – Д-р Уилямс е долу и чака пристигането ви.- Той се усмихна на жената в ръцете ми. – Добре дошла у дома, Джулиана.
С това той се завъртя на пета и влезе в къщата. Изпратих му мислено благодарност за това, че д-р Уилямс е готов за нас. Джеймс беше добър като брат – винаги изпреварваше всички останали. И тъй като знаеше, че Джулиана все още не е ходила на лекар за бременността си, той се погрижи тя да отиде на такъв, когато се приберем у дома, като по този начин помогна да се облекчи част от тежестта от раменете ми.
Нямах представа как брат ми се държи така, че да не избухне от стрес.
– Чувствам се по-добре – възрази Джулиана, докато я носех в къщата, спускайки се по стълбите на най-долния етаж на къщата, където д-р Уилямс се грижеше за всички нас.
– Все още си бременна, момиченце – казах нежно, знаейки, че тя все още е на косъм от тази бременност. Освен онзи единствен път, когато се разплака, че баща ѝ може да навреди на детето ни, тя правеше всичко възможно, за да избегне темата.
Д-р Уилямс ни се усмихна, докато вървях по коридора.
– Точно тук – каза той, като просочи с ръка към съседната стая.
Влязох и внимателно положих Джулиана на леглото, като след това хванах ръката ѝ в моята. Д-р Уилямс затвори вратата и я дари с любезна усмивка.
– Помниш ли ме? – Попита я той.
Тя кимна, без да каже нито дума иначе. Той се усмихна любезно.
– Можеш ли да ми кажеш коя беше датата на последната ти менструация?
Тя ме погледна, очите ѝ бяха умолителни.
– Имаш ли календар? – Попитах д-р Уилямс. Тя беше постигнала голям напредък с мен, но знаех, че няма да бъде словоохотлива около някой, когото не познава.
Той кимна и се запъти към стената, като свали малък календар. Взех го от него и ѝ го подадох. Тя обърна един месец назад и ми го посочи.
Исусе Христе.
Беше почти във втория месеца.
Казах датата на д-р Уилямс, докато му връщах календара. Той го остави настрана.
– Добре. Според последния ви менструален цикъл сте бременна в седма седмица и пет дни – каза и той. – Имате ли силно сутрешно гадене?
Тя отново ме погледна. Нежно стиснах ръката ѝ.
– По-скоро и се гади, отколкото нещо друго – обясних. – Понякога и е достатъчно зле, за да повърне – като вчера – но в по-голямата си част просто и е изключително гадно. Използваме джинджифилова бира и солени крекери, за да си помогнем.
– И помагат ли? – Попита той.
Този път Джулиана му кимна. Той ѝ се усмихна. Наведох се и притиснах устни към мидата на ухото ѝ.
– Добро момиче – похвалих я.
Бузите ѝ се затоплиха.
– Добре. Тогава продължавай да го правиш. – Доктора грабна една болнична престилка и ѝ я подаде. Тя я взе от него, а веждите ѝ се сгърчиха от объркване.- Искам да се преоблечеш в нея. Трябва да проверя шийката на матката ти, да направя няколко цитонамазки, а след това ще прослушаме сърдечния ритъм. Звучи ли ти добре?
Тя кимна. Той ѝ се усмихна и излезе от стаята. Притиснах целувка към челото ѝ.
– Справяш се толкова добре, момиченце – похвалих я аз. – Изключително се гордея с теб. Хайде. – Протегнах ръка за престилката и. Тя ми я подаде. – Ще ти помогна да се облечеш, добре?
Тя кимна. Помогнах и да слезе от леглото и я съблякох, преди да и облека престилката.
– Нервна съм – каза ми тя, докато я поставях обратно на леглото. – Не съм – не съм готова да бъда майка, Дарен – прошепна тя.
Повдигнах ръцете ѝ към устните си, като вкарах леки целувки в кокалчетата ѝ.
– Искаш ли да направиш аборт? – Попитах я. Това щеше да ме потроши, но щях да се примиря и щях да се справя. Това, което никога нямаше да направя, е да принудя тази жена да износи бебе, което не иска.
Тя веднага поклати глава.
– Не! – Изригна яростно. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Нежно стиснах ръцете ѝ, като останах мълчалив и търпелив с нея. – Съжалявам. Просто – ужасява ме да се грижа за бебе, а още повече ме ужасява, че трябва да споделям вниманието ти с някой друг – призна тя.
– О, бебе – прошепнах аз. Сложих лицето ѝ в ръцете си и се наведох, за да допра носа си до нейния. – Никога няма да те обичам по-малко – обещах ѝ. – Ти все още ще бъдеш центърът на цялата ми шибана вселена и винаги ще укрепвам връзката си с теб – заклех се. – Никога няма да имаш причина да се съмняваш в любовта ми към теб и в отдадеността ми към теб, бебе. – Посегнах надолу и си поиграх с диамантената яка на глезена ѝ. – Аз ти я сложих. Какво символизира това? – Попитах я.
Устните ѝ трепереха, а в красивите ѝ очи се появиха сълзи.
– Че ти принадлежа завинаги.
– Добро момиче – похвалих я. – Никога не губи това от поглед, чуваш ли ме? Ти винаги ще бъдеш моето момиченце. Нито едно проклето нещо няма да промени това.
Тя подсмръкна.
– Добре. – Тя си пое дълбоко дъх. – Просто те моля да ме изтърпиш, докато се примиря с всичко това.
– Винаги, скъпа – обещах и. С това я целунах нежно. После хванах ръката ѝ и я притиснах към сърцето си. – Това… – Притиснах ръката ѝ по-силно към гърдите си – това сърце бие за теб – само за теб, чуваш ли ме?
Тя кимна. Целунах я отново, преди д-р Уилямс да почука на вратата. Усмихнах ѝ се леко, окуражително, преди да го извикам да влезе.

