ГЛАВА 15
ДЮК
Луси сведе глава, за да скрие усмивката си.
– Какво? – Побутнах рамото и с моето.
Тя вдигна поглед, разглеждайки футболния стадион.
– Обичам това. Точно такова, каквото си го представях. Светлините. Зеленото поле. Трибуните. – Тя почука с кокалчетата си по пейката. – Перфектно е.
Светлините на стадиона бяха включени с пълна сила, въпреки че слънцето още не беше залязло. Но след час, когато над Монтана се спуснеше мрак, тези светлини щяха да покрият тълпата, събрала се тази вечер, за да гледа първия домакински мач на „Каламити Каубойс“ за сезона.
Бяха изминали две седмици от инцидента със Савана и единственото блестящо нещо, което излезе от ситуацията, беше новият прозорец във фермата. Савана се беше върнала у дома при майка си и доведения си баща. Доколкото знаех, Хъкс не се беше опитал да се намеси. И за момента казусът, който представляваха Хъкс, Ейприл и Савана, беше в почивка.
Това нямаше да продължи дълго, но ако нещо не се промени, ръцете ми бяха вързани.
Така че направихме всичко възможно да продължим напред и тази вечер бяхме на футболен мач в гимназията.
Освен първата ни вечеря в бара, това беше единственото светско излизане, което имах с Луси. Когато споменах за мача, тя не се поколеба да дойде.
Беше и омръзнало да се крие, така че бяхме тук.
– Ще бъде забавно. – Обгърнах я с ръка и я придърпах към себе си, така че бедрото и се притисна към моето. Беше облечена в сива тениска с дълъг ръкав и дънки. Палтата ни бяха прибрани под пейката в очакване слънцето да залезе и температурата да спадне.
– Здравей, Дюк. – Грейсън се появи на рамото ми от реда зад нас. – Мислех да сляза и да те поздравя.
Извих се, за да стисна ръката му.
– Здравей. Радвам се, че го направи. Искам да те запозная с някого. Грей, това е – моята Луси – Джейд.
– Здравей. – Тя му се усмихна и стисна ръката му. – Приятно ми е да се запозная с теб.
– И на мен. Добре дошла в Каламити. Дюк каза, че живееш в дома на вдовицата Ашли?
– Така е. Това е прекрасен дом.
– Винаги съм харесвал това място – каза той. – Е, просто исках да те поздравя и да се представя. Наслаждавайте се на играта. – Грейсън си тръгна с махване на ръка и се върна на мястото си.
Другите около нас сигурно чакаха, защото след като Грейсън счупи печата на представянето, ни заляха човек след човек, които идваха да се поздравят и да се запознаят с Джейд.
Усмивката и не помръдваше. Ако се притесняваше от срещата с хората в града, това не пролича в гласа и, но кракът и до моя подскачаше почти непрекъснато.
– Не се притеснявай, бейби – казах и аз. – Никой не те познава.
Особено след като беше откраднала любимата ми зелена шапка и очевидно я беше обявила за своя. С шапката, свежото лице и черната коса тя просто изглеждаше прекрасно.
– Знам. Не е това, – прошепна тя.
– Тогава какво?
– Просто искам да ме харесват. Не искам хората да си мислят, че приятелката ти е откачалка.
Сърцето ми прескочи.
Бях влюбен в нея.
Шансът някой да я разпознае беше нищожен, но ако го направеше, това вероятно щеше да означава медийна атака и потенциално насочване към нея от луд преследвач. Но ето че тя беше тук и не се притесняваше, че тайната и ще бъде разкрита, а че хората няма да я сметнат за достатъчно добра за мен.
Истината беше, че не знаех какво съм направил, за да я заслужа. Баща ми винаги представяше майка ми като своята по-добра половина. Винаги съм си мислел, че това е просто поговорка, но започнах да разбирам, че той просто констатира факт.
Тя беше неговата по-добра половина.
Исках Луси да бъде моя.
– Не се притеснявай. – Целунах върха на шапката и. – Те ще те обикнат.
Тълпата започна да се успокоява и да фокусира вниманието си върху терена.
Луси се усмихна на Кериган, която се беше обърнала от мястото си три реда по-надолу, за да помаха.
