Глава 5
Аз не съм адептка, не. Аз съм стрела! Затичах се като булит по пистата. Дърветата профучаваха покрай мен, гневно се чупеха и дрънчаха зад мен. Храфс тичаше до мен, а МикВой някак си, невероятно, беше напред.
В същото време Джим имаше време да прокълне. Нервният му дъх беше достатъчен, за да го накара да тича колкото се може по-бързо и да изплюе проклятия, които бяха поразителни по своята цветистост.
Психото също крещеше:
– В калта! Ако видиш локва или поток, каквото и да е, хвърли се в нея! – Това е за МикВой.
И за мен:
– Марго! Какво става? Защо не се получи?
Откъде, по дяволите, да знам!
Мислех си, че бръмбарът се е насочил към Джим и че той бяга пред нас, така че ситуацията ставаше все по-опасна с всяка секунда. А след това се появиха стволовете, клоните, птиците, които крещяха от страх… И магията! Най-опасната магия, която се провали!
– Марго, видях какво направи с публиката! – изкрещя Психото. – Направи същото и с Карум!
– Не мога – изсъсках тихо. – Не се получава. Артефактът няма да проработи.
– Тогава го накарай да проработи!
– Как?!
– Ти ми кажи!
Мм-хм.
Отначало изпаднах в паника, но когато по заповед на същия Психопат се разпръснахме наоколо, започнах да си спомням всички обстоятелства на разрушението в академията.
Какво бях направила, какво си бях представила, какво бях почувствала в онзи момент.
Отново грабнах рубинената висулка, направих още един неуспешен опит, а после… Някой опитвал ли се е да медитира, докато тича? Аз го направих! Тичах и се взирах мислено „в себе си“, после се затърсих за топла буца, потопих се в нея, захапах я, усещайки засилващата се вътрешна топлина, и накрая…
Щрак! Едно дърво падна зад мен. Втори ствол падна вдясно от мен и нещо червено проблесна в пространството.
Психото веднага нададе писък:
– Браво, Марго! Сега удари Карума! Не стреляй отново по МикВой, той вече е изваден от строя.
Какво? Но за да уцеля чудовището, трябва да се обърна. А аз сякаш бягам. Дори се отдалечавам.
Обръщането ми беше бързо, рисковано, без да забавям ход. Но аленият турникет, биещ от артефакта, все пак удари. Карум изрева гръмогласно. Дърветата отново хвръкнаха, но вече не аз ги сечах – а бръмбарът, който вече имаше малка поляна зад себе си.
– Марго, още един път!
Но аз ударих и без Психо. Първо на бегом, а след това спрях, примижах и оставих смъртоносната сбруя да прониже сравнително малката, но опасна глава на звяра.
Още няколко крачки на огромното тяло и бръмбарът рухна, смазвайки няколко тънки дървета.
Взрив, взрив и… аз също паднах. Сринах се по задник, отчаяно гълтах въздух и не вярвах на случващото се. Контактът ми с артефакта бе прекъснат веднага, аленият лъч изчезна, а някъде зад мен Психо отново изкрещя:
– Маргарет, ти си… Ти си невероятна!
И вече не към мен:
– Ей, зубър! Престани! Всичко свърши, хайде да режем плочите!
Вместо нормален отговор се появи внезапен вятър:
– Аааа!
МикВой бягаше. Бързаше през гората и не можеше да спре. От друга страна, краката ми вече не се движеха. Ако сега Карум оживееше, аз все още щях да съм тук, на трънливата трева.
– Какъв паникьор – изплю се Психото с досада. – Не, ти видя ли го?
Не го видях, но си спомних нещо друго, нещо явно и важно:
– Ти го направи примамка!
Храфс спокойно сви рамене.
– Разбира се. Трябва да има някаква полза и от зубъра, нали? Защо ни е безполезен багаж?
Това прозвуча толкова делово, че бях шокирана. След това обърнах поглед към обезглавения бръмбар и тихо изхълцах, умът ми отказваше да приеме този кошмар.
– Браво, Марго – повтори Психото, като разроши с върховете на пръстите си вече разрошената си коса.
С това Храфс пусна раницата си на земята, извади няколко платнени торби и дълъг нож. Поколеба се за миг и пристъпи към неподвижния труп. В този момент Карума изтръпна в спазъм и аз наблюдавах със сянка на злорадство как Храфс се отдръпна.
Това е за теб. Хареса ли ти? Ти вече да си примамка.
Но чудовището наистина беше мъртво и скоро Психо усърдно отрязваше скъпоценни малки пластинки от бронираните му страни. Но Джим все още не се връщаше и аз, възвърнала си силите, започнах да го викам.
