***
Тялото му беше толкова близо до нейното – еректиралият му пенис можеше да бъде в нея само за секунди. Тя разтвори широко краката си, искайки той да види и да се изкуши от това, което беше там. Край на игрите, помисли си тя. Никаква прелюдия.
Но Брайсън имаше други идеи. Той хвана и двата ѝ крака и ги преметна през раменете си. Тя усещаше гърдите и раменете му с бедрата и прасците си, кожа върху кожа. Той беше силен, физически по-силен от всеки друг мъж, с когото някога е била.
Усещаше как тази сила струи от самите му пори и това я възбуждаше.
Това обаче не беше само физическа сила. Умствената сила на Брайсън беше нещо, което тя усети много рано и сега знаеше, че Брайсън е готов да бъде мъжът, от когото тя се нуждаеше в живота си.
Стабилността на очите му, решителността му, нещата, които ѝ беше казал за миналото си – да се противопостави на цялата семейна култура и очаквания и да следва мечтите си – всичко това я караше да го желае все повече и повече.
Той държеше бедрата ѝ в здравата си хватка и целуваше вътрешната страна на краката ѝ, преди да я качи още по-нагоре върху себе си, докато се спускаше между бедрата ѝ. Устата му беше гореща, влажна и перфектна срещу путката ѝ.
Фактът, че изглежда обичаше това, което правеше, го правеше още по-хубаво.
Като добавим към тази опияняваща смес и факта, че той контролираше тялото и душата ѝ така, както никой досега не го беше правил, Скарлет не можеше да се сдържи.
Тя се стремеше към неизбежната кулминация и преди да се усети – Брайсън я беше разбил напълно и окончателно. Тя извика, бедрата ѝ се извиха в него, езикът му я разцепи, притискайки клитора ѝ, докато тя получаваше оргазма на десетилетието.
Ръцете ѝ се размахаха, тя почти започна да говори нечленоразделно. Вълна след вълна от удоволствие я заливаха.
Когато всичко свърши, тя беше задъхана и временно изтощена. Брайсън я погледна надолу с усмивка, която играеше в ъгълчетата на устните му.
– Какво е толкова смешно? – Попита тя, а гърдите ѝ все още се издигаха.
– Просто обичам да гледам как свършваш – каза той. – Това ме възбужда.
– Мисля, че го обичаш само защото знаеш, че първо не исках да се предам.
– Това не е състезание.
– Ама не е ли? – Тя го погледна с любопитство. – Имам чувството, че всичко при нас е състезание.
Той поклати глава.
– Искам нещо повече от това за нас. Не играя игри. – Той се изкачи към нея и отново се спусна върху нея.
Сега, когато телата им бяха хлъзгави от пот и омазнени, това беше още по-еротично и чувствено от преди. Брайсън отново започна да я целува и да я докосва навсякъде. Тя усещаше как твърдостта му се притиска между краката ѝ и започва да я отваря.
Тя изстена, докато той стенеше отпуснато, а главата на члена му се плъзна в путката ѝ с едно бързо движение.
Той се плъзна в тесния ѝ тунел сантиметър по сантиметър, като си пробиваше път навътре, а всяко негово движение беше изблик на екстаз. Скарлет стисна зъби, докато очите ѝ се въртяха назад от чистата радост и блаженство от него. Миризмата му, тялото му, докосването му, любовта му.
Какво още може да ми даде?
Тя не знаеше, знаеше само, че иска всичко това.
Брайсън беше изцяло в нея, коремът му беше притиснат към стомаха ѝ, а устните му бяха върху нейните, очите му се взираха в нейните, докато той изваждаше члена си и го вкарваше отново.
Тя се хвана за гърба му и го изтръска с нокти. Брайсън я целуна още веднъж, ритмично се издърпваше и се впиваше в нея, оставяйки я за миг празна, преди да я изпълни напълно и изцяло.
Беше великолепно, беше мъчително приятно, беше точно това, от което се нуждаеше и което искаше. Тя раздвижи бедрата си в такт с удара му, а после той започна да се движи по-бързо в нея.
Телата им се съчетаваха, драскаха, бореха се и се държаха едно друго, докато не остана нищо, което да ги разделя. Скоро тя отново свършваше и не ѝ пукаше дали съседите му ще чуят писъците ѝ.
Преди да свърши, Брайсън ѝ каза, че и той свършва.
– Трябва ли да се изтегля? – Попита той.
– Не, свърши в мен – каза му тя.
Скарлет не знаеше какво я накара да го каже. Дали беше временна лудост? Всъщност тя не знаеше отговора. Просто му беше казала и тогава той се втурваше отново и отново и стенеше силно, докато освобождаваше всичко в нея.
Тя се усмихна и прегърна тялото му плътно до своето, когато той свърши.
Лежаха заедно, телата им все още преплетени, Брайсън все още вътре в нея, а ръцете му се провираха през косата ѝ, докато целуваше потното ѝ чело.
– Беше ли глупаво от наша страна? – Издиша тя, все още трепереща от всичко това.
– Може би – отвърна той, но не прозвуча прекалено загрижено.
Той се свлече от нея. На дивана нямаше много място, за да легнат двамата заедно, но те се възползваха от това. Скарлет се обърна с лице към него и прокара ръце по гърдите му. Той все още дишаше учестено, но тялото му изглеждаше напълно отпуснато.
Навън бурята отново бе започнала да бушува.
– Това просто е правилно, нали? – Каза тя.
Той я прегърна отново и тя се сгуши още по-силно.
