ГЛАВА 12
ХЪКС
– Преди да отидем на вечеря, трябва да свърша една работа.
– Добре. – Евърли дръпна палтото и чантата си от куката до вратата в кабинета ми. Кука, която бях закачил вчера.
През последните две седмици тя беше преобразила галерията. Никога досега помещението за съхранение не беше изглеждало по-добре. Всъщност можех да видя колко творби съм завършил, всички подредени по размер. Диванът в кабинета ми беше освободен от безпорядък и за разнообразие беше използваем. Не че прекарвах много време там, но снощи, след като Кейти си беше тръгнала за вечерта, ние с Ев го бяхме разглобили. Един оргазъм беше най-малкото, което можех да ѝ дам за всичките ѝ усилия.
Когато я попитах за заплата, тя махна с ръка, като каза, че това е нейният принос към домакинството на Хъксли. Все пак се обадих в банката и ѝ поръчах дебитна карта към моята сметка. И собствена фирмена кредитна карта. Беше споменала, че спестяванията ѝ са на привършване, така че ако ѝ трябват повече, може да ги вземе.
Като се има предвид всичко, което беше постигнала само за две седмици, аз получавах по-добрата част от сделката. Тя беше направила повече за галерията, отколкото аз за една година. Докато тя се трудеше, аз прекарвах часове в преглеждане на купчините на бюрото си. Бях приключил с това, до смърт ми беше писнало от бумащина, но след като всичко беше подредено, на нея щеше да ѝ е по-лесно да поеме счетоводството. Всичко това беше добре дошло за отвличане на вниманието, което ми пречеше да тормозя Ейдън ежечасно за петицията.
Все още не бяхме получили отговор от съда кога ще бъде разгледано предложеното от мен изменение на родителския план, но се надявахме да бъде насрочено скоро. Дотогава щях да работя.
Евърли и аз идвахме в галерията всяка сутрин след отварянето ѝ в десет часа. Отначало тя настояваше сама да окачи рафтовете, куките и всичко останало, което искаше. Но след първите няколко дни обяви, че не е сръчна, и се нави аз да работя с бормашина. Така че поех монтажа, докато тя организираше и пълнеше спираловидна тетрадка с инвентарни бележки, готови да бъдат вкарани в счетоводната ми програма.
С удоволствие бих предал контрола над този кошмар. Ако си мислеше, че тази сграда е пълна бъркотия, само почакай да отвори лаптопа ми.
Все пак това щеше да я занимава, докато аз прекарвах известно закъсняло време в студиото у дома. Кейти ми беше подготвила още три поръчкови произведения, които да направя през следващите шест седмици. След това трябваше да напредна с инвентара за лятото.
– Утре сигурно няма да сляза – казах, докато Евърли намяташе палтото си.
– Добре. Това ще ми даде време да се запозная с книгите ти, без да ми се натрапваш. – Тя кимна към бюрото.
– Можеш ли да караш пикапа ми? – Не пропуснах да отбележа как Люси беше тази, която караше пикапа ми при първото пътуване на Евърли до железарията. И оттогава насам тя съчетаваше пазаруването си с обедния ни час, за да може да ме повлече със себе си – всичко това в името на публичните изяви.
– Е… – Паниката на лицето ѝ ме накара да се засмея.
Извадих ключовете от джоба си и ѝ ги подадох.
– Можеш да тренираш тази вечер.
Тя се намръщи, но взе ключовете, след което се насочи към задната врата и излезе за пикапа, докато аз отидох да говоря с Кейти.
Не ми беше убягнало от вниманието, че двете не се разбират. И все пак. Но в крайна сметка щяха да се разберат. Поне се надявах. Със сигурност не исках да се намесвам по средата, за да играя съдия.
– Тръгваме – казах на Кейти. – Добре ли си?
– Аз управлявам това място от години, Хъкс. – Тонът ѝ беше хаплив. Това имаше всичко общо със съпругата ми.
