Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 1 – Част 21

Глава 20

МАРГАРЕТ

Докато гледах как кралят поглъща месото, изпитвах двойствени чувства. От една страна, още от самото начало беше ясно, че Джордж, с масивното си мускулесто тяло, не може да бъде вегетарианец, а от друга, той се хранеше като истински хищник. Нещо като лъв, който преследва сърна.
Ако не бях толкова изтощена от глупавото изпитание, щях да се ужася. Но както и да е, просто изядох салатата и се загледах в негово величество с недоумяващи очи.
Някъде по средата на храненето Джордж се разсея. Той прибра приборите, избърса пръстите си в една салфетка и изведнъж постави два пръстена на масата.
Пръстените бяха златни, но много малки и с вертикален прорез във всеки от тях. Прорезът играеше ролята на удължител – позволяваше му да сложи пръстена условно с всякакъв размер.
– Мм-хм? – Издадох и започнах да дъвча набързо, за да не попитам какви са.
Почти се задавих, когато пръстените изведнъж оживяха. И двата отскочиха върху покривката и запълзяха към мен. Напомниха ми за магнит, само че златото не е намагнитизирано.
Пръстените минаха покрай чинията на Джордж, заобиколиха чинията със сирене, кафеварката и аз едва потиснах желанието си да отскоча.
– Какво се случва? – попитах най-накрая.
– Малки стъклени отбранителни артефакти. – От моята съкровищница.
В следващия момент нещото, което висеше на гърдите на Джордж, потрепна познато. Монархът обичайно се плесна по ризата и артефактът се успокои. Но той искаше и мен.
Разсеях се от движението, като изпуснах пръстените от погледа си, и те изчезнаха. Няколко секунди по-късно кракът ми силно ме гъделичкаше.
– Ой. – Възкликнах. Подскочих, като едва не съборих масата, а Джордж се усмихна мимолетно.
Не го разбрах, значи всичко беше по план? Точно такава реакция ли очакваше кралят?
Като се има предвид не особено приличното поведение на мъжа, аз също се престраших да спазя етикета и откопчах обувката си. Нямаше нужда да се отървавам от чорапа – той беше достатъчно тънък; и без това виждах причината за гъделичкането. Пръстени. Те се настаниха на безименния и средния пръст на лявото ми стъпало, стискайки здраво фалангите.
Отначало изтръпнах, а когато се опомних, попитах мрачно:
– Чудесно. Къде е разписката?
Джордж махна величествено с ръка:
– Ще се откажем от това, Маргарита. Аз ти вярвам.
Веждите ми се вдигнаха до средата на челото. „Ще се откажем от това?“ „Вярвам?“ Чудя се дали тези пръстени за „крака“ все пак са подарък?
Или начин да се успокои онова нещо, което виси от кралския гръден кош?
Да ми даде нещо, което да попречи на „нещото“ да се дърпа към мен?
На езика ми имаше хиляди думи, но аз затворих устата си, обух си обувката и се върнах към закуската. Докато доливах кафето си и си вземах кифла, усетих докосване под масата.
Кракът на Джордж. Кралят се наведе напред и коляното му докосна моето. Внезапни, нервни тръпки пробягаха по тялото ми и аз се обърках. Просто никога не бях докосвана по този начин и сега не можех да разбера дали това беше случайност, или елемент на груб флирт.
Да оставя величеството? Да мълча? Или да се преструвам, сякаш нищо не се е случило?
Джордж ме погледна право в очите и това ме обърка още повече. Кралят отвори уста, готвейки се да каже нещо, но в следващия момент…
– Арррр… Бездна. – възкликна той яростно.
Мъжът се дръпна назад, а по нахалното му лице премина гримаса на болка.
Джордж скочи пъргаво, надникна още по-пъргаво под масата, а след това последва двоен писък: – Р-р-р-тш.
– Мрмяф-ш-ш.
Аз също се отдръпнах. Миг по-късно видях как изпод масата се измъкна познат скелет с опашка и крила. Джордж държеше Жреца здраво за шията, а той размахваше ноктистите си лапи.
– Шшш. Мяу…
– Ти, копеле. – С чувство и продължавайки да се гърчи, изръмжа Джордж.
Настъпи пауза – страховита, честно казано. И тогава, разбира се, трябваше да се ориентирам и да възкликна нещо от рода на:
„Ваше Величество, защо сте довели животно на територията на Академията? Това е забранено.“ Но добрата идея, както знаете, идва твърде късно. Освен това бях объркана – не съм очаквала помощ от нощния терорист.
Пропуснах шанса да обърна нещата и чух неодобрителното:
– Маргарет. Какво трябваше да означава това.
На Джордж отговори Жреца.
Чу се ново съскащо-скърцащо „мяу“ и котката започна да се извива, опитвайки се да достигне с нокти ръката на негово величество.
– Пуснете го, моля ви – не издържа сърцето ми.
Колкото и да е странно, краля се вслуша в молбата ми.
Пръстите се разтвориха и плешивият котарак падна на тревата – тук, в края на тренировъчното игрище, имаше такава, за разлика от средата.
– Маргарет. – Бях почти поразена от възмущението.
– Не викай. Мога да ти обясня.