– Наистина се чувствам добре – съгласи се той. – Не мога да си представя друго място, където бих предпочел да бъда, освен тук с теб.
Тя го погледна.
– Наистина ли искаш да кажеш това?
– Кълна се.
И той отново я прегърна, и те бяха тихи, слушаха звуците на вятъра и дъжда, а сърцето на Брайсън биеше в гърдите му, и Скарлет затвори очи, усмихвайки се.
Накрая отидоха в стаята на Брайсън, влязоха заедно в леглото и се сгушиха под завивките. Не си направиха труда да се облекат. Брайсън я държеше отзад, ръцете му покриваха гърдите ѝ, а тя усещаше как се стяга за задните ѝ части, докато я прегръщаше.
Дъхът му върху тила ѝ, Скарлет се унесе малко.
– Мислиш ли някога за семейството си? – Попита Брайсън, гласът му беше силен, и я накара да се събуди.
– Моето семейство? Защо питаш? – Отвърна тя, като извърна малко глава.
– Не знам. Просто си мислех за семейството си и за всичко, което съм преживял с тях. И тогава си спомних колко трудно е било за теб, когато си растяла. Мислиш ли някога за майка си и баща си? За сестрите ти?
– Разбира се, че мисля за тях.
– Липсват ли ти?
– Понякога. Въпреки че ме мразеха, въпреки че бях изверг.
Брайсън я целуна по рамото.
– Просто не разбирам как някой е могъл да се отнася толкова зле с теб. Иска ми се да мога да им дам на всички част от ума си.
Скарлет се засмя, представяйки си какво би казала майка ѝ, ако той се опита да ѝ говори разумно.
– Майка ми не беше от тези, които приемат родителски съвети. А сестрите ми… – Тя се замисли. – Понякога е по-лесно да се криеш под радара и да оставиш другия да поеме отговорността.
– Това е доста страхливо.
– Нарича се оцеляване – поправи го Скарлет.
– Не си избрала лесния начин, когато излъга и каза, че ти си запалила този пожар.
– Но при мен беше различно. Вече бях свикнала да ме обвиняват, да ме мразят. Знаех, че мога да оцелея сама.
– Все още не го разбирам.
Тя лежеше в прегръдките на Брайсън и изведнъж се сети за баща си.
– Странно, че споменаваш семейството ми и всичко останало. Баща ми всъщност дойде да ме търси днес.
– Доведения ти баща?
– Не, биологичният ми баща. Този, който си отиде, когато бях още малка.
Брайсън се размърда и седна в леглото.
– Шегуваш се.
Тя се обърна и го погледна, но в тъмнината изражението му беше трудно за разчитане.
– Не се шегувам – засмя се тя. – Той ме проследи в една книжарница тази сутрин.
– Какво каза?
Скарлет въздъхна, мислейки си за онзи момент, в който беше разпознала лицето му.
Тя възпроизведе взаимодействието в съзнанието си.
– Каза, че иска да говори с мен.
– А ти какво каза?
– Казах му, че няма какво да ми каже, което искам да чуя.
Брайсън беше смаян.
– Баща ти те е проследил след повече от две десетилетия и ти не искаш да знаеш какво има да ти каже?
– Не съвсем. Не мога да си представя какво би могъл да ми предложи след всичките тези години. Той ме напусна и изостави, а сега вероятно иска опрощение – прошка. А аз нямам какво да му дам.
Брайсън въздъхна.
– Добре.
– Мога да кажа, че си мислиш, че съм луда, но не разбираш. Трябваше да живея този живот, Брайсън. Баща ми ме остави с майка ми, беззащитна и сама. Нямах никого и нищо и никога не получих толкова много, колкото едно обикновено обяснение от този човек. Така че, що се отнася до мен, той няма право да се връща сега и да иска от мен да чуя какво има да каже за каквото и да било.
– Това е логично – каза той бавно. – Но може би – само може би – баща ти има да ти каже нещо, което ще ти помогне да приключиш.
– Имам всичко, от което се нуждая.
– Сигурна ли си в това?
Тя усети как в гърдите ѝ се надига гняв, готов да се изправи пред устните ѝ. Почти направи коментар за това колко лесно е човек, който е израснал в перфектно семейство, с всички предимства и достъп до най-добрите училища – да ѝ каже как да прости на човека, който е поне отчасти отговорен за лишеното ѝ детство. Защо, искаше да попита тя, богатите хора винаги смятаха, че знаят как трябва да живеят бедните?
В същото време повечето от богатите хора, които беше срещала, щяха да напишат писмо до губернатора, ако мока латето им не беше направено както трябва.
Но Скарлет не каза нищо от това. Вместо това само измърмори.
– Може би.
Брайсън сякаш усети разочарованието ѝ. Той започна леко да разтрива гърба ѝ.
– Не съм имал предвид нищо лошо – каза той тихо. – Просто искам да получиш извинението, което заслужаваш.
– Това вече няма значение. Това е древна история.
Но сега тя беше будна и мислеше за това, мислеше за лицето на баща си… призрачните му очи.
Брайсън си легна и се притисна до нея, като я държеше здраво в прегръдките си.
Скоро тя чу дълбокото му дишане, равномерно и спокойно, и разбра, че е заспал.
Междувременно Скарлет беше неспокойна, а сърцето ѝ препускаше заедно с мислите ѝ.
Започнаха да я заливат спомени от миналото – цветове, звуци и ярки преживявания от детството ѝ. Може би това все пак не беше древна история, помисли си тя, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ.