Глава 15
Останалите два дни минаха като в мъгла за мен. Не просто учех, ами и зубрех колкото се може по-усилено.
Филиния се разкъсваше на два фронта – първият беше да ме подкрепя в това зубрене, а вторият се грижеше за гардероба ми и за събирането на други неща, необходими за преместването в общежитието на Академията.
В почивките, като физическо упражнение, се упражнявах в реверанс. Същевременно изучавах местния етикет, което не беше толкова трудно, особено ако не си на прием в двореца.
Беше успокояващо да знам, че в академията нещата като цяло са по-прости. Ранговете и титлите не бяха отнети, но имаха много по-малка тежест. Беше нещо като съкратена демокрация, в която магията имаше значение преди всичко. Много ми се искаше да повярвам, че това не са само думи.
Майстор Номан, моят бъдещ наставник, също дойде да ни види. Първият въпрос, който той зададе, беше:
– Маргарет, как? Как успяхте да го направите?
Можех да му разкажа за Учения, още повече че именно Номан беше предложил невъзможната идея, но не виждах смисъл да си признавам. Сега Зора е нещо като безобидна легенда и няма да се зарадва, ако насърча интереса към нея.
Може би Номан просто ще се обърне, ще се въоръжи със скалпел и ще отиде да направи дисекция на бедния почитател на знанието.
Не. Разговорът, е безсмислен и глупав.
Затова отговорих така:
– Знам много неща, майстор Номан. Но често се губя, смущавам се. Но на изпита се концентрирах, събрах се и…
Старецът не ми повярва съвсем, но кимна.
Последното събитие, преди да се преместя в общежитието, беше още една непланирана среща.
Вечерта, вече опиянена от новата информация, излязох да подишам малко въздух в градината и веднага усетих един поглед, не много приятелски.
Татуировката не пулсираше, а другите защитни артефакти мълчаха, но предвид сгъстяващия се мрак беше страшно. Огледах се наоколо и почти веднага открих източника на напрежението – Жреца седеше върху кованата част на съседната ограда, като по някакво чудо държеше дебелото си тяло върху тънка ивица желязо.
Страшният плешив котарак с малките си кожени крилца гледаше с копнеж и укор. Сякаш бяха изпратили ветеринар с ножица вместо анимагус, и всичко това беше заради мен. Отначало изтръпнах, а после извиках:
– Шу, шу, шу, шу, шу…
Мълчаливо изпращайки ме по дяволите. Жрецът ми обърна задник, направи невероятен скок от високата ограда и изчезна.
Изведнъж съвестта ми се разпали отново. Помислих си, че съм спасила котето от сигурна смърт, а това не беше героично чувство. Искаше ми се да се извиня. Но субектът вече си беше тръгнал, така че „аууу“.
Когато си легнах, си мислех за общежитието, и не си спомних повече за Жреца. За новия кръговрат на самостоятелния живот, който най-сетне ме беше застигнал.
Първоначалният план беше Лондон, но сега ставаше дума за магическия свят. Напусках имението на грижовната си баба и се премествах в студентската неизвестност.
Филиния беше казала, че освен записването, за висшата аристокрация няма други привилегии. Че адептите от всички съсловия живеели заедно, в стаи от по няколко души. Онези, които не са доволни от менюто в столовата, могат да си готвят сами в общата кухня. Санитарните условия са малко по-сложни, в зависимост от късмета ви.
В стаите, разположени в новата част на сградата на общежитието, има по една баня на блок. В старата част и тоалетните, и душовете са общи и са общи за целия коридор.
Подозирам, че тази нощ всички адепти от женски пол са се молили да получат стая в новата част. Лично аз определено стисках палци.
Най-накрая бях преодоляла нервите си заради Джордж. Филия попита за клюките, отиде да се види със стара приятелка, разтърси за рамото нещастния майстор Номан и се върна с три пъти по-проверена информация:
– Джордж не се появява в Академията повече от веднъж седмично, а ако го прави, води уроци само на по-горните класове.
Не е валидно сравнение, но се кълна, че е дори по-добре от отделна тоалетна!
***
На следващата сутрин външните лица все пак бяха допуснати на територията на Академията. Само прислугата и само за пренасяне на вещи.
Зарадвах се и едновременно с това се почувствах разтреперана и като редовно поглеждах назад към лакея, който влачеше куфарите ми, забързах към широкия площад пред сградата на общежитието. Там щеше да се тегли жребий, за да се определи кой къде ще живее.