***

Скочих от стола си, приклекнах и вдигнах котето, което се беше втурнало в ръцете ми. Опасявах се, че и аз ще си го получа, но беше обратното. Жреца се притисна до гърдите ми и мяукаше силно, оплаквайки се от злия титулярен гад.
Беше толкова трогателно, толкова…
– Маргарет. – …беше върната в реалността от нелюбезно обаждане.
И аз се счупих.
– Знаете ли какво? – Излаях тихо, но ясно. – Не ме питайте мен, а своя анимагус. Не знам какво е направил, но Жреца е нахлул в спалнята ми и отказва да си тръгне. Опитах се да го хвана и да го върна в имението, но той сякаш усеща намерението и не иска да се предаде. А след това, което току-що се случи… Виж, може би и той е някакъв артефакт? Създаден, за да ме защитава?
Джордж стисна зъби, ноздрите му се разшириха в намек за ответна агресия, но бурята внезапно утихна. Той затвори очите си, пое си няколко пъти дъх и после отново се вгледа в нас. Все още беше ядосан, но погледът му се беше смекчил, на устните му дори се появи усмивка.
– Артефакт? Не бъди глупава, Марго. Животните, дори и особените, не са артефакти. Пазители, да, но това определено не е пазител. Това е просто котка, която ти – усмивката на краля се разшири – държиш в Академията, противно на правилата.
Шах, и… да, мат в крайна сметка.
Надух се, набирайки въздух с намерението да отговоря.
– Това е нарушение, Маргарет – прекъсна ме монархът. – Удар, който наистина ще нарани чувствата на Калтум.
Какво? Джордж е достатъчно дребнав, за да ме издаде?
– Но аз няма да те издам – каза той, сякаш беше прочел мислите ми. – Достатъчно е, че знаеш, че знам.
Жрецът изведнъж съскаше и аз не можех да издържам повече.
– Ще ме изнудваш? Сериозно? – Не, наистина бях изненадана.
Но отговорът се оказа напълно невероятен:
– Защо не? Има ситуации, в които всяко малко нещо е от значение. Това очевидно е една от тях.
Почти изпуснах котето от изумление, почти седнах на тревата. Промяната в настроението на краля окончателно я беше убило – сега Джордж беше искрено доволен.
– Е, знаеш ли… – издишах аз.
Нищо не исках да кажа с това, а Джордж кимна и повтори:
– Знам. И ти знаеш, че аз знам.
Чувствах се така, сякаш щях да се пръсна. Да експлодирам, като балон ударен в клон.
Това е състоянието на объркване, в което ме оставиха. Управникът се поклони шеговито, обърна се и си тръгна.
Прекарах деня под девиза „Ар-р-р!“, в състояние на „Ще ухапя, ако някой се приближи“. Хората го усетиха и ме заобиколиха в широка дъга.
Единственият, който се осмели да се приближи, беше Психо – старши ученикът издаде инструкции за утре, което ме накара да се развеселя малко.
А Джим продължаваше да ме избягва и аз не го притеснявах за това.
Нощта обаче мина добре, прегръщайки се с голото коте. Най-накрая приех, че опитите да се отърва от животното са безсмислени, а и не можех да го изселя след героичния отпор, който бях дала на краля.