~*~*~

Усмихнах се на Джулиана, когато тя излезе от гардероба. Коремът ѝ вече беше закръглен и тя изглеждаше зашеметяващо. В двадесет и първата седмица от бременността си тя направо сияеше и беше шибано красива.
– Толкова е горещо – изпъшка тя.
Засмях се и станах от леглото, като се приближих до нея.
– Това са твоите хормони, бебе. – Целунах я по бузата. – Хайде, трябва да закусим, за да можем да слезем при д-р Уилямс за срещата ти.
Тя въздъхна и потърка с ръка корема си. Все още се колебаеше дали да е бременна, макар че определено беше много по-загрята за идеята, отколкото преди.
Помогна и това, че винаги отделях време да укрепвам връзката си с нея ежедневно. Тя беше разочарована толкова много в живота си, но аз никога нямаше да я разочаровам, нито пък щях да ѝ обърна гръб.
Обхванах корема ѝ с ръце и притиснах целувка към шията ѝ.
– Ти си най-сексапилната бременна жена, която някога съм виждал – изръмжах аз.
Тя се захили.
– Спри да се опитваш да ме върнеш в леглото. Гладни сме.
Усмихнах ѝ се през огледалото.
– Ние, а? – Подразних я.
Тя се засмя.
– Да, ние – аз и това бебе, което сложи в мен. – Усетих как бебето леко рита в корема ѝ. Усмивката ми се разшири, преди да вкарам целувка в слепоочието ѝ и да хвана ръката ѝ в моята, извеждайки я от стаята ни. Госпожа Джуди вече беше приготвила закуската ни – препечен хляб с гроздово желе, едно парче бекон, едно бъркано яйце и една палачинка.
Моята жена беше нещо различно, но не бих я сменил за нищо на света. Тя си имаше своите малки странности и аз обичах всяка една от тях.
Всичко между нас все още си беше същото. Все още я хранех със закуска и ядях своята, докато тя дъвчеше това, с което я хранех. Тя обаче беше по-открита с Емалин и те винаги разговаряха заедно по време на хранене. А когато аз излизах да правя нещо за Джеймс, тя и Емалин се придържаха заедно като лепило.
Вече бяха като сестри и ми харесваше да виждам как моята жена продължава да расте и да разцъфтява в красивата богиня, която винаги е трябвало да бъде.
След като приключи с яденето, я заведох при д-р Уилямс. Днес щяхме да разберем дали ще имаме момиче или момче и адски се надявах, че това най-накрая ще накара Джулиана да приеме напълно идеята за бебе.
Мразех да я виждам как в един момент се радва, а в следващия е нещастна. Многократно бях предлагал варианта за аборт, а също така непрекъснато предлагах осиновяване, но тя винаги отказваше.
Разкъсваше ме отвътре, когато я виждах толкова раздвоена по отношение на това бебе.
– Готова ли си? – Попитах я, като нежно стисках ръката ѝ, докато се приближавахме към д-р Уилямс.
Тя преглътна силно, но смело кимна с глава. Наведох се и допрях устни до слепоочието ѝ.