– Ев просто се опитва да помогне, Кейти, да намери мястото си тук. – Тя ме стрелна с плосък поглед.
– Тя прави неща, които и двамата ненавиждаме. Може би ще е хубаво да махнем някои от тях от чинията ти.
Кейти никога не се беше оплаквала от часовете тук. Преди години бях предложил да наема някой, който да ѝ спести малко свободно време, но тя настояваше сама да е тук, че това ѝ дава възможност да се свърже лично с купувачите. Така че шест дни в седмицата тя беше тук от десет до седем.
През зимата бяхме затворени в неделя, което ѝ даваше един почивен ден. Но щом туристите пристигнаха в града, бяхме седем дни в седмицата. Понякога аз се грижех за обекта, но обикновено това беше работа на Кейти. Тя можеше да не чисти и подрежда извън шоурума, но шоурумът беше безупречен.
Ако Кейти се успокоеше, щеше да види, че приносът на Евърли е нещо добро за галерията.
– Дай шанс на Евърли – казах аз.
– Не съм била нищо друго освен учтива.
Ако учтивост означаваше студено и неприветливо.
– Бъди по-любезена.
– Добре, шефе – промълви тя.
– Хей. – Въздъхнах. – Не бъди такава.
– Ти дори не я познаваш, Хъкс. – Кейти протегна ръка. – Защо ще се жениш за нея? Чувала съм те да казваш неведнъж, че никога повече няма да се ожениш, че не искаш връзка. Тогава тя се появява и има чудовищен пръстен на пръста си. Цялото това нещо крещи златотърсачка.
– Тя не е златотърсачка. – Евърли не се нуждаеше от парите ми, нали? Беше казала, че си има причини да се омъжи, но може ли парите да са една от тях?
Не. Няма как. Когато ми беше предложила да се омъжи за мен, тя дори не знаеше, че имам пари. Никой, включително и Кейти, не знаеше колко много съм прибрал.
– Виж. Оценявам това, че се грижиш за мен. Но няма нужда. Ев не е лошият човек тук. Просто… бъди мила. Моля те. Тя е важна.
Дълбочината на това изявление ме стресна. Евърли беше важна и правеше за мен повече, отколкото Кейти някога би могла да разбере.
– Добре. – Кейти ми махна с ръка. – Ще се избягваме взаимно.
Не точно това, на което се надявах, но това нещо все още беше ново. Щеше да отнеме време.
– Приятна нощ.
Кейти кимна.
– И на теб.
Тръгнах навън и намерих Евърли в пикапа, която регулираше седалката и огледалата.
Тя ме погледна отстрани, когато се качих на пътническата седалка.
– Ако разбия пикапа ти, ще се разведеш ли с мен?
– Да.
– Добре е да знам, че това е всичко, което е необходимо, за да се отърва от теб.
Засмях се, когато тя включи на заден ход и потегли.
– Тръгни към Първа, после завий наляво.
– Добре. – Тя шофираше, стиснала волана с двете си ръце, и следваше указанията, които ѝ давах.
Излязохме от града, когато слънцето започна да се спуска под хоризонта. То потъмняваше планините, оцветявайки ги в лилаво, докато долините блестяха в златисто от застоялите лъчи. Подножието на хълмовете все още беше покрито със сняг, но вечнозелените дървета се бяха отърсили от бялата си зимна покривка.
– Хубаво е – каза Евърли, като редуваше погледа си с този на пътя и на гледката.
– Сигурно е.
– Къде отиваме?
– Ще видиш. – Посочих една отбивка, която се приближаваше към магистралата. – Поеми наляво.
Скоро слязохме от асфалта и преминахме на чакъл, а планините се приближаваха все повече, докато тя караше. Пътувахме покрай плоски пшенични полета и през подвижни пасища, докато не достигнахме линията на дърветата и не изчезнахме под високи борове и шубраци.