Спяхме нос до нос и във всякакви други положения. Събудих се абсолютно щастлива. Дори присънилия ми се Джордж не ми пречеше. След това имаше правилната сутрешна рутина, закуска, кражба на хамбургер от столовата и връщане в общежитието, за да нахраня котето. Още няколко часа медитация върху учебниците, списък с въпроси за утрешната среща с майстор Номан, махнах за довиждане на Жреца и си тръгнах.
С Психо се уговорихме да се срещнем на портата. Отидох до портата, изпълнена с радостно очакване. На около половината път ме извикаха и с изненада установих, че МикВой бърза по стъпките ми.
– Маргарет, почакай – възкликна последният в редицата син на древен род.
Изчаках и настъпи мълчание, когато МикВой се озова до мен. Човекът спря пред мен и това беше всичко.
Джим замръзна, като почервеня по бузите си и прехапа устни. Стоеше и отвръщаше поглед по всички възможни начини. В крайна сметка аз заговорих първа:
– Здравей.
– Здравей – отвърна МикВой.
– Имаш ли нужда от нещо?
Джим кимна, но това беше краят на диалога, а на мен ми беше скучно. Просто нямах време, имах среща, при това важна.
– Нека поговорим по-късно?
Обърнах се и Джим…
– Марго, почакай.
Втурна се след мен съученика ми и най-накрая проговори:
– Маргарет, замислих се и осъзнах, че ти дължа извинение. Сгреших, като се отдръпнах от теб.
Конвулсивна въздишка и продължение:
– Просто Джордж… знаеш, той е страшен. Никой не иска да се окаже в немилост пред краля. Но от друга страна, аз не те заплашвам. Ние сме приятели, нали, Маргарет?
Кимнах и Джим се изправи.
– Значи няма от какво да се страхувам. Правилно?
– Предполагам – промълвих аз.
Моя съученик се усмихна срамежливо и продължи да върви до мен. Не му се сърдих и можех да разбера чувството му за самосъхранение, но все още имаше някаква застояла утайка. Освен това ми предстоеше нелегално пътуване, а Джим и неговите дилеми…
– Виж, в момента съм малко заета.
– Обиди ли се? – Предположи друга версия МикВой.
Той започна да говори, да обяснява нещата за втори път, а после стигнахме до портата и Джим забеляза, че Психо чака там.
Моят пръв и може би засега единствен приятел в света се наду рязко.
– Не разбирам – каза Джим. – Ти отиваш някъде с него?
Повдигнах рамене, опитвайки се да намеря думите, но МикВой ме изпревари:
– Имаш среща?
Погледнах го с протестиращ поглед.
А моят съученик се изду, сякаш бях предател. Глупаво, но неловко.
Предложението за среща също предизвика странен, нелогичен протест.
– Това не е среща. Психопатът просто ме покани да пийнем по нещо.
– Какво да кажем за Джордж? – Изригна Джим. – Какво ще каже той?
Това е чудесен въпрос, но…
– Какво ме интересува? Негово величество не е моя бавачка, аз съм възрастен човек и…
– Маргарет. – Възмути се МикВой. – Това е безотговорно.
Не се включих в дискусията, а след това на моя съученик му хрумна друга „умна“ мисъл:
– Ако това е само питие, аз ще дойда с теб.
– Не – възразих аз.
– Да. – Не се подчини той.