Въпросът за разпределението е остър и е причина за „социална несправедливост“. Въпреки факта, че университетската администрация играеше на демокрация, разпределението беше поверено на магия – според тях това беше по-добре от някой „заинтересован“ главен учител.
Аз бях една от първите пристигнали, но в резултат на суматохата се оказах на последните редове. Отначало не можах да видя човека, който беше приложил магия върху някакъв съд. Но когато тълпата се разреди, видях документи, които изскачаха от съда.
Комендантът ги вземаше и разпределяше „падналия“ ученик в стаята, в която е бил разпределен. Не се разрешаваше да се сменят стаите под страх от дисциплинарно наказание, поне през първия срок.
Имаше много момичета, на които се викаха непознати имена. Изчаках своето, но Маргарет Сонтор все още не беше извикано.
Последните момичета, които бяха влезли в сградата, ме гледаха с голямо недоумение, а аз бях много объркана. Можеше ли да се окаже, че Джордж е излъгал и аз не съм била записана? Не бях проверила списъка, не бях отишла в академията, за да видя резултатите, както беше казал той.
Първоначално объркването ме смрази на земята, но после събрах смелост и пристъпих към коменданта.
– А… – Жената в строга рокля и с пригладена прическа изглеждаше строго.
– Адептка Сонтор? – Попита тя.
О, значи знаят за мен.
– Да, аз…
Кратко кимване и деловото:
– Следвайте ме.
Аз тръгнах. Слугата също се присъедини. Последвахме жената до последния, пети етаж на сградата и дамата отвори вратата, която малко приличаше на обществена.
След като влязох вътре, не разбрах. Беше малък хол с хубави мебели, а следващата врата разкриваше спалня с единично легло.
– Кабинетът е натам – жената махна с ръка в противоположната на спалнята посока. – А входът към банята е откъм спалнята. Очите ми се стрелнаха около главата ми.
– Извинете ме, но нали адептите са…
– Точно така – прекъсна ме комендантката безгрижно – адептите живеят на долните етажи, а това е етажът на преподавателите, така че обикновено не настаняват тук студентки.
– Обикновено. – Попитах отново, все още неразбираща.
– Лична заповед от Джордж – сви рамене жената. – Заповедта на негово величество беше да те настанят тук.
Отначало бузите ми се зачервиха, а после цветът се пренесе към врата ми. В главата ми се завъртяха мисли – от нецензурни до изненадани. После си спомних за вчерашния разговор с опита за набиране на персонал – може би ми показват предимствата на това да работиш за Короната? Или…
В този момент осъзнах, че греша. Причината беше съвсем различна.
Артефакти! Нося кралско злато и, което е по-важно, татуировка, наподобяваща змия с отличителни гербове. Ако дори слугите в имението на Сонтор знаят за татуировките на краля, значи всички знаят за тях.
А ако живея с някого, ще се обличам пред някого. Няма как да се крия, а кралят има нужда от това нали?
– Поздравления за успешното ви заселване, адептка Сонтор – каза внезапно комендантът – поздравления и съчувствие. Днес си спечели дузина врагове.
Звучеше нормално и напълно искрено.
Управителят на местното жилищно управление добре разбираше остротата на въпроса за апартамента.
– Има ли някакъв начин да скрием къде живея? – Попитах плахо.
Жената се засмя гръмко и излезе. От коридора тя добави:
– Настанете се, адептка Сонтор. И освободете слугата.
Половин час по-късно вече стоях на една нервна, дълга опашка. Мислех, че само първокурсниците имат нужда от униформи в началото на учебната година, но тук бяха всички.
Курсове от първи до пети. И дори първокурсниците бяха успели да се скупчат на едно място, а аз бях единствената, която стоеше сама.
Беше напрегнато, но многобройните погледи бяха още по-лоши. Новината за наследницата на Филиния Сонтор вече се беше разпространила. Почувствах се неудобно и изпитах голямо облекчение, когато наблизо прозвуча:
– Здравей, Маргарет.
Джим МикВой беше напуснал мястото си на опашката и се присъедини към мен. Той беше по-близо до средата, а аз практически в края, така че нямаше възражения.
– Как си? Настани ли се? – Попита той.
– Настаних се. А ти?
Джим се намръщи – в мъжкото общежитие нямаше „нова част на блока“. Но адептът беше подготвен за домашните трудности, както промълви. После се огледа и обяви:
– В момента сме по средата на встъпителната сесия, която ще води самият ректор.
