Глава 24
Час преди разсъмване.
Мона и Куин вече се бяха прибрали в спалнята на Куин.
Беше потвърдено, че ще заемам спалнята на леля Куин, когато посещавам фермата Блекууд. Що се отнася до Жасмин, тя ми беше толкова благодарна, че се отървах от призрака на Патси, че ме смяташе за непогрешим и се радваше на уговорката.
Беше грях, че взех тази стая! Но аз го направих. А Жасмин вече беше спуснала дневните завеси на леля Куин срещу идващото слънце, беше обърнала завивките и беше сложила под възглавницата, както винаги, екземпляра на „Старият магазин за любовници“ на Дикенс, както Куин беше казал да направи.
Достатъчно за това.
Стоях сам на малкото гробище във фермата Блекууд. Харесваше ли ми да съм сам? Мразех го.
Но гробището ме привличаше, както винаги.
Обадих се на Махарет, както бях направил и по-рано същата вечер. Дори не знаех дали е нощ там, където е тя. Знаех само, че е много далеч и че имам нужда от нея. Отново излях с всички сили приказката за високите деца и за младежите, които не можех да назова, и за това колко много се нуждая от мъдростта и напътствията на Махарет.
Докато зората се приближаваше към влажното луизианско небе, усетих неясно предчувствие. Да открия ли сам Талтош? Да, можех да го направя. Но какво щеше да се случи?
Тъкмо се канех да се оттегля, за да мога да се насладя на процеса на заспиване, вместо да изтръпна като счупена крушка, когато чух как една кола завива по пътя към ореховото дърво и се насочва уверено и сигурно към входа на къщата.
Когато се изправих на тревата, видях, че това е антикварен роудстър, достолепен английски MG TD, един от онези неустоими автомобили, които вече не се виждат, освен на автомобилни изложения. Истински ниско разположен, британско състезателно зелено, с неравна платнена горна част, а човекът, който го спря, беше Стърлинг Оливър.
Тъй като е само малко по-малко телепатичен от млад вампир, той ме видя веднага и се раздвижихме, за да се поздравим.
Утринната светлина все още беше далеч зад хоризонта.
– Мислех, че веднъж ми обеща да се държиш далеч оттук – казах аз, – и да оставиш Куин на мира.
– Спазих това обещание, – каза той. – Тук съм, за да се видя с теб, и ако ми липсваше, което не мислех, че ще стане, щях да дам това на Жасмин.
Той извади от лененото си палто една сгъната страница, на която някой беше написал името ми.
– Какво е това? – Попитах.
– Електронно писмо, което получих за теб, адресирано до мен, преди час. Дойде от Лондон. Оттогава съм на път, за да ти го донеса.
– Значи това означава, че си го прочел? – Хванах го за ръката. – Хайде да влезем в къщата.
Изкачихме се по предните стъпала. Вратата никога не беше заключена. И очевидно светлините в салона никога не бяха гасени.
Седнах на дивана.
– Прочете ли го или не? – Попитах, взирайки се в страницата.
– Прочетох – каза той. – Това щеше да е много трудно да се избегне. Беше прочетено и от нашия човек в Лондон, който ми я изпрати. Той не знае откъде произхожда и всъщност не знае какво означава. Обвързал съм го с конфиденциалност.
– Защо се страхувам да го отворя? – Попитах. Разгърнах листа.
За: Лестат дьо Лионкур Ню Орлиънс, Луизиана с/у Стърлинг Оливър Таламаска
Предай на ръка без забавяне Най-скъпият ми неуморим:
Ако е абсолютно необходимо: частен остров, Сен Понтик, югоизточно от Хаити, някога курорт, очевидно превзет от онези които търсиш, преди шест години. Пристанище, писта за излитане и кацане, хотел, плажни къщи, затворени за посетители. Населението на тези, които търсиш, някога е било многобройно, предпазливо, потайно. Силно човешко присъствие от самото начало. Сегашното състояние е изключително неясно. Усещане за конфликт, опасност, бърза и объркваща дейност. Подхождай с повишено внимание от неразвитото източно крайбрежие. Пази децата си. Прецени дали е разумно да се намесиш, ако това изобщо е възможно. Обмисли въпроса за неизбежността. Ситуацията е очевидно локална. Ands’il vous plaît, Monsieur, отдели време да се научиш да използваш електронната поща! И двамата ти младежи притежават тези знания! За срам! Бъди сигурен в моята любов и в любовта на присъстващите тук. M.
Останах без думи. Прочетох писмото отново.
– И това, цялата тази объркваща информация, това е начинът, по който да се свържа с нея по електронната поща? – Казах, посочвайки другите данни, съдържащи се на страницата.
– Да – каза Стърлинг. – И можеш да се свържеш с нея незабавно. Покажи това на Мона или на Куин. Продиктувай съобщението си на Мона или на Куин. Те ще го изпратят.
– Но защо тя би издала местоположението си по този начин?
– Тя не е издала нищо. Всичко, което знаеш, е нейното име на екрана. А съобщението вероятно е било предадено през няколко точки. Повярвай ми, тя е достатъчно умна, за да не може да бъде проследена.
– Не е нужно да ми казваш колко е умна, – казах аз. – Но предполагам, че те попитах, нали?