Скоро пътят не беше нищо повече от две следи през гората.
– Това е мое – казах, когато тя забави ход.
– Кое е твое?
– Тази земя. – Дръпнах палеца си към прозореца. – Купих имота преди около пет години. Не правя нищо с него, но ми харесва да го проверявам всеки месец.
– Красиво е – каза тя, когато изкачихме малък хълм и излязохме на широка поляна.
– Само почакай да го видиш след няколко месеца. – Тревите щяха да са зелени и буйни, изпъстрени с диви цветя в цвят фуксия, лилаво и жълто. Те щяха да останат до есента, когато цветовете на дърветата щяха да се променят.
– Карай напред и паркирай.
Тя кимна и спря.
– Ще построиш ли къща тук?
– Не знам. Такъв беше планът, когато го купих, но после не можах да се наканя да строя. Предполагам, че си мислех, че когато си купя място, Савана ще може да живее с мен. Това така и не се случи, така че не се стигна и до строеж. Мисля, че когато Савана замине за колежа, ще напусна Каламити и аз.
– Не ти харесва тук?
– Не – признах аз. – Когато тя си тръгне, тук няма нищо за мен.
– Ами галерията?
Повдигнах рамене.
– Кейти може да я управлява. Аз мога да рисувам навсякъде. Или ще я затворим.
– Ти си израснал тук, нали?
Евърли вероятно не осъзнаваше, че това е натоварен въпрос.
Фактът, че повечето хора в Каламити знаеха историята ми, беше проклятие – и благословия. Не ми се налагаше да говоря за затвора. Или за родителите ми.
Досега бяхме извадили късмет. Хората можеха да проявяват любопитство, но се държаха настрана, без да се ровят в брака ни. Но колкото повече Евърли настояваше да излизаме на публични места, толкова повече тя се вкореняваше в живота на Каламити. Беше само въпрос на време да чуе за семейството ми.
А аз не исках тя да получава гадни версии от други хора. Версията, че съм ги предал.
Не, исках да ѝ разкажа истината.
– Роден и израснал. Родителите ми все още живеят тук. По-големият ми брат също. Баба ми и дядо ми от страна на майка ми живеят в Билингс. Баба ми от страна на баща ми е в старческия дом „Каламити“.
Евърли остави това да потъне в съзнанието ѝ.
– Но ти не ги виждаш?
– Не се движим в едни и същи кръгове. Знаеш ли защо влязох в затвора?
– Донякъде. – Тя ми се усмихна сърцераздирателно. – Съжалявам. Хората говорят.
– Да. – Проклети хора. – Тогава знаеш, че съм поставил един човек в кома. В момента, в който ме арестуваха и историята излезе в градския вестник, родителите ми се отрекоха от мен. Майка ми написа писмо, в което ми каза да не им се обаждам повече. Срамуваха се, че синът им се е превърнал в бандит и че винаги са знаели, че съм лоша ябълка.
Челюстта ѝ падна.
– Ти сериозно ли?
– Дори не ме изчака да разкажа моята версия на историята. Вярваха на всяка глупост, която се разпространяваше в града. Че съм бил дрогиран. Че съм продавал наркотици. Че съм злоупотребявал с Ейприл. Да, пребих този човек. И поех отговорността. Но всичко останало бяха лъжи и те им вярваха, без да се съмняват. И не можеха да си направят труда да говорят с мен. Никой от тях не го направи, дори брат ми.
– А след като излезе?
– Нито дума. – Поклатих глава. – Нямаше да остана, ако не беше Савана.
– Семейството ти има ли нещо общо с нея?
– Нищо. Те я смятат за дъщеря на Джулиан. – Евърли изпъшка.
– Копелета.
– Доста.
– Случва ли ти се да ги срещнеш в града?
– Не е често. Но както знаеш, аз не излизам много навън.
В чертите на лицето ѝ се появи разбиране.