След малко се чу вик и тогава иззад един буен храст се появи самият МикВой – момчето беше намерило поточе и се беше изкъпал в него. Сега беше мокър, нещастен и недоволен. Дори стискаше юмруци, но между него и Храфс не се стигна до бой.
Вместо това се чу:
– Следващия път ти ще бъдеш стръвта!
Следващия път?
Задъхах се, изстинах, но запазих думите си, че няма да има следващ път, защото беше очевидно. Не беше ясно какво се случва с артефакта – защо ме е подвел толкова много?
Не беше съвсем адекватно, но стиснах рубина в ръката си и започнах мислено да порицавам „подаръка на Джордж“ всичко което мисля за поведението му. Отначало висулката не реагира, а после започна да се затопля подозрително.
Тогава приключих – най-после разумът ми се беше пробудил и се уплаших от последствията. В края на краищата, коя съм аз и кой е този скъпоценен камък? Млада адептка с новородена магическа дарба и стар, смъртоносен артефакт.
Той ще ме смаже, ако направя нещо! И никакви татуировки, пръстени и гривни няма да помогнат!
Или ще помогнат? Или…
Предпочитам обаче да не казвам нищо.
Най-накрая стигнах до Карума и погледнах пластините, които ми се сториха незабележителни.
– Така те ще бъдат обработени – обясни Психо.
След като отряза още една малка пластина, Психо се разсея. Отдалечи се от тялото на чудовището, шумно всмукна въздух с ноздрите си и каза:
– Жалко.
Помислих, че се отнася за плячката, но въпреки това попитах и получих неочакван отговор:
– Тези места са едновременно проклятие и благословия за потребителите на портали.
– Какво имаш предвид? – Намръщих се аз.
– Значи изкривяването – обясни Храфс. – Разломът.
Не разбрах, а после на помощ дойде МикВой, който явно се съревноваваше със Зора за знания:
– Не можеш да използваш магията за телепортация в близост до такива аномалии, тя става непредсказуема и дори опасна. Но в същото време точно такива аномалии могат да доведат до координатите на други светове. Например играчът на портала започва да изгражда преход към познато място, но се намесва изкривяване и точката на прехода се „отдалечава“. Тук е важно да се разпознае къде точно се е преместила. Ако се е изместила в друг свят, тогава има шанс да се улови и по някакъв начин да разшири своята дарба.
В мен всичко първо се срина, а след това тръгна нагоре.
– Какъв е смисълът от разширяването? – Попитах с треперещ глас.
– Какво имаш предвид, защо? – измърмори МикВой. – Други светове, Марго!
– Бил е обикновен портален маг – добави Психо, – а сега е специален, който преминава между световете. Джим е прав, всичко е въпрос на намиране на първото място. Ако успееш да направиш първото пресичане между световете и след това се върнеш обратно, тогава всичко ще продължи от само себе си.
Сетих се за Боксби и уточних:
– Струваше ми се, че маговете, които ходят между световете, са по-специализирани. А ти говориш за разширяване.
– Те ни наричат ограничени – повтори Психо. – Защото не смятат, че телепортацията в нашия свят е нещо особено. За тези, които са овладели дългите преходи, пътуването вътре в света е нищо.
Той прозвуча малко тъжно. Джим също искаше да овладее изкуството на придвижването между световете.
– Но дали това винаги е било риск? Трябва да намериш тази точка на преместване.
– И рискът – потвърди МикВой – и липсата на технология, която да разшири дарбата.
Този път Храфс не се съгласи. Той изхърка и каза:
– Ами защо, аз познавам няколко рода, които имат технологията.
Той назова имена, които изобщо не раздвижиха паметта ми. После добави:
– Почти във всяко поколение има такъв пазител на портали и за това си има причина!
Говореше за някаква тайна, известна на тези семейства, ама аз си мислех за нещо друго, защото да отидеш в други светове е колосална възможност. Да вземем например преместването на Боксби при нас. В края на краищата тук разполагаме с изумителна технология по отношение на цивилизацията. Само един пистолет би могъл да преобърне света с главата надолу.
Промишленият шпионаж, получаването на друга разузнавателна информация – това е ценно. Кралете трябва да държат такива специалисти наблизо, на възможно най-къса каишка.
Само че как питам? Аз съм местен, така че би трябвало да знам, нали? И не съм просто обикновена селянка, а всъщност маркиза…
– За пръв път чувам за портален играч, който се разхожда между световете – най-накрая се осмелих да кажа. – Нито баба ми, нито учителите ми някога са ми казвали.
– Наистина? – Подшмръкна Психо.