– Вчера чух, че Кериган е купила магазин в центъра – казах аз. – От известно време е празен.
– Да, предполагам, че ще го превърне в студио за тренировки.
– А? Откъде знаеш това? – Как така тя ме изпревари с градските клюки? Луси рядко напускаше фермата.
Тя сви рамене.
– Когато и се обадих да и кажа, че новият прозорец е поставен, започнахме да си говорим. Всъщност, аз говорих. Тя беше достатъчно любезна да ме изслуша. Мисля, че липсата на разговори с Евърли ме е направила малко нуждаеща се. Кериган ми угаждаше, а после, когато успя да си каже думата, ме попита за мнението ми относно идеята за спортната зала. Тя иска да се съсредоточи повече върху заниманията с фитнес за жени и аз и казах, че това е брилянтно. Аз съм първият член.
– Все още не е отворена.
– Няма значение. Аз все още съм номер едно.
Засмях се.
– Добра работа, бейби.
Кериган виждаше нужда и щеше да бъде тази, която да я изпълни. В града имаше само една фитнес зала и тя се посещаваше предимно от мъже. Тъй като имах своя фитнес зала в мазето, никога не се бях присъединявала към нея, но Грейсън и няколко от другите заместници бяха членове. Имаха няколко класа по бокс и бойни изкуства, но много малко жени бяха членове.
– Кериган Хейл ще управлява този град един ден – казах аз с кикот. – Само гледай.
Луси се усмихна, когато директорът се включи по високоговорителя и приветства всички за играта.
Ученическият сектор ликуваше, а виковете и крясъците им отекнаха над игрището. Тревата беше толкова зелена, колкото щеше да бъде през цялата година, а линиите с тебешир бяха ярко бели и свежи. По вените ми се разнесе вълнение, когато капитаните на отборите заеха местата си за хвърляне на монетата.
– Когато бях в гимназията, играех на игрище, много подобно на това – казах на Луси. – Забавно е да съм на трибуните и да подкрепям тези деца.
Повечето от децата познавах от години. Познавах родителите им и бабите и дядовците им. Това беше смисълът на нашия малък град – да се събираме заедно, да се подкрепяме и да се грижим един за друг.
Ако градът знаеше, че Джейд Морган всъщност е Луси Рос, подозирах, че има няколко души, които биха направили от това голям проблем. Задниците. Но останалите, мнозинството, щяха да направят всичко възможно, за да затворят устата на тези малцина.
Когато привличахме някого в лоното, той беше в него за цял живот.
А въз основа на радушния прием, който беше получила на тази игра, тя беше влязла.
Малкият мажоретен състав започна да свири училищния химн на „Каубоите“, а тя погледна покрай мен към мястото, където свиреха, и се усмихна.
– Когато бях второкурсничка, баща ми уреди маршируващият оркестър на училището ни да изсвири „Честит рожден ден“ на майка ми – каза Луси. – Училището ми беше много по-голямо от това и не беше на мач или нещо подобно. Просто след училище. Измислих си история, че имам среща на клуба, така че мама ще трябва да дойде късно, за да ме вземе. Татко познаваше директора на оркестъра и го бяха организирали така, че оркестърът да чака пред училището. Тя беше толкова смутена. Това беше един от последните пъти, в които той си спечели чедър за кичозните си жестове.
От копнежа и любовта в очите и ме заболя сърцето. Щеше да се наложи да започна да си водя бележки за нейните истории. Да направя някои свои жестове.
– Добре ли си?
– Да. – Тя ме погледна и се усмихна. – Радвам се, че сме тук.
– И аз. – Прибрах един заблуден кичур коса зад ухото ѝ и под шапката.
Излъчвах гордост, когато „Каубоите“ стартираха, не само заради моята общност, но и защото споделянето на този момент с Луси беше специално. Това беше началото. Предстояха ни стотици събития на Каламити. На вечери заедно, в които да споделяме моменти под звездите. Напоследък имаше много моменти. Щях да се задоволя само с още един живот.
Тя беше специална и аз нямаше да я пусна да си отиде. Може би още от Йелоустоун знаех, че Луси е единствената.