– А аз те влача навсякъде, така че ми казваш това, защото вероятно ще се случи.
– Да. В крайна сметка ще пресечеш пътя си с друг Хъксли. Мама и татко вече са пенсионери. Мама е доброволец в една църква в града. Татко прекарва много време на игрището за голф, щом снегът се стопи. Брат ми е специалист по финансово планиране. Той е женен и има три деца, които не познавам. Толкова правилни, колкото са. А аз съм черната овца.
Евърли обърна поглед към предното стъкло, наблюдавайки как светлината потъмнява на поляната. Докато се върнем в града, щеше да е нощ.
– Родителите ми не са се отрекли от мен, но не сме в най-добри отношения. Имам чувството, че са се отказали от мен. Не ме разбират и може би съм ги разочаровала твърде много с житейските си избори.
Разочарованието ми беше познато.
– Защо?
– Защото не отидох в колеж. Защото не станах скучен счетоводител. Защото никога не сме имали нещо друго освен кръвта, което да ни свързва. Избери си. Още повече, че те просто изглеждат… безразлични.
Проклятие. Струва ми се, че го бях направил по-добре. Поне не чаках родителите ми да ми подхвърлят кокал.
– Самотно е – прошепна тя. – Да нямаш хората, които се предполага, че те обичат, в живота си. Но аз имам Луси. С нея сме приятелки още от деца.
– Къде се запознахте?
– Живеехме в един и същи квартал. Всъщност не си спомням да съм я срещала. Тя просто винаги беше до мен, като сестра. Родителите ѝ бяха като мои втори родители. В първи курс в колежа те претърпяха автомобилна катастрофа. Загинаха при удара.
Значи Евърли също ги е загубила.
– Съжалявам, бейби.
– Те ми липсват. Бяха прекрасни хора. Не мисля, че родителите ми някога са осъзнавали колко много смъртта им разби сърцето ми. Отпаднах от училище, защото Люси беше взета от звукозаписна компания. Тя искаше да се премести в Нешвил, а аз мразех всичко в колежа, освен партитата и момчетата. Когато тя ме попита дали бих тръгнала с нея, това беше безсмислено.
– Какво казаха родителите ти за това?
– Нищо. Те винаги са били много добри в общуването с мълчанието. Но аз бях – съм упорита и лоялна към Луси. Щом взех решението, бях изцяло съгласна.
– И ти също си певица? – Точно това бях чувал за нея.
– Бях. Повечето биха казали, че съм имала талант. Но тези, които успяват в този бранш, са такива като Люси. Това е в сърцето ѝ. Сигурно както картината ти е за теб. За мен това беше просто работа.
– Все още ли искаш да пееш?
– Не. – Лицето ѝ се вкисна. – Свърших с това. Това, което стана, беше твърде трагично. Прекалено тежко. Прекалено страшно. След фермата… не.
Изчаках я да продължи, но тя се взираше напред и докато тишината се проточваше, знаех, че няма да отидем там тази вечер.
Онзи ден във фермата я беше свързала със Савана, но подробностите от този ден не бяха нещо, което с Евърли бяхме обсъждали. Ако искаше да говори за това, щях да бъда тук, за да я изслушам.
– Ако си построиш къща тук, как би изглеждала тя? – Попита тя. Темата беше променена.
– Естествена. Може би дървен материал и камък отвън, така че да се слива. Нищо прекалено голямо. – Когато открих това място, си представях, че ще построя къщичка на дървото за Савана. Вероятно вече беше твърде възрастна за това.
Евърли изръмжа и кимна.
– Това би било прекрасно. Ако решиш да останеш.
– Няма да го направя – казах аз. Нямаше да ѝ се налага да се притеснява, че ще се сблъска с бившия си съпруг из града. – Какво искаш за вечеря?
– Такос.
– Вкъщи?
Тя се засмя.
– Не. – Въздъхнах.