Те дори започнаха да ми изнасят минилекция, но после пластините свършиха и Психото ги прекъсна. Погледна цели четири тесни торбички, погледна в петата, която беше в МикВой и беше почти наполовина пълна.
После Храфс вдигна глава и погледна слънцето, което грееше ярко и висеше много високо.
Не ми хареса този негов интерес!
– Още е рано – каза Храфс, оправдавайки страховете ми. – Трябва да намерим втори Карум.
– Аз няма да бъда втори път стръв – напомни МикВой с намръщена физиономия.
– Аз ще се заема с това вместо теб – отвърна Психо.
Докато аз гледах изтръпнало момчетата, Храфс извади вече познатата колба и щедро изля съдържанието ѝ върху панталоните си в защитен цвят.
– Стоп. – Единственият адептка, която беше обещала да не се забърква в неприятности, се събуди. – Ами мен? Някой ще ме попита ли за мнението ми?
– Какво има да се пита, Марго? – Психо ме дари с характерната си усмивка с бели зъби. – Ти си умно момиче, това е очевидно за теб. Очаква ни голяма финансова изгода, а ти трябва да се упражняваш да контролираш артефакта. Този вид умение, както знаеш, само по себе си струва много.
Не можах да издържа, закрих лицето си с ръце. Изглежда, че Джордж е бил прав да ги накара да ме следват. Той е много умен крал!
Огледах се наоколо с надеждата, че някой шпионин с изкривено лице ще изскочи иззад някой пън и ще ми каже, че му е писнало. Хвана ме за гушата и ме повлече към столицата на Естриол. Но никой не изскочи, Джордж все пак удържа на думата си.
– Марго, не се страхувай. Вторият път винаги е по-лесно – насърчи я Психото.
МикВой кимна нервно и изведнъж ми хрумна още една важна мисъл – изглежда, че сме се изгубили. В края на краищата тичахме, без да познаваме пътя, в някаква друга посока.
Следващото ми предположение беше оптимистично: ами ако предсмъртният писък на Карума е изплашил останалите? След като едно от съществата е било убито, дали останалите са се прибрали дълбоко в гората за известно време?
Само че… не. Лош късмет.
Второто чудовище ни откри доста бързо и, „подушвайки въздуха“, започна бавно да пълзи към неподвижния Психо. Осъзнах, че след като унищожа чудовището, ще се заема със самия човек от портала – ще го обеся така, че никога повече да не си помисли да извика някого там.
Едно хубаво нещо беше, че артефактът заработи наведнъж. Няколко удара с аления ремък и гигантският бръмбар рухна на земята, изхвърляйки локва зеленикава, изключително миризлива слуз.
– Ах, да Марго – похвалиха ме Храфс и МикВой.
Джим се държеше смело, дори не избяга, но този път повърна жестоко.
– Ей, зубър, престани да го правиш! – „съчувства“ му Психо. – Хайде, да отидем да вземем пластините.
Общо взето, бяхме унищожили четири от тях. Обаче, както и подозирах, се изгубихме.
Момчетата, натоварени с две чанти на рамо, се радваха много, а аз мислено се молех, търсейки пътя. Поне една пътека! Тънка и незабележима, стига да водеше към селището.
Слънцето бягаше към хоризонта, а аз бързо ставах нервна. Трябваше да се върнем в Академията навреме и за предпочитане колкото се може по-незабележимо, за да не ни разпитват защо всички сме мръсни и изпоцапани.
Не, аз изглеждах повече или по-малко по същия начин, но спътниците ми приличаха на скитници. Не бяха точно високопоставени аристократи. Бих могла да използвам амулета, за да ги маркирам, като чудовища.
Късметът най-накрая се усмихна. Бяхме попаднали на добре видима пътека. Храфс погледна положението на слънцето и избра посока. Не бях добра в ориентирането, затова се доверих на Психо.
След няколко десетки крачки обаче бяхме посрещнати от нова атака – МикВой трябваше да влезе в храстите. След като беше убил второто чудовище, Зубър беше изял няколко плода, въпреки че го бяхме предупредили. Сега той стана лилаво-зелен и със смутен поглед към мен попита:
– Ще почакате ли?
– Ще се забавиш ли? – Попита Психо.
МикВой нямаше време да отговори.
Беше се издънил. Клоните дрънчаха под някогашните лъскави ботуши, птиците пърхаха из клоните, изплашени от поредната случка.
Джим изтича зад първия храст, замисли се и се отдалечи още малко. Обърнах гръб на тази страна на гората с въздишка.
