Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 1 – Част 10

Глава 9

МАРГАРЕТ

Когато Джордж си тръгна, се приготвих за най-лошото. Дори стиснах очи, защото знаех, че ще го получа.
Очаквах обвинения в нарушаване на договора, в неподходящо поведение и щях да се извиня.
Наистина съжалявах. Но…
– Марго, скъпа, какво се случи? – Попита предпазливо Филиния.
Отидохме в кабинета и аз дадох най-откровените си показания. Лейди Сонтор слушаше и… започна да се смее.
Смееше се, сякаш не се е случило нищо страшно. Сълзи се търкулнаха по набръчканите ѝ бузи, а аз издишах, като едновременно си обещах, че никога – никога повече.
В края на краищата беше добре, че всичко беше завършило добре. Можеше да се превърне в трагедия.
Фактът, че Джордж изведнъж стана съвсем нормален и дори ме придружи до вкъщи, като ме предпази от любопитни очи с магията си, също беше късмет. Късметът обаче е капризна дама, не я дразнете.
Забавлението на Филиния беше заразително и аз също се усмихнах.
А баба отвори уста, очевидно искаше да развие темата, но вместо това изведнъж се спря. Погледът ѝ се съсредоточи върху вдигнатата ми ръка – опитвах се да оправя онова, което наскоро бе наречено моя коса.
– Какво? – Не разбирах.
– Маргарет, ръкавът – дойде отговорът.
Спуснах ръката си, погледнах плата и разбрах, че баба е имала предвид нещо друго.
Дългият ръкав се беше вдигнал, разкривайки китката, на която… блестеше тънка златна гривна.
– Какво е това? – Издишах. Не можех да не си спомня за усещането, което изпитах, когато докоснах Джордж – точно там ме жегна.
– Марго? – Филиния също искаше да знае откъде идва блясъкът.
Гласът на херцогинята изведнъж стана много строг.
– Не разбирам – казах откровено. – Тя се появи от само себе си.
Лейди Сонтор изглеждаше изключително сериозно. Тя пристъпи напред, хвана ръката ми и се вгледа в златната халка.
В мига, в който пръстите на Филиния се сключиха около ръката ми, слабо сияние обгърна гривната, което показваше наличието на магически компонент. Прехапах устна в опит да прогоня единственото предчувствие, което продължаваше да се натрапва в съзнанието ми…
– Това е артефакт, Маргарет – каза баба. – Освен това… – дамата направи пауза.
След кратка пауза се появи обвинителна гримаса:
– Откъде го взе?
Започна се с това.
Все пак тонът на Филиния беше разбираем. Имаше една стара дама, цялата благородна и порядъчна, а после в дома ѝ доведоха някакъв човек, за когото всъщност нищо не се знаеше. И така, човекът влиза със скъпа гривна…
– Аз не съм крадла – казах мръщейки чело.
Филиния стисна устни и аз попитах:
– Гривната може ли да се появи точно както татуировката?
Баба я измери с още един, този път замислен поглед и нареди:
– Така. Хайде да вървим.
До библиотеката, която се криеше зад съседната врата, имаше съвсем малко път. Там Филиния и аз обединихме усилията си и откъртихме огромен том от един от долните рафтове.
– Гривните!
– Гривните – заяви дамата и започна да прелиства страници, които бяха големи колкото А-4, не по-малко.
Аз застанах до нея и помогнах, доколкото можах. Страниците се разлистваха със снимки и описания на предмети. Беше очевидно, че това е някаква енциклопедия. Стана ми невероятно интересно. И когато стигнах до раздела за гривните, с нетърпение продължих напред.
Наведох се над книгата и с Филиния потърсихме предмет, идентичен с този на китката ми.
Накрая херцогинята възкликна:
– Ето.
Още веднъж сверихме картинката с оригинала, а после Филиния прочете:
– „Дъх на неуязвимост“.
Не разбрах и се загледах недоумяващо.
По-нататъшното изучаване на текста ме накара да падна на стола и да се загледам в тавана.
Просто в книгата пишеше, че…
„Дъхът на неуязвимостта“ е легендарен артефакт, създаден от майстор Викелеро в епохата на зората на магията.
Гривната, под формата на гравиран златен обръч, има уникалната способност да предпазва от пробождания от близко разстояние (кинжали, игли) и от далекобойни оръжия – обикновени стрели и такива от арбалет.
Защитата е магическа по природа, като в мястото на удара на оръжието се появява магически щит, наподобяващ точка.
Гривната е способна да се защити от дузина стрели едновременно и от няколко едновременни удара с кинжали.
Артефактът предпазваше и от нападение на мечоносец или някой по-сериозен артефакт, но частично. Силата на удара и напрежението върху щита там бяха различни.
Особено ме грабна последният ред:
„От момента на изработването си досега гривната принадлежи на клана Естрил“.
– А Естрилите са… – започнах въпросително.
– Кралският клан – отвърна Филиния. И добави, сякаш за проверка, че съм разбрала: – Кланът, към който принадлежи Негово величество Джордж.