– Ако искаш да промениш представата им, хората трябва наистина да те видят.
– Видели са достатъчно – измърморих аз, макар че това нямаше да промени нищо.
Щяхме да излезем на вечеря.
През последните две седмици бях ял повече, отколкото през последните десет години. В петък тя вероятно отново щеше да ме завлече на баскетболния мач. В събота сутринта щеше да настоява да отидем заедно да пазаруваме хранителни стоки. А в неделя смело щяхме да отидем в кафенето за какъвто и да е сладкиш, който тя желаеше.
Евърли включи пикапа на задвижване и обърна, тръгвайки по алеята. Когато стигнахме до града, тя паркира пред мексиканския ресторант и ми хвърли ключовете.
– Ще пия една маргарита. Или две.
Последвах я вътре, като се притесних, когато влязохме през вратата. Време за шоу.
Докато тя стоеше на мястото на хостесата, аз хванах ръката на Ев и прокарах пръсти през нейните. Не беше като да не се докосваме често – сексуалният ни апетит не беше притъпен ни най-малко от онази първа нощ. Но това не беше прелюдия. Това беше блъф.
Мразех това. Беше твърде интимно.
Домакинята се усмихваше широко, докато ни водеше към едно сепаре, където Ев си поръча маргарита, а аз останах с вода. Прегледахме менюто и си поръчахме такос, след което зачакахме посетителите да се изсипят.
Това се случваше всеки път, когато излизахме да хапнем.
Някой, когото познавах от детството си или бях виждал из града, се спираше до масата ни и ни поздравяваше. Някой, който от години не искаше да говори с мен, но сега, когато имах Евърли, отново бях интересен.
Този проклет град. Сега, когато бях омъжен, бях достоен за поздрав. Всичко беше фалшиво. Те просто искаха да се включат в клюките и да ни преценят.
Тази вечер не беше по-различна. С изключение на това, че този път не аз представях хората.
– Евърли! – Една брюнетка се измъкна от сепарето в другия край на стаята и се приближи с широка усмивка.
– Здравей! – Ев се засмя и напусна мястото си, за да прегърне жената. – Не знаех, че ще си тук тази вечер.
– Покана от баща ми в последния момент. – Жената хвърли палец през рамо към мястото, където възрастният мъж махна в отговор. – Не можах да пропусна.
– Познаваш ли Хъкс? – Попита Евърли.
– Никога не сме се срещали официално, но съм била в галерията ти – каза жената и махна с ръка. – Аз съм Кериган Хейл.
Изправих се и протегнах ръка.
– Приятно ми е да се запозная с теб. Рийз Хъксли.
Евърли се вмъкна до мен, като играеше ролята на младоженка до съвършенство.
– Как върви? Всъщност по-рано щях да отскоча до залата и да проверя как върви проектът за ремонт, но в галерията загубих представа за времето.
– Добре е. С всеки изминал ден сякаш сме все по-близо, след като най-накрая разрешителното е одобрено и екипът започна работа. Нямам търпение да се отвори. Готова съм. – Погледът на Кериган се стрелна към мен, докато говореше. Запази усмивката на лицето си, но в очите ѝ се четеше предпазливост. Тя се грижеше за приятелката си. – Имам нужда от повече имоти с тела в тях, а не от свободни.
Евърли изсумтя.
– Има ли евентуални наематели за студиото?
Кериган поклати глава.
– Не, но имах няколко обаждания.
– Искаш ли да ти върна ключовете?
– Разбира се, че не. Кериган ѝ махна с ръка. – Щом не искаш да спреш да ми плащаш, това е твое пространство.
Изчакай. Евърли все още плащаше наем? Какво, по дяволите? За това щяхме да говорим по-късно. Не само че жената нямаше доходи, но и защо трябваше да запази пространството? Дали планираше да се изнесе?
– Има ли нещо за фермата? – Попита Ев.