С наближаването на полувремето „Каубоите“ водеха с десет точки и скоро щандовете за концесии щяха да бъдат лудница.
– Искаш ли хот-дог или начос? – Попитах Луси.
– И двете. С диетична кола, моля.
– Добре. – Стиснах коляното и. – Ще се върна.
Проправих си път през трибуните, отвръщайки на маханията и киманията и следях играта, докато теренът не се изгуби от поглед. Вече се образуваха опашки пред щанда за концесии и забелязах познато лице на най-далечния ред.
– Здравей, Травис. – Потупах го по рамото. – Първа нощ на свобода?
– Да. – Той ми се усмихна широко. – Да видим дали ще успея да изкарам една седмица, без да ме накажат отново под домашен арест.
– Какво ще кажеш да се прицелим в един месец? – Засмях се аз. – Добър момент. Ще ти купя вечеря.
– Мама ми даде пари.
– Пази ги. – Преместихме се напред в редицата с едно място. – Този уикенд вкъщи ли си или при баба и дядо?
– При баба и дядо. Мама се срещаше с някакъв „приятел“. – Той извъртя очи с въздушни кавички. – Което означава, че ще е навън цяла нощ.
Дали Мелани се срещаше с някого? Ако беше така, това би обяснило отношението на Травис. Прекалено много неща се бяха променили при него, включително и тялото му. Изглеждаше с един сантиметър по-висок, отколкото когато дойде в началото на седмицата, за да окоси тревата ми в замяна на двайсет долара пари за бензин.
– Ти си, ъъъ… ти си тук с Джейд? – Попита той, макар че вече знаеше отговора. Бях го забелязал по-рано в студентския сектор да гледа в нашата посока.
– Да. – Кимнах. – Което означава, че това е идеалната вечер да и поднесеш извинение за пропуснатите уроци по испански.
През последните две седмици Луси беше прекарвала всеки от следобедите си в сряда в очакване Травис да я посети. Той беше постоянен.
Той изстена.
– Някой ден е по-добре да се научиш, че не трябва да оставяш една жена да чака. А когато го направиш, се извинявай.
Той сведе глава.
– Нямам нужда от учител.
– Оценките ти говорят друго. – Досега беше изпуснал първите два теста по испански.
Травис измърмори нещо под носа си за учителя.
– Едно занятие. Срещаш се с нея за една сесия и ще ти дам допълнителни двайсет долара.
Да, аз го подкупвах. Но ако можех да го накарам да застане пред Луси за един час, той щеше да се влюби в нея. Точно както бях направил аз. Това си струваше двайсетачката.
– Добре – измърмори той.
– И извинението. Тази вечер.
Той кимна. Единствената причина, поради която беше толкова съгласен, беше, че вероятно му липсваха пари за харчене, а приходите му от косене на трева щяха да се увеличат с ринене на сняг.
Най-накрая стигнахме до витрината на концесията и аз поръчах храната ни. Травис ми помогна да я занеса на трибуната, като притискаше всичко, докато се промъквахме покрай насрещния поток от хора, излизащи от трибуните.
Луси разговаряше с Кериган, която стоеше няколко реда по-надолу. Когато двете ни забелязаха, Кериган ни помаха за довиждане, а усмивката на Луси се разшири. Когато погледът и се премести върху Травис, тя седна по-изправена.
Решителността и си пролича. Луси искаше Травис да я хареса повече от всеки друг човек в Каламити.
– Благодаря, бейби – каза тя, когато и подадох поднос с начос и хотдог. – Здравей, Травис.
– Здравей. – Мястото до мен беше заето, така че Травис нямаше друг избор, освен да седне до Луси.
Наведох се напред, повдигайки вежда в мълчаливо напомняне, че двайсетте му долара трябва да бъдат заслужени.
– Съжалявам – промълви той към нея. – За това, че не идвах.
– Благодаря ти. – Луси ми хвърли поглед и ми намигна.
– Ще бъда там в сряда.
– Тогава и аз. – Тя потопи един начо в сиренето „начо“ и го пъхна в устата си, дъвчейки с усмивка.
Травис ме изненада, като седна с нас, докато се хранехме. Той погълна три от седемте хотдога, които бях купил, и една лодка начос.