Все още бях зашеметен. Държах в ръката си отговор на най-сериозната си телепатична комуникация.
Той ми подаде една карта. Беше я сгънал на съответния участък и беше обиколил острова.
Мигновено я записах в паметта си.
– Защо мислиш, че е изпратила това съобщение чрез теб? – Попитах.
– Очевидно за удобство. Тя е събрала разузнавателна информация. Искала е да разполагаш с точно обобщение за нея. И също така, това показва един вид доверие към нас. Тя признава, че Таламаска не е ваш враг или неин враг.
– Това със сигурност е вярно, – казах аз. – Но какво може да има предвид тя с всичко това за намесата и неизбежността?
– Лестат, ако ми простиш, това е ясно. Тя те моли да не се замесваш в нещо, в което може да действат дарвиновите сили. И ти казва, че се разиграва драма на изолиран остров, където светът може и да не забележи.
– Тя не каза това. Тя каза, че не може да каже какво се случва. Това съобщение е изключително примамливо. Е, поне за мен. Не мисля, че ще бъде за Мона.
– И двете тълкувания са правилни – каза той с въздишка. – Какво ще правиш?
– Отиди там, старче, какво мислиш? – Казах с наслада. – Не мога да чакам. Имам предвид, че трябва да чакам. Но ще тръгна с тях по залез слънце.
Сгънах писмото и го сложих в палтото си. Същото направих и с картата.
– Утре ще науча Мона на нашия най-страшен дар. Отлагах го – не исках да я претоварвам. Куин и аз можем да я заведем до онзи остров за по-малко от половин час.
– Трябва да я научиш на нещо повече от изкуството на летенето – каза Стърлинг. – Талтошите може би са много по-силни, отколкото си представяш.
– По какъв точно начин?
Той се замисли за дълъг момент.
– Срещал си хора с телекинетична способност да убиват – каза той.
– Да, – казах аз. – Говориш за Роуан. Не е нужно да бъдеш толкова предпазлив с мен, Стърлинг. Потърсих гостоприемството ти. На Първа улица седяхме заедно на кръгла маса. За мен това по-скоро прилича на човешкия обичай да се разчупва хляб. А сега това писмо от Махарет. И така, към какво се стремиш?
– Че силата на Роуан, колкото и да е внушителна, не ѝ е помогнала с Лашър. Ето защо той е успял да я малтретира и да я държи в плен. Талтошите просто са прекалено силни, прекалено издръжливи, прекалено еластични.
– Това е добра гледна точка, но със сигурност не мислиш, че тези същества са подходящи за мен – казах аз. – Нямаш представа за злия двигател, който се крие зад тази моя фантастична фасада. Не се притеснявай. Но ще отделя време, за да разбера пълните възможности на Мона. Няма как да се изчисли силата на Мона. Отделихме толкова много време на душевното ѝ състояние, че не сме развили тези таланти. Благодаря ти, че дойде с това. Сега трябва да ти кажа au revoir. Защо не се задържиш наоколо? Усещам как в кухнята се готви бекон.
– Погрижи се за себе си, – каза той. – Отдаден съм ви, на всички вас. Ще се тревожа заради вас, докато не се чуя с вас.
Върнах се в стаята на леля Куин.
Голямата Рамона, в черна памучна униформа, с бяла престилка, се заизкачва по коридора.
– Не предложи ли на онзи англичанин чаша кафе? Всичко, което трябваше да направиш, беше да си пъхнеш главата в тази кухня, Лестат. Достатъчно си под краката тук, за да го направиш. Не си тръгвайте, господин Оливър! Не усещате ли миризмата на кафето, което е на котлона? Сядайте направо. Няма да си тръгнеш без малко грис, бисквити и бъркани яйца. Имам бекон и шунка на печката. И Лестат, недей да разнасяш тази кал навсякъде в стаята на леля Куин. Търсиш ли кал, когато излизаш навън? Ти си по-лош от Куин. Събуй сега тези ботуши и Ален ще ги излъска отново. Трябва да ти призная, че в четири часа духът на Патси не е дошъл! А преди няма и половин час сънувах, че Патси е на небето.
– Eh bien, мадам, – извиках аз, като веднага се върнах към чорапите и поставих ботушите един до друг пред вратата на спалнята. – Никога досега ботушите ми не са получавали такова любящо внимание. Знаеш ли, това наистина е като да живееш някъде.
– Да, наистина – провикна се тя през рамо, – трябваше да видиш онази девойка, цялата облечена в розова каубойска кожа, как пее „Gloria in Excelsis Deo!“
Замръзнах, ти видя това!
Влязох в спалнята, затворих плътно вратата, огледах приканващото легло, гмурнах се в него и издърпах завивките над главата си. Не повече. Не повече! Пухени възглавници, да, Забвение, ще се заемеш ли с това?
Някакво побутване по гърба ми и аз се преобърнах. Жулиен на лакътя си, бяла фланелена нощница. Лице в лице.
– „Dormez bien, mon frère.“
– Знаеш ли какво ще ти се случи, ако продължаваш така? – Попитах.
– Какво? – Отвърна той саркастично.
– Ще се влюбиш в мен.
Назад към част 24 Напред към част 26