– Не – промълви Кериган. – Можем да наваксаме с всичко това по-късно. Нека се срещнем на по питие някой път скоро.
– Би било чудесно.
Изправих се, за да пусна Евърли отново навън. Тя прегърна Кериган още веднъж, след което махна на бащата на Кериган.
– Приятна вечеря. – Кериган погледна към мен. – И ми беше приятно да се запозная с теб.
– И на мен. – Кимнах и заех мястото си, докато Евърли се върна на своето. Изчаках, докато Кериган се отдалечи от ушите ми. – Тя е твоята хазяйка.
– И моя приятелка.
Въпреки че с Кериган не се бяхме срещали официално, беше невъзможно да не си член на бизнес общността в центъра на града и да не чуеш името ѝ, подхвърляно като бонбон на парад. Кериган Хейл си беше създала име в Каламити, като купуваше някои от по-малко желаните имоти и ги превръщаше в нещо ново и свежо.
Фитнес залата, която създаваше, щеше да бъде предназначена за женска клиентела. Имаше имоти под наем из целия град, включително фермата на вдовицата Ашли.
Мястото, където дъщеря ми и съпругата ми бяха гледали как една жена умира. Ако бях на мястото на Кериган, щях да запаля това място и да го оставя да изгори.
– Не мога да повярвам, че не си се срещал с нея преди – каза Евърли. – Мислех, че в Каламити всеки познава всекиго.
Поклатих глава, когато сервитьорката донесе напитките ни.
– Знам за нея. Но…
– Не излизаш много навън – подразни ме тя. – Хъкс, наистина трябва да спреш да се мръщиш на хората. Имаш страхотна усмивка. Използвай я. И не ми казвай да не казвам такива глупости. Това е само за да подобриш репутацията си.
– А?
Евърли отпи от питието си, след което понижи гласа си.
– Когато Кериган говореше, ти се мръщеше.
– Не, не се мръщех.
– Да, скъпи. Правеше го. – Тя посочи носа ми. – Точно както сега.
– Може би защото не знаех, че все още плащаш наем. Планираш ли скоро да имаш нужда от подслон?
Тя се взираше в мен, погледът ѝ беше празен. После ъгълчетата на устата ѝ се изкривиха и тя се засмя.
– Не се притеснявай, скъпи ми съпруже. Няма да те напусна скоро. Но ми стана жал за Кериган и технически имам договор за наем. Спазвам тези условия. Тя предложи да ме пусне навън, но аз настоях.
– О.
– Да, о – имитира тя.
– Тогава ти не плащаш за нищо вкъщи.
– Но…
– Не можеш да си плащаш наема. Това е всичко.
– Засега. Докато си намеря друга работа.
– Имаш работа.
– Неплатена.
– Тогава ще ти платя.
Тя се намръщи.
– Нямам нужда да ми се плаща. Спестяванията ми ще покрият наема, само не и много други неща. И аз искам да се разпиша с хранителни продукти, комунални услуги или бензин.
– Това, което прави в галерията, е нещо повече от това да даваш пари. Ако искаш да поемеш работата в офиса, трябва да получаваш заплата. Предпочитам да ми помагаш, отколкото да наемам някого.
– Чувствам се странно… да ми плащаш.
– Това си е твой проблем – подиграх се аз. – Защото не е странно. – Тя изплези език.
– Е, за мен е.
– Трябва да избереш, Ев. Или ще влезеш в списъка на заплатите, или ще се откажеш от идеята да се включиш в него.
– Или… си намирам друга работа.
– Твърде добра ли си за моята галерия?
– Не. – Тя ме стрелна с поглед.
– А сега кой се мръщи?
Евърли извъртя очи.
– Ами Кейти? Тя не иска да работя там.
– Тя ще се справи. Вие двете можете да измислите как да разпределите задълженията.
– Това ще бъде забавен разговор – промълви тя. – Добре. Ти печелиш. Можем ли да приключим да говорим за това?