***

Отговорът ми беше едно тихо и крайно недоволно „Ооо“, след което в библиотеката настъпи тишина. Стояхме над книгата, гледайки се еднa друга, а артефактът на китката ми хищно трептеше.
После Филиния не можа да издържи повече:
– Маргарет, ти със сигурност ли не си направила нищо? Не си направила никакви движения? Не си провокирала артефакта да скочи върху ръката ти?
Поклатих отрицателно глава и уточних:
– Може ли изобщо да го провокираш?
– Не. Никога не съм чувала за това – каза баба, като си противоречеше.
Тя въздъхна и добави:
– Слушайте, за това си има причина, нали?
Потънах обратно в стола, но вместо в тавана се загледах в стената. Първо ми изскочи татуировка, която пазеше от психически посегателства, а сега и гривна, която ме предпазваше от кинжали и игли, а понякога и от стрели.
– Надявам се, че не е защото ме заплашва някаква опасност? – Гласът ми прозвуча слабо, дори жалко.
– Не трябва да има опасност – каза Филиния. И повтори замислено: – Не трябва да има.
Спомних си за първия ни разговор и за разказите за смъртта на моя „баща“, „дядо“ и други „роднини“. На пръв поглед в тях нямаше нищо криминално. На втори поглед обаче нямаше и нищо друго. Когато Филиния сподели информацията, тя говореше по съвсем прозаичен начин – дамата със сигурност нямаше никакви подозрения, а Филиния в никакъв случай не беше глупава. Не можеше да не забележи дали нещо не е наред.
Заключение. Ако съм в някаква опасност, тя е свързана по-скоро с наследството, което вече е „разделено“. И то само на теория, защото нито аз, нито Филиния бяхме застрашени.
Вдишвайки, аз почти се успокоих. В края на краищата, освен теориите на конспирацията, има и друга, по-положителна възможност.
Аз съм чужденец в този свят. Всичко тук е ново за мен и мога да си навлека неприятности, както днес с Ормун. Така че какво да кажем, ако артефактите, които преминаха на моя страна… са акт на хуманитарна помощ от страна на Вселената тук? Защо не? Не виждам защо да не е така?
Между другото, граф Ормун тъкмо се канеше да насочи арбалет срещу някого. От тази мисъл ме побиха тръпки и се почувствах още по-зле, защото си спомних за Джордж и…
– Кралят няма да е доволен – казах кисело.
Заветното „Не се притеснявай, Марго, това изобщо не е проблем.“ не се получи.
Филиния стисна устни и направи неочаквано предложение:
– Маргарет, нека да помислим за това по-късно?
– Мм-мм? – Казах въпросително.
По-възрастната дама сви рамене и аз бавно кимнах. Херцогиня Сонтор ми предложи да се върна към обучението ми, което в момента е основно. В края на краищата, ако се проваля на теста, това ще промени изцяло плана ни.
След още половин час отново седнах пред книгите си, преоблечена в друга рокля, сресала косата си и изпила чаша чай…
Но преди да се потопя във вихъра на знанието, попитах Филиния:
– Между другото, кои са анимагите?
Херцогинята затвори очи, осъзнавайки степента на моето невежество.
Ами, лошо е. Но какво сега?
– Магове, чиято специалност е контактът с животни – отвърна баба. – Те могат да взаимодействат с животни и звероподобни същества, да им влияят, да ги разбират и често притежават тясно насочена лечебна дарба.
Кимнах и зададох нов въпрос:
– Джордж обеща на Марк, че ще изпрати своя анимаг да се справи с котката. Какво означава това?
Само че когато кралят заговори, прозвуча така, сякаш ще изпрати личен анимаг в Честос.
– Кралски анималист? – Попита Филиния.
После обясни:
– Той е един от най-силните. Ако други анимагове са се грижили за котката и не са успели, този може да го направи.
– Жрец ще го боли ли? – Не можах да се въздържа да не задам нов въпрос.
Устните на Филиния се повдигнаха в лека усмивка.
– Съмнявам се в това. Разказът ти ми подсказа, че трябва да се притесняваме за анимага, а не за Жреца.
С кикот започнах все пак да изучавам материала. Уви, имаше толкова много, че главата ми започна да се върти след няколко минути.