Кимнах разбиращо и като забелязах, че събеседникът ми нервно хапе устните си, попитах:
– Нещо не е наред ли?
– Не – отвърна МикВой.
Той отново се огледа наоколо и после каза внезапно:
– Ще ти кажа по-късно.
***
Интрига. Бях предпазлива и в тази малко странна тишина продължихме да си проправяме път към бюрото на упълномощения служител.
Късметлиите, които вече бяха получили униформите си, се обличаха точно там, до масата за разпределение. Те навличаха мантиите върху дрехите си и бързаха към стълбите, които водеха от мазето към първия етаж.
Джим и аз също се облякохме. МикВой вече беше проверил разписанието и знаеше номера на правилната аудитория. Той галантно поведе обърканата дама към лекцията, но в края ѝ имаше изненада.
На вратата на лекционната зала стояха двама мъже. Мършав и слаб мъж в преподавателска роба и негово величество. Първокурсниците се промъкнаха покрай тях и аз също се надявах да се промъкна, но ме забелязаха на влизане. Беседващите веднага млъкнаха и ме погледнаха.
МикВой се изчервяваше и очевидно съжаляваше за галантността си. Все още се надявах, че всичко ще бъде наред, но…
– Ето я и лейди Маргарет – каза Джордж.
Другият мъж погледна строго.
Споменът ми от уроците по етикет ми подсказваше, че трябва да направя реверанс, но това противоречеше на облекченията в Академията. В крайна сметка не направих нищо.
Просто се изправих и продължих по пътя си към заветната врата.
Щом се приближих до мъжете, намерих сили да кажа:
– Добро утро – думите бяха придружени от вежливо кимване.
Мършавият непознат стисна устни и аз пропуснах реакцията на Джордж. Бях разсеяна от един странен елемент – платът на снежнобялата риза на краля внезапно се разкъса около гърдите му, а Джордж плесна с ръка по тази област и тя изчезна.
– Лейди Маргарет, срещнахте ли се вече с ректора? – Поинтересува се Монархът.
В тази секунда Джим се отдръпна и, преструвайки се, че не сме заедно, все пак се промъкна в публиката. Почувствах се малко ревнива. Аз също искам да го направя.
– Аз… – започнах и после млъкнах.
Накрая направих реверанс.
– Калтум, това е лейди Маргарет – представи ме кралят.
– Адептка Сонтор – поправи го равно мършавият мъж и аз бях искрено разочарована.
Разочароващо е да бъдеш познат с фамилията си и с лицето си от началниците, от които би трябвало да стоиш настрана.
Въпреки това, след разказа за прозорците и настаняването, ректорът нямаше как да не бъде информиран.
– Приятно ми беше да се запозная с вас – издишах аз и, ура-хура, бях пусната да се махна от опасния коридор.
Като влязох в аудиторията, потърсих Джим и се насочих към третия ред на амфитеатъра.
Седнах до моя съученик, изчаках го да се успокои малко и му напомних:
– Имаше нещо, за което искаше да поговорим.
– Аз? – Учудването на момчето беше толкова искрено, че беше трудно да се повярва, но аз стигнах до друг, много неприятен извод.
Съществуваше опасност да се превърна в изгнаник.
Искам да кажа, че това беше ясно и преди, но сега ме удряха отнякъде, откъдето не бях очаквала.
– Престани, а? – Казах, като намалих гласа си.
Исках да добавя още нещо, да разширя мисълта, но се ограничих да гледам право напред.
Джим се поколеба, въздъхна шумно и се приближи:
– Просто не съм сигурен, че изобщо си струва да се говори за това.
– За какво?
– Случаят е… малко незаконен – направи неочаквано изявление момчето. – Но пък е много интересно.
Превърнах се в слушателско ухо. Като сурикат на пързалка, който се оглежда за нещо интересно.
– Това е само откриването на сезона, нали разбираш? – МикВой беше преминал към едва чуваем шепот.
– Какъв сезон? – Побутнах го.
– Сезонът на боевете. В него елементалите се бият с воините магове. Казват, че е забавно, и можеш да се обзаложиш. Но ако професорите те хванат, ще трябва да изчистиш стените на мазето от саждите…
Не слушах повече.
Разумната част от мен се бунтуваше, буквално крещеше, че всички незаконни занимания са вредни. Ние не сме такива и нямаме нужда от това. Но другата част шепнеше, че ще има магия. И то не под формата на блясъци върху отпечатъка от печата на адвоката, и дори не плазма върху пръстите на аристократите.