– Моля.
– Как така не познаваш Кериган?
Повдигнах рамене.
– Тя е съвсем малко по-млада от мен. Когато аз излязох, тя вероятно все още беше в гимназията или заминаваше за колежа. С Хейлс не се познаваме точно…
– Движат се в едни и същи кръгове. – Кимнах.
– Да.
Сервитьорката пристигна с вечерята ни и двамата не говорехме много, докато ядяхме. За разлика от двойките, които се срещат, на нас с Евърли не ни се налагаше да използваме храненето като време за опознаване. След това платих сметката и придружих Евърли навън. От маргаритата бузите ѝ бяха придобили лек рубинен цвят. Устните ѝ бяха в по-тъмен нюанс от обичайното розово.
– Да се поразходим малко – предложи тя.
Погледнах я отстрани, докато тя сплиташе ръката си с моята.
– Защо?
– За да се покажеш. – Тя извъртя очи. – За свеж въздух. За да се отърва от такосите. За забавление.
Отворих уста, но тя ме сръга в ребрата, преди да успея да говоря.
– За какво беше това?
– Защото отново се появи тази намръщена физиономия. Може би с физическо насилие ще успея да те накарам да спреш.
– Не си поемай дъх. – Намръщеното лице не беше нещо, което правех умишлено. То беше просто… мое. Може би като дете се усмихвах повече. Спомням си, че се усмихвах повече с Ейприл. Но това беше точно преди светът ми да се обърне наопаки и след това нямаше за какво да се усмихвам.
– Хайде. – Евърли ме издърпа настрани от пикапа и започна да върви с бавна крачка. Светлините на магазините и уличните лампи осветяваха тротоара, докато се разхождахме. Над нас среднощно синьото небе беше осеяно с диамантени звезди.
Когато стигнахме до спортната зала на Кериган и сградата на Ев, тя пусна ръката ми, за да допре ръце до прозорците и да надникне през малък процеп в хартията, която ги облицоваше отвътре. Не се задържа дълго, преди да ни свърже отново, ръка за ръка, за да продължим разходката.
– Харесва ми тук – каза тя, когато стигнахме до края на един квартал, решавайки да ни обърне.
– Липсва ли ти Нешвил?
– Не съвсем. Липсва ми забавлението, което си правехме с Люси. Бяхме толкова млади и пълни с енергия. Баровете бяха взрив за двойка двайсет и една годишни жени, които бяха толкова развълнувани, че са там. После кариерата на Луси потръгна и тя пътуваше много. По-често бях сама, което не ми пречеше. Бях заета и с пеене. Но преследвачът открадна тази радост. Малко по малко.
Забавих крачките си, съвпадайки с крачките на Евърли, защото исках от известно време да чуя за тази част от живота ѝ.
– Как започна?
– Писма. Всъщност дълго време не знаехме, че Луси получава смъртни заплахи, но когато това излезе наяве, научихме колко безумна е била ситуацията в действителност. След това дойдоха и текстовите съобщения. И имейлите също. Това беше атака и нямаше прекъсване. Излизахме да хапнем и се прибирахме вкъщи със снимка, на която двете се смеем над суши. Тя ни наблюдаваше. През цялото време.
По гръбнака на Евърли премина тръпка и тя прегърна ръката ми по-силно.
– Все още го усещам понякога. Знам, че не е реално, но все още се случва да се оглеждам през рамо и да се чудя дали не ме наблюдават.
Минахме покрай прозореца на „Белия дъб“ и хората, насядали по сепаретата покрай прозореца, се обърнаха с поглед.
– Ами… наблюдават.
– Туше. – Евърли се засмя.
– Те просто са любопитни. – За нея. За мен. За нас.