***

Психото кимна на някакви свои мисли и щом стъпихме на сенчестия участък на малкия двор, светът бе погълнат от светкавица.
В същото време усетих силната хватка на порталния човек върху китката ми и трескавата хватка на Джим върху другата ми ръка.
Когато светкавицата избледня, хладен порив на вятъра разроши косата ми и осъзнах, че стоя на плоска платформа, издълбана в ръба на скалата. Имаше стълбище, което се спускаше надолу. Имаше проход и друго стълбище, водещо нагоре.
Пътят към Храма, но оттук, от платформата за телепортиране, легендарният склон се виждаше ясно. Можех да видя както масивното, изсъхнало дърво, така и Великия храм, който се извисяваше над него.
– Е-е-е – каза Джим.
Примигна и заключи:
– Все пак имаш среща.
Извъртях очи, но Психо дори не си помисли да отрича. Обаче каза:
– Ще бъдеш трето колело, зубър.
МикВой скочи:
– Аз не съм зубър.
– Ти си. – Изхърка подигравателно Психо.
И така, под звуците на препирните им, ние се спуснахме по стълбите. Продължавах да се оглеждам за преследване, макар Психо да твърдеше, че такова пресичане е непроследимо.
След това започна бавното и трудно изкачване за мен. Времето беше хубаво, слънчево и почти без вятър, но сърцето ми биеше като лудо. Можех да видя оградата около Дървото и, струва ми се, пазачите. Или може би онези двама заплашително изглеждащи мъже в леки доспехи просто стояха там. Вървяхме и вървяхме, а после не издържах повече:
– Дървото е охранявано, нали?
– Разбира се, че е – каза Психо, като спря да се подиграва с МикВой.
– А ти не знаеше ли?
Прехапах устните си раздразнено. Не бях споделяла подробности за мисията си с Психо, а и той не ме беше молил, но сега го направи:
– И ти трябва да стигнеш до дървото, бебе.
Кимнах неохотно и веднага чух оптимистично:
– Ще измислим нещо.
Когато, изтощени и задъхани, се озовахме на равната земя, където растеше Дървото, беше ясно, че това е невъзможно. Наистина има стражи и те не се отдалечават никъде.
Оградата беше проста – обичайната верига на стълбове. Но мъжете в униформи, със стоманени подложки на раменете, гърдите и подбедриците, изглеждаха зловещо. Забелязах и символиката на клон, покрит с листа и обсипан със сребърни топчета, изрисуван направо върху бронята.
Значи това е някакъв вид вътрешна, чисто храмова охрана? Някои от паладините, да?
Оглеждайки се за други хора, осъзнах, че няма много посетители. Бяхме на видно място и нямах представа как да постъпя.
Малко по-нагоре имаше друго стълбище, което водеше към върха на планината, директно към храма. Той беше малък и приличаше на крепост, но още около първата стена имаше широк „тротоар“, ограден с каменен парапет.
Гледките от този „тротоар“ явно бяха отлични, но аз с тъга се върнах към собствената си мисия.
Застанах пред дървото, първо се възхитих на ствола и на масивните му клони, които стигаха до небето, после погледът ми се плъзна към корените.
О-о-о!
Дори не това: У-у-у-у!!! Това не бяха корени, това беше бъркотия. Лабиринт, който стърчеше от земята.
– Впечатляващо, нали? – попита Психото дежурния.
– Слушай, защо храмът? – намеси се МикВой, вече с прозвището Зубрача.
– Ами къде другаде да отидем? – измърмори човекът от портала. – В някой публичен дом или нещо подобно?
Добре възпитаният ми приятел рязко се изчерви.
Момчетата продължиха да спорят, но аз не ги слушах. Стоях и се взирах в плетеницата от корени, за да видя дали нещо не блести. Започнах да обикалям в кръг около дървото, а стражите се поуспокоиха; явно не бях единствената, който искаше да види светилището отзад. Опитах се да си представя себе си като магьосник, който крие нещо.
Трябва ми капсулата. Капсула…
Като затворих очи, мислено нарисувах своята версия на обекта – нещо като желязна тръба.
В тази секунда татуировката изведнъж се „размърда“. В следващата стъпка артефактът се размърда още повече. Обърнах се назад и извивките на нарисуваната змия приключиха отведнъж. Какво е това. Указание или предупреждение за опасност. Отново няколко крачки напред и Шарш започна да пулсира…
„Капсулата е тук? В тази част?“ – Попитах мислено.
Горната половина на задните ми части сякаш беше в пламъци.
– Ауч – тихо казах аз.
После кимнах на Психото, който улови погледа ми.
– Да вървим – каза гласът му, обръщайки се към МикВой, – да видим какво следва.
– А Маргарет? – Зачуди се Зубара.
– Нашето сладко бебе има нужда да остане само.
„Сладкото бебе“ леко потрепна, а ръцете ми се разтрепериха като опашка на заек.
Реших, че ще потърся в тази част корените, но как да стигна до тях. Виждайки интереса ми, един от пазачите също се премести и сега наблюдаваше внимателно. Вдигнах очи към небето и се престорих на изпаднала в религиозен екстаз, за да го успокоя.
Всъщност чаках… нещо. Някакво разсейване от страна на Психото.
Стоейки там, знаех, че ще имам само няколко секунди, за да прескоча веригата, да пъхна ръка в корените и да потърся.
След това щях да получа ритник по задника от охраната, може би дори щях да бъда изгонят позорно.
Но това изобщо не се получи по този начин. Все пак имаше едно разсейване.
– Ах-ах-ах. – Дойде по някое време от храма, от върха на планината. – Помогнете, моят приятел е на път да падне в бездната.
Направи пауза и продължи:
– Магията не работи тук. Без магия не мога да го задържа.
Погледът ми се стрелна към парапета и тънката ивица „тротоар“, обграждаща крепостта.
– Психо. – Обади се с панически глас МикВой. – Не, ти определено си Психо.