***

Е, след вечерята ни очакваше още едно двусмислено събитие…
Едва двете с баба довършихме десерта, в трапезарията влезе един лакей и нервно се поклони:
– Ваша светлост, има… има изпратено.
– Какво е изпратено? – Логично не разбираше Филиния.
– Не знам – отвърна лакеят и подаде на дамата придружаващия го плик.
Филиния отвори плика, извади един лист, прочете съобщението… Погледна ме и го прочете отново.
– Какво е това? – Изнервих се.
– О, нищо – каза баба.
„Нищото.“ Беше портрет на Негово Величество Джордж в пълна униформа. Внушителният размер на картината беше увит в десетина слоя хубава хартия и беше придружен не само от прислугата, но и от кралския секретар.
Разопаковането беше направено пред секретаря и докато Филиниа остана невъзмутима, устата ми се отвори от изумление.
– Великолепно. – Възкликна с преднамерено висок глас Херцогиня Сонтор. – Предполагам, че трябва да го окачим на най-почетното място.
– Кхм – проговори за пръв път секретарят. – Негово величество ме помоли да го разположа на видно място – секретарят подчерта последната дума в гласа си. След това имаше изразителен поглед в моя посока и продължение: – За да се избягват двусмислени ситуации оттук нататък.
Това беше всичко. Сега вече разбирам. Е, нечие его беше притиснато във вратата. Джордж се е обидил, че някаква провинциална дама не е разпознала кралската му особа? О, но има само едно нещо, което трябва да се разбере и прости.
– Ах – възкликнах аз, като притиснах ръце към гърдите си и погледнах портрета с притворен възторг. – Какъв поглед, каква осанка! Филиния, не мислиш ли, че негово величество е особено красив на този портрет?
Опитах се да играя превъзнесено и мисля, че успях. Баба кимна, а в дълбините на виолетовите ѝ очи проблесна забавление. А секретарят се издуваше от гордост.
Надявам се, че това е новината, която той ще занесе на краля. Двете с Филиния се спогледахме, когато пратениците си тръгнаха, и тя каза кисело:
– Окачете портрета в северния салон.
– Но вие почти никога не сте там – напомни и плахо мъжът.
Усмихнах се, а херцогинята приложи железен аргумент:
– Но пък е най-разкошния. Точно за такъв подарък. Не искате нашият Джордж да виси на някое неподходящо място?
– В тази къща всяко място е подходящо. – Изкриви врат камериерът.
– Така е. Но северният салон е най-добрият. Отнесете го! – Махна властно с ръка Филиния.
Двете с лейди Сонтор се върнахме в кабинета, където трябваше да направя още един конспект.
Искаше ми се толкова силно да изкрещя на Джордж, че трябва да направи този тест. Не можеше да мине без него?
Три дни. Само три дни за подготовка. Знаех, че задачата е трудна, но се оказа кошмар.
Опитах се. Филиния се стараеше също толкова упорито, разказваше исторически събития на прост език и обясняваше най-простите правила и закони. В същото време баба се опитваше да ме научи на основите на калиграфията, даваше ми логически задачи и… и двете искахме да си ударим главите в масата.
Вечерта на втория ден майстор Номан дойде на гости. Старецът изглеждаше весел, но щом започна да говори с мен, стана много тъжен.