Храфс остана до мен – това беше добър шанс да продължа да научавам за хората от портала, но нямах сили да говоря повече. Просто се взирах в тъмните корави стволове, зелената трева и поразително кръглия хълм в далечината. Гледах и гледах… и за момент имах халюцинацията, че хълмът диша.
Не ми се струваше важно, но логично си помислих, че е от умора.
Още по-неприятно беше да се чуе:
– Марго, не ти ли се струва, че хълмът се движи?
По гърба му бързо преминаха множество ледени тръпки..
Замръзнах, като ми се искаше да мога да разчета „дъха“, който беше станал съвсем очевиден. Но Психото не искаше да се примири с непонятното.
– Точно така. Веднага ще се върна.
Успях да хвана порталния човек за ръкава, но той ме отблъсна.
– О, тези дами! Защо всички сте толкова страхливи?
Това беше като музика, която звучеше в главата ми. Припомних си всички филми, които някога бях гледала, в които героят също толкова упорито отиваше там, където не биваше да ходи.
– Психо, недей – гласът ми се понижи и стана дрезгав.
– Не се страхувай – възмути се той. – Днес вече видяхме най-лошото от тук. – Той се замисли за миг и добави: – Видяхме и спечелихме!
Пауза и още нещо:
– Между другото, имаш ли представа колко благодарни ще ни бъдат местните жители?
– Много благодарни – измърморих скептично аз. – Особено ако се върнем живи.
– Не се плаши! – Повтори Психо.
И тръгна.
Докато зеленият МикВой се върнеше от храстите, Храфс вече се суетеше край „дишащия“ хълм, а аз се готвех за поредното паническо бягане през гористата местност.
Вместо командата „бягай“ обаче по-големият ученик махна приканващо с ръка. Двамата с Джим се погледнахме, поколебахме се и след това се отправихме натам.
Отблизо хълмът беше не по-малко странен. Оскъдната трева растеше върху нещо сиво, което едва доловимо приличаше на кожа. И това сиво наистина се вълнуваше…
Преди да успея да протестирам, Храфс подхвана ръба на „кожата“ с дълга пръчка и като я вдигна, заповяда:
– Вижте.
Исках да го видя отново.
„Хълмът“ беше кух. Отгоре имаше слой въздух, а вътре имаше огромна купа, облицована с големи яйца, по-големи от щраусовите. Няколко буболечки с големината на дланта ми пълзяха сънливо по яйцата. Или по-скоро не просто буболечки, а малки Каруми.
Точно пред очите ни едно от яйцата се пръсна и от него изскочи още едно новородено чудовище, покрито със зеленикава слуз.
– Гнездо – обясни Психото шепнешком.
Стана ми лошо и горещо.
Джим и аз бяхме зашеметени, а Психо обобщи строго:
– Трябва да го унищожим. Представяш ли си колко ще се излюпят оттук? Марго, ще трябва да го победим.
– Ех… – отвърнах аз.
– Удари го с магия – продължи Психо. – Притисни го добре и да вървим.
Изпитвах смесени, двусмислени чувства. От една страна, бях виждал пораснали Каруми и знаех, че не бива да оставам гнездото, но от друга страна, гнездото ми изглеждаше твърде зловещо и отвратително. Наистина исках да си тръгна точно сега.
– Хайде, Марго! – Побутна ме Храфс, като повдигна тревистото „скривалище“ още по-високо.
Стиснах очите си. После стиснах рубина в юмрука си и по навик се гмурнах в опасната му топлина. Няколко секунди медитация и аз опитах малка промяна в обичайния модел. Вместо силна нишка, излизаща от артефакта, си представих огнено кълбо, което се изстрелва, плъзва се напред и започва да расте.
– Чудесно – прозвуча тихият коментар.
Отворих очи и видях как фантазията ми се сбъдва. Яркото кълбо се плъзна под завивките и всъщност се уголеми.
– А сега се отдръпни – заповяда хвърлящия пръчка Психото.
Магията изчезна, покрита от странна сива покривка.
Всички се отдръпнахме в синхрон. И още малко. И пак… И тогава „хълмът“ се размърда! Миг по-късно той мърдаше като луд, а изпод кожата му се виеше черен дим.
– Е, това е всичко – каза Храфс. – А ти се уплаши.
Изпуснах въздишка на облекчение, както и МикВой, но тогава хълмът издаде пронизителен писък, напомнящ врящ чайник с повредена свирка.
Звукът накара ушите ми да зазвънят, а когато утихна, се чу друг – познатото щракане. Само че този път в него имаше нещо, което удари на камък в костите ми.
– Бягай – издиша нашият водач за втори път през този ден. И повтори панически: – Бягай!
Назад към част 5 Напред към част 7