***

Извърнах се настрани и видях силуети. Единият стоеше зад парапета и държеше ръката на другия, който висеше над пропастта.
– Помощ. – Извика Психо. – Някой. Пускам го.
– А-а-а-а. – Каза МикВой.
Охранителите, които пазеха Дървото, се спогледаха, после се втурнаха към тях. Аз се хвърлих към корените – кръвта блъскаше в ушите ми и се страхувах за Джим, но нямаше връщане назад.
Татуировката ме сърбеше зловещо, а когато докоснах свещеното дърво, изтръпнах. Но ръката ми се плъзна в плетеницата и започна да търси, като не откри нищо друго освен празнота.
Помислих си, че може би някой е премахнал капсулата?
Но аз продължих да търся. Успях да намеря капсулата при третия опит, на около 40 сантиметра от първоначалното ми положение, ръката ми се натъкна на нещо чуждо.
Капсулата беше студена и продълговата. Погледнах я за кратко, пъхнах я в джоба на роклята си и отново натиснах пръстите си в дървото. Отново потръпнах.
Татуировката ме сърбеше непоносимо и аз приех това като сигнал – отскочих, после се покатерих върху цепнатината и се затичах, сякаш не правех нищо, тичайки към мястото, откъдето идваха отчаяните писъци на Джим.
Приятелят ми псуваше като пиян обущар, ушите на всички бяха наострени.
– Психопат. Ти си Психопат. – Това беше най-страшното нещо и едва сега осъзнах напълно какво се беше случило.
Психото беше бутнал МикВой в пропастта, за да отвлече вниманието на охраната.
Човек. Бездна.
О, Небеса, той определено не е със здравия си разум.

Назад към част 20                                                           Напред към част 22