– Искаш ли още един хотдог? – Предложи Луси. – Аз ще изям само един.
– Разбира се. – Той сви рамене и го взе от нея, като този път го изяде с нормална човешка скорост.
Всички бяхме приключили, когато отборът се върна на терена и трибуните отново бяха пълни със зрители.
– Ти не играеш футбол? – Луси попита Травис.
Той поклати глава.
– Не е моето нещо.
Някой привлече вниманието на Травис и аз проследих погледа му, забелязвайки Савана да върви по долната пътека с група момичета. Тя вдигна поглед и му се усмихна. После премести погледа си към мен и изплези език.
Господи.
Имаше си проблеми вкъщи, така че и опростих някои неща от поведението и. Но тя също така усложваше някои от проблемите си. Савана беше дива. Подозирах, че този неин дух е много подобен на този на Хъкс преди затвора.
Травис направи крачка да се изправи, но аз се протегнах зад Луси и сложих ръка на рамото му, като принудих задника му да се върне на пейката.
– Дори не си го помисляй.
– Какво? – Попита той, преструвайки се на невинен.
Аз се намръщих.
– Знаеш точно какво.
– Тя ми е приятелка.
– Тя има лошо влияние.
– Хайде, Дюк. Савана не е толкова лоша.
– Кажи ми истината. Тя ли ти даде онази електронна цигара?
Вината заля изражението му, спасявайки го от отговор.
– Точно това си помислих – промълвих аз.
– Тя ми е приятелка – каза той, този път тихо, без да се защитава.
– Бъди неин приятел. – Луси потупа рамото му със своето. – Помогни и да направи добър избор.
Той и кимна тържествено и прехвърли вниманието си към полето точно когато Луси промълви:
– Мамка му.
– Какво? – Попитах.
Тя посочи към скута си, където по дънковия плат на бедрото и беше полепнал кетчуп.
Засмях се и подадох една салфетка от допълнителните, които бях донесъл точно по тази причина.
– Разливам – каза Луси на Травис, докато почистваше дънките си. След това пъхна последната хапка от хотдога в устата си и се съсредоточи върху играта точно когато съдията наду свирката си и хвърли жълт флаг.
Трибуните избухнаха в радостни възгласи – наказанието беше за отбора на гостите.
– Крайно време е. – Луси ръкопляска. – Това момче се държи ужасно цяла нощ. Добре, че съдиите най-накрая забелязаха това. Само че това отне време до третата четвърт.
Примигнах.
Травис я гледаше с отворена уста.
По дяволите, имаше нещо секси в жена, която разбира от футбол.
– Какво? – Тя сви рамене. – Баща ми харесваше футбола. Той ме научи на правилата, когато гледахме в неделя и понеделник вечер. А аз ходех на много мачове на „Титаните“.
Вероятно за да изпее националния химн.
– Харесвам „Титаните“ – каза Травис. – С изключение на Кал Старк, който изглежда като глупак.
– О, той е огромен кретен. – Засмя се Луси. – Но той печели футболни мачове, така че може да продължи да бъде тъпак.
– И да печели милиони долари.
Тя кимна.
– Един път го видях да се вбесява, защото настъпи собствената си дъвка. Неговата. собствена дъвка. Изплю я на бетона на стадиона, спря го един репортер и забрави, че го е мързяло да намери кошче за боклук, след което я настъпи. Обвини репортера. Глупак.
Травис се засмя, след което започна с нещо, което беше чул по ESPN, без да си дава сметка, че причината Луси да знае толкова много за Кал Старк е, че вероятно го познава лично.
Усмихнах се, слушайки как двамата разкъсват Кал на парчета, докато играта продължаваше.
Травис остана до началото на четвъртата четвърт, докато накрая не заряза купчината боклуци и не се изправи.
– Благодаря за вечерята.
– Винаги, – казах аз.
– Ще се видим в сряда – каза той на Луси, след което се промъкна по реда и изчезна обратно в масата от ученици.
– Той ще ме хареса – каза тя, като се облегна на мен. – Ще ме хареса.
– Да, бейби. Той ще те хареса.
– Да. – Тя удари с юмрук в скута си.