И дори не артефакти. Това е истинското нещо.
Имам възможност да наблюдавам как се бие истински маг. Мога ли да го пропусна?
За щастие точно в този момент в аудиторията влезе ректорът и всички разговори рязко секнаха. Ръководителят на Академията се изкачи до амвона, зае важна поза и като се изкашля, започна развълнуваната си реч.
– Кхм… Господа адепти, радвам се да ви приветствам в нашите стени. Всички вие преминахте успешно приемните изпити и сега…
Ректорът продължи в духа на „учене, учене и пак учене.“, като разреди всичко с тезата, че столичната Академия е най-добрата, а ние, щом сме тук, сме най-добрите от най-добрите. След това той говори накратко за това, което ни очаква през първия семестър, и беше толкова интересно, че дори си водих записки – единствената в цялата аудитория.
Но думите на МикВой за дуела продължаваха да се въртят в главата ми. В един момент момчето рискува да наруши дисциплината, приближи се и прошепна в ухото ми:
– Всеки сет е три двубоя. Тази вечер ще се представят най-добрите участници от миналия сезон, без да се броят, разбира се, тези, които вече са завършили. Но, Маргарет, не знам дали трябва да отида там.
Съученикът ми наистина имаше своите съмнения, но за мен той се превърна в този своеобразен демон, който седи на рамото.
Джим се изкушаваше, а нямаше противовес под формата на ангел. А аз нямах представа какво да правя.
***
За да не привличам вниманието на уважаемия Калтум – между другото, баба ми беше назовала фамилията му, но това ми се беше изплъзнало от главата – написах въпроса си на лист хартия.
„Къде ще се проведат дуелите и в колко часа?“
Оказа се, че е през нощта. А организаторите все още измислят мястото.
Но обикновено това е някоя поляна в парка или пък площадката зад стопанските постройки близо до тренировъчното игрище. Или пък друга „дупка“ в света. Общо взето, навсякъде, където са се провеждали тези незаконни боеве.
Разумната част от мен все още яростно се съпротивляваше, но.
„Да рискуваме?“ – Написах накрая.
Джим отново се покри с петна и се оказа, че е от хората, които имат нужда от компания, за да вземат решение.
След кратко колебание МикВой написа на същия лист:
„Добре. Ще определим час и място за срещата по-късно“.
Освен това, след като известно време наблюдавах новия си приятел, установих, че Джим е зубрач.
Беше зубрач като Зора и изгнаник като мен. Единствената разлика беше, че мен активно ме зяпаха, докато МикВой изобщо не беше забелязан. През деня отбелязах няколко епизода, в които той се приближаваше към едните или другите, но всички сякаш гледаха покрай него.
За висшата аристокрация той беше благородник, но не достатъчно наследник. За по-простата аристокрация той беше твърде благороден и също не беше свой.
Може би им казваше нещо погрешно? Не знам. Не бях чувала. Но почувствах някаква дребна радост, когато Джим се върна в нашето тясно малко познанство.
Що се отнася до мен лично, все още не се бях опитвала да общувам. Бях улавяла чуждите погледи и изпитвах някакво отвращение. Пряк контакт се случи само веднъж – по време на една от почивките към мен се приближи трио ученички от горния курс, едната от които ме погледна замислено и ме попита:
– И така, с какво толкова си впечатлила Джордж?
Не бях объркана:
– Магия, разбира се. Какво друго би могло да бъде?
Момичетата изхъркаха и се отдалечиха. Аз останах на мястото си – какво друго можех да направя?
Забравих за тях почти веднага, защото общуването беше странично занимание. Тук и сега единственото нещо, което наистина ме интересуваше, беше магията. Поглъщах всяка дума на учителите, като осъзнавах, че изоставам от повечето от тях.
Бях малко по-наясно със семената на дарбата, която бяхме получили по едно и също време, но моите съученици бяха местни жители на света и разбираха повече от това. Трябваше да навлизам във всяка малка подробност – щеше да е кошмар, ако невежеството ми излезеше наяве.
Но не ставаше дума само за прикриването. Аз наистина исках да знам.
В резултат на това прекарах целия първи учебен ден в състояние на ухапана от катерица шушулка. Бях вътрешно разтревожена, дори пишех неща, които не трябваше да се пишат. И се успокоих, след като МикВой, който се появи през последната почивка, каза:
– Срещаме се в полунощ, близо до статуята на Дитаурия. Знаеш къде е това.