Задаваше въпроси, и то, ако се съди по тона му, елементарни, но имаше толкова много информация, че главата ми се обърка. Единствената тема, която повече или по-малко разбирах, беше историята на магията. Но Номан не я засегна, защото това беше добре известна тривиалност.
Резултатът от краткия ни разговор беше едно намръщване и обръщане към баба ми:
– Филиния, не разбирам. Изглежда, че внучката ти изобщо не е имала домашно образование. Как е възможно това.
Херцогиня Сонтор погледна съжалително – не можеше да обясни. Да каже, че наистина не съм била обучавана. Това би било крайно странно. Дори като се има предвид „първоначалното нежелание“ на баба ми да ме изпрати в академията.
Трябваше да излъжа:
– Знам всичко – сведох очи – просто съм много уплашена и изгубена.
Номан не ми повярва – като опитен учител, той виждаше през учениците. Но изглежда не бързаше и да ме класифицира като презрян безделник.
– Имаш само един ден, Маргарет – каза учителят. – Но той не е достатъчен за запълване на знанията ти. Не мислех, че някой би се провалил на такъв прост тест.
– Е, аз все още не съм ли се провалила?
Плахият опит да обърна разговора в по-положителна посока се провали със скептицизма на учителя.
И въпреки че не е прието да се говори с учителите за такива неща, това се изплъзна от езика ми:
– Съществува ли случайно някакъв магически начин за учене?
Погледът на Номан изведнъж се затопли. За миг старецът се развесели, но забавлението беше нервно. Нямаше начин. Единственото предложение, което дойде, беше иронично:
– Освен ако, разбира се, не се наложи да се обърнете към Учения.
– Кой е Учения? – Попитах предпазливо.
Номан се усмихна и се обърна към Филиния:
– Тя дори не знае за Учения? Филиния, как може?
Когато Номан най-сетне си тръгна, аз, въпреки мигрената, предизвикана от претоварването със знания, отидох при баба:
– Кой е Учения, в края на краищата?
– Магическо същество, което знае всичко, но не споделя знанията си с никого.
Спомних си за нашата земна Свободна. Тя беше по-благосклонна, но… всъщност не съществуваше.
Но обитаващото магическия свят същество – Учен – явно е истинско и…
– Как да се запозная с него. – Натиснах се напред с нетърпение.
Но Филиния беше непреклонна:
– Забрави. – Прекъсна ме тя и продължи да говори за нещо свое.
Кулминацията на мислите на херцогинята беше странна:
– Марго, скъпа… помниш ли, казах ти, че не си някаква флиртаджийка?
Аз се поколебах, но кимнах.
– Забрави го! – Неочаквано каза баба. – Няма да влезеш тази година със собствения си ум. Ще трябва да използваш хубавите очи.
Почти изстенах, докато си го представях тази картина. В края на краищата не мога да очаровам възрастните учители с „очи“, а е ясно с кого трябва да флиртувам. Но!
– Филиния, не мога да го направя. Наистина не съм такава. Не мога да направя това.
– Да, ти можеш – каза баба твърдо.
– Или може би все пак Учения? – Изстенах по-жално от всякога.
– О, по дяволите този Учен – каза раздразнено херцогинята. – Той не помага на никого. От друга страна, хубавите очи… – Филия потърка нервно дланите си. – Имам един костюм в арсенала си.

Назад към част 9                                                       Напред към част 11