– Притеснява ли те, че те изкарвам на публични места? – Попита тя. – Предполагам, че не съм мислила за това като за толкова неприятно. Но…
– Всичко е наред. Това е с определена цел. А тези хора са известен враг. Не мога да си представя какво е било за теб и Луси.
– Ужасяващо – прошепна тя. – След като Люси си тръгна, преследвачът реши да смени целта. Всичко това беше усилие да измъкне Луси от мястото, където се беше скрила, но това не го направи по-малко страшно. Не мисля, че наистина разбрах през какво преминаваше Луси, докато една от снимките не пристигна в пощенската ми кутия и този път на фокус бях аз. Те идваха всеки ден. Без значение къде отивах, тя ме следваше. Стана толкова зле, че просто си останах вкъщи. И тогава…
Още една тръпка и очите ѝ се взираха немигащо надолу по улицата. Цветът, който имаше по-рано, изчезна.
– Тогава какво? – Попитах я.
– Тогава тя стреля по мен. Изстреля дванайсет куршума през балконската ми врата от сградата от другата страна на улицата.
Краката ми спряха.
– Какво, по дяволите?
Евърли ме погледна и кимна.
– Изтичах в кухнята и се скрих зад острова, като крещях и плачех при всеки куршум. Телефонът ми беше на дивана, когато първият изстрел счупи стъклото. Оставих го, когато побягнах да се скрия. След като изстрелите спряха, бях твърде уплашена, за да отида и да го намеря, затова седях там сама и чаках, докато най-накрая се появиха полицаите. Един съсед се беше обадил.
– Господи.
– След стрелбата детективът по делото сметна, че ще е по-добре, ако съм под охрана. Отидох, защото нямах много други възможности за избор. Беше ужасно. И бях глупава.
– Какво имаш предвид?
Тя ме погледна и в очите ѝ се появиха сълзи.
– Съжалявам.
– Съжаляваш? За какво?
– Това, което Савана преживя във фермата, беше по моя вина. Рийз, моля те, знай, че никога нямаше да дойда тук, ако знаех какво ще се случи.
За пръв път тя ме нарече с първото ми име.
Нож в сърцето.
Колко дълго беше носила тази вина?
– Това не е твоя грешка.
– Но е. – Тя подсмръкна, мигайки бързо, за да спре заплахата от сълзи. – Аз доведох преследвачката тук. Мислех, че ако напусна Нешвил, всичко ще изчезне. Бях се побъркала в безопасната къща. Бях егоистична и глупава. Държаха ме в това мазе в предградията на Тенеси, без да имам какво да правя. След известно време просто си казах „Майната му“. Нямаше да живея в страх в една пещера. Оказа се, че е трябвало да остана там, където бях.
– Това не е твоя вина – повторих, но тя не ме слушаше.
– Не мислех. Качих се на самолета и дойдох тук. Не исках да въвличам родителите си в тази бъркотия. Те така или иначе нямаше да разберат. И не мислех, че той – мислех, че е мъж – ще ме последва чак до Монтана. Но тя беше стреляла по мен. Беше се опитала да ме убие. Трябваше да знам. Това е моя вина.
За пръв път всички преструвки бяха изчезнали, фалшивата усмивка бе изтрита. А вината, която я изяждаше жива, се процеждаше през тези красиви карамелени очи. Вината, че е причинила това на Каламити. За Луси. И за Савана.
Евърли беше казала, че има своите причини да се омъжи за мен. Това беше една от тях. Това беше нейният начин да изкупи вината към Савана.
Майната му, всичко това имаше смисъл. Всичко това.
– Ето защо се омъжи за мен.
– А? – Погледът ѝ се спря на моя.
– Чувстваше се виновен за фермата. За това, че Савана е била там. Затова се ожени за мен, за да ѝ помогнеш.
– Може би.
– Ти…
– Не е трябвало? – Довърши тя. – Твърде късно.
И с това жена ми тръгна по тротоара към пикапа. Разговорът приключи.
Назад към част 11 Напред към част 13