Оу. Искаше ми се да забравя, но не можех. В съзнанието ми веднага изплува провокативен образ как стоя в плътната прегръдка на Джордж и се изчервявам.
– Да, знам. – Изрекох го на глас и накрая издишах.
И покрай това осъзнах още едно важно нещо…
Да, ще направим нещо незаконно, но няма нужда да го превръщаме в катастрофа. Учениците винаги нарушават правилата, това е тяхната природа. Дори студентите от Харвард тичат голи по алеята. Това, което правят в родния си МГУ, е меко казано страшно.
Така че… всичко е наред. Най-много ще изчистя някое мазе от малко сажди. Може би ще се включат и някаква друга работа за общественото благо.
Но да видиш истинска магия е важно. Особено с учебната програма, която ректорът обяви. Уви, този семестър първокурсниците имат само теория. А аз имам само две години. Ако се забавя, може и да не успея.
Наистина издишах и наистина се отпуснах.
Излязох от класа успокоена, а когато се прибрах в стаята си, открих там такава изненада, че от гърлото ми се изтръгна тъжен вик:
– Ооо.
На масата в хола седеше… Жреца.
Плешивият котарак на съседа, толкова приличащ на пратеник на ада, гледаше с познатия презрителен и укорителен поглед.
Първоначално бях объркана и дори уплашена – ами ако този въоръжен с нокти демон се хвърли върху мен? После се зачудих как е влязъл тук.
Крилото на един от прозорците беше отворено. Когато отворих прозореца и погледнах надолу, видях гъст бръшлян, който пълзеше по стената. Жрецът се беше покатерил по бръшляна, това беше очевидно, но другото, което не беше ясно, беше как изобщо ме е намерил.
Между другото, правилата на Академията гласяха, че животните са строго забранени.
– Мисля, че съм в беда – казах тихо.
Обърнах се обратно към котката и попитах, обръщайки се към опашатото дупе:
– Виж, защо си тук, а?
Жрецът се обърна и погледна по същия начин. После се изправи на лапички, скочи от масата и се отправи към спалнята.
– Ей, почакай – казах възмутено аз.
Нула внимание, килограм презрение.
– Не сме се споразумели за това – беше новата безпомощна реплика.
Обективно погледнато, изобщо не се бяхме споразумели за нищо. Котката беше ненужна и неуместна.
Но самият Жрец беше на друго мнение и се отнасяше към мен като към по-нисш слуга. Искам да кажа, че той ме чу, както личеше от дръпнатото ми ухо, но не бързаше да обяснява.
Е, как да се справя с тази странна ситуация? Не смеех да вляза в открита конфронтация. Нито пък можех да го хвана и да го изхвърля от стаята. Да го заведете до портата, да го промуша през решетките и да го ритна, за да го ускоря? При такива нокти това си беше самоубийство.
В крайна сметка написах бележка, изтичах до портата и я дадох на едно от момчетата, които дежуреха там. В този свят просто имаше проблем с комуникацията, независимо от магията, единственият начин да изпратя вест на семейството си от Академията беше с хартия и цената на пет монети.
Написах на Филиния с молба да отиде в Честос. Епизодът с появата на Жреца беше много смущаващ.
Настроението ми беше предпазливо, но нямах намерение да се обезкуражавам. Предпочитах да се съсредоточа върху по-полезни и продуктивни неща. Прекарах остатъка от времето до вечерята, седнала над книгите си. След това посетих столовата и отново отидох до портата – бях си уговорил среща в бележката и се надявах да видя Филиния и поне Марк на портата, но…
– Псст, госпожо. – Обади се същото момче.
Отидох към него и в отговор през решетката ми подадоха бележка, в която ме уведомяваха, че лейди Сонтор е отишла в парламента и ще се върне чак вечерта. Тъй като бележката беше адресирана до херцогинята, тя не беше прочетена в имението.
Домакинът ме попита какво не е наред и дали може да ми помогне.
Новото ми „Оооооооо“ беше по-тъжно и по-жалко от преди.
– Ще ми подадеш ли друга бележка? – Попита момчето.
Нямам нито хартия, нито пари, нито нищо.
– Утре… – изпуснах въздишка, защото осъзнах, че няма как да реша проблема точно сега и че трябва да направя нещо с котешката тоалетна. Ако онова плешиво чудовище се изсере в стаята ми, ще се превърна в граф Ормун и също ще отида да го убия.
Назад към част 15 Напред към част 17