– Това е моето смело момиче – похвалих я аз.
Заведох я в стаята и ѝ помогнах да се качи на леглото. Тя легна по гръб, сключила ръце точно над корема си. Д-р Уилямс ѝ се усмихна любезно.
– Добре, хъм, трябва само да вдигнеш ризата си до точно под гърдите и да свалиш клина от корема си, добре. Тя направи каквото и нареди, а после сгъна ръце на гърдите си и нервните и очи потърсиха моите. Прокарах ръка по косата ѝ. Тя си пое дълбоко дъх, преди да фокусира погледа си върху големия телевизионен екран пред нас, докато д-р Уилямс поставяше гел върху корема ѝ и прокарваше мишката, размазвайки гела.
На екрана се появи нашето бебе.
– Е, това беше бързо – засмя се д-р Уилямс. – Вие двамата ще имате здраво момиченце.
Джулиана избухна в сълзи. Очите ми се разшириха от шок. Изобщо не бях очаквал такава реакция от нея. Тя не се беше разчувствала на нито една от другите си срещи.
Бързо коленичих до нея и я целунах по лицето, а сърцето ми силно биеше в гърдите.
– Това е миниатюрно аз – извика тя.
О, шибаното ми сърце.
– Да, момиченце – промълвих аз. – Това е мини ти.
Тя се разплака.
– Аз мога да поправя всички грешки, които ми бяха причинени. – Сърцето ми се сви в гърдите заради нея, докато душата ми ревеше за още отмъщение. – Получавам възможността да я обичам по начина, по който никога не съм имала възможност да бъда аз.
– О, скъпа – изръмжах, притискайки устни към нейните, докато сърцето ми се късаше за нея. – Да, и двамата ще я обичаме по начина, по който е трябвало да бъдеш обичана и обгрижвана – обещах. – Винаги ще я защитавам, точно както Андрес трябваше да го направи за теб.
– Благодаря ти – извика тя и ме погледна през просълзените си очи. – Никога не съм знаела, че имам нужда от това.
– Нещата се случват по мистериозен начин – казах ѝ аз. От устните ѝ се изля лек смях. Целунах я отново. – Ти ще бъдеш невероятна майка, Джулиана, а нашето момиченце ще се покланя на земята, по която ходиш. Знам го с всяка фибра на тялото си.
Тя обгърна раменете ми с ръце, а по бузите ѝ се плъзнаха още сълзи. А аз просто я оставих да ме прегърне, давайки ѝ всяка частица утеха, която можех да ѝ предложа.
Не вярвах много в Бог, макар да знаех, че съществува божество. Но в този момент знаех, че тук работи някой по-голям от мен или Джулиана.
Беше и дадено нещо, което можеше да я излекува по начин, по който аз, разбира се, не можех.
– Благодаря ти, Боже – тихо му благодарих аз. – Ти я изцеляваш по начин, по който аз не мога.

~*~*~

Назад към част 25                                                                 Напред към част 27

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!