Гледахме остатъка от мача, като се радвахме на победата на „Каубоите“. Не бързахме да напускаме стадиона и се отдръпнахме, движейки се заедно с тълпата към паркинга. В морето от светещи в червено задни светлини изчакахме реда си и се запътихме към изхода.
Срещнахме колата на Травис в края на една редица. Той махна с ръка иззад волана. Савана беше на пътническата седалка.
– Къде е баща му? – Попита Луси.
– Не съм сигурен. Мелани не го познаваше добре. И не беше нещо, за което сме говорили много.
– Той е щастливец, че те има. Какво трябваше да му дадеш, за да се съгласи да се срещнем в сряда?
Засмях се. Не би трябвало да ме изненадва, че е знаела, че има нещо в играта.
– Двадесет долара.
– И четири хотдога. – Тя се захили, после изражението и стана по-сериозно. – Бих искала… няма значение.
– Какво искаш?
Тя се свлече на седалката си.
– Това беше първият път, когато трябваше да се сдържам.
– От какво?
– От това, което съм. Иска ми се да му бях казала, че причината, поради която знам, че Кал Старк е копеле, е, че преди няколко години се е срещал с Евърли за една гореща минута. Че мога да му осигуря билети за мач на „Титаните“, ако някога поиска да отиде, защото съпругата на собственика е голям фен на моята музика. Просто… тази вечер ми се искаше да не съм Джейд.
– Разбирам. – Искаше ми се и тя да бъде Луси.
– Създадох този изцяло нов човек, но той няма никакви спомени. Тя няма минало, семейство или приятели. Странно е да влизаш в нейните обувки. Когато сме заедно, аз съм Луси. И колкото повече се сближавам с другите хора в „Каламити“, толкова повече искам да бъда Луси и с тях. Вървях напред-назад по въпроса за Джейд Морган. Чувствам се заклещена по средата и не съм сигурна по кой път да тръгна.
Защото тя нямаше избор. Всъщност не беше свободна да решава, не и с това, което се случваше в момента.
Протегнах ръка през конзолата и взех ръката и от скута, след което преплетох пръстите си с нейните. Повече от всичко исках тя да бъде свободна. Исках да спра да си напомням, преди да отидем някъде, да я наричам Джейд. Исках да спра да се притеснявам за дебнещата невидима заплаха.
Единственият начин да го направя беше да намеря този преследвач.
– Единственият начин да бъдеш себе си е, ако приключим с това завинаги. Нека да дадем на Блейк малко време. Когато говорих с него за последен път, каза, че приключва с работата в Ел Ей, след което ще стигне до Нашвил.
Тя се обърна и се загледа през прозореца, като се вгледа в слабо осветените улици на Каламити, докато се спускахме по Първа.
– Надявам се да намери нещо.
– И аз.
– И аз искам да се обадя на Евърли.
– Лу…
– Моля те. Трябва да знам, че тя е добре. Може би никога повече няма да бъда Луси Рос – поне онази Луси Рос, която бях – но няма да се откажа от хората, които обичам. Ако заради това цялото това изчезване се сгромоляса върху главите ни, ще се справим с това.
Ние. Тя не се справяше сама с това. Тя знаеше, без да има нужда да и напомням, че сме заедно в това. Не че това ме накара да се почувствам по-добре, когато тя отново създаде тази връзка с Нашвил.
– Това е риск, – казах аз.
– Ако и двете имаме телефони за еднократна употреба?
– Намалява го донякъде, но не знам… Чувствам се несигурен от това. Можем ли да изчакаме, докато Блейк пристигне там и направи някои проучвания?
– Това може да отнеме седмици, а вече мина един месец. – Тя въздъхна и вдигна ръката ми, доближавайки кокалчетата и до устните си. – Искам да и се обадя.
А аз исках да я предпазя. Но не за сметка на нейното щастие.
– Добре. – Кимнах. – Ще се свържа с Евърли. Дай и новия си номер.
Въпреки предупредителната лампичка, която мигаше в задната част на съзнанието ми.
Наближаваше буря. Просто не бях сигурен кога и колко силно щеше да удари.
Назад към част 15 Напред към част 17
