Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 2 – Част 18

Глава 17

Всъщност не разбирах какво се случи след това. Стояхме на широка търговска пътека, близо до странична алея, към която Брайт кимна.
Съкращаване? Разбира се, казах „да“. Следвайки Рик по тази пътека, завихме по пуста алея, отрупана с кашони и други търговски отпадъци, и започнахме да обикаляме около една внушителна по размери постройка. Изведнъж човекът протегна някаква носна кърпа към лицето ми и всичко потъмня.
Краката ми се подкосиха и за няколко безкрайни мига тъмнината заля съзнанието ми.
Събудих се в много нетипично положение – висях на рамото на Рик, напълно изтощена, а момчето буквално летеше през пазара. В носа ми се носеше силна, непоносима миризма.
Почти повърнах.
Рефлексът за давене се засили, когато осъзнах, че миризмата идва от нас.
Татуировката на почти долната част на гърба ми потрепваше, а пръстенът – този, който бях откраднала от Георг по време на изпита – беше толкова горещ, че усещах миризма на печено месо.
Ако не се лъжа, този артефакт предпазва от отрови. Значи съм била отровена? Бях отровена, и то лошо, защото въпреки защитата все още нямах сили.
А миризмата… Беше като смукач на съзнанието!
Но най-невероятното нещо беше фактът, че, увиснала на рамото на Рик, успях да вдигна глава и видях специалните сили да се промъкват в далечината.
Значи ние, или по-скоро Рик, беше избягал от наблюдението?
Отново изгубих съзнание.
Дойдох в съзнание в полумрака на каретата. Лежах на седалката, с вързани ръце и запушена устата ми.
На отсрещния диван седяха Рик Брайт и един неприятен, плешив, прегърбен мъж.
Държах очите си затворени, като гледах през миглите си, за да мога да чуя разговора …
– Джордж ще ни убие – прошепна Рик, като избърса челото си с носна кърпичка. – Той ще го направи. Не трябва дори да се обръщаш към гадател за това.
– Успокой се – каза другият мъж с твърд глас. – Законът е на наша страна.
– Какъв закон! – Брайт започна да се възмущава, но после се спря.
Издиша и погледна жално спътника си:
– Може би не трябва. Може би бихме могли да я оставим някъде…

– Да я оставим? – Иронично го запита другият.
И се намръщи:
– Скъпи племеннико, спри да се тресеш. Решението е взето и каквото е направено, е направено. Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че девойката е била наблюдавана. Шпионите на Джордж са я видели да напуска Академията с теб.
– Да, но…
– Видяха ви да се разхождате заедно из пазара за кученца, а после вие, и дамата изчезнахте. Нашият семеен замък ще бъде първото място, където ще я потърсят. Твоето участие не подлежи на съмнение.
– Но аз не съм… – опита се да каже отново Рик, но му попречиха.
– Измъкнал си се благодарение на уникална кланова отвара, чиято миризма прави човека невидим за няколко минути. Тя дори отклонява от следите търсещите зверове. Използвал си и една от древните парализиращи отрови, достъпни само за нашия вид, върху лейди Маргарет. Носна кърпичка, пълна с отрова, за едно момиче е нападение.
– Точно това искам да кажа, Джордж ще ни…
– „Джордж нас“, ако я оставим! – Рязко прекъсна това блеене за секунда другия.
– Но чичо.
– Рик, престани да мрънкаш. Единственият шанс да ни се размине това е да го направим.
Те млъкнаха, а аз мислено се стъписах. Нещо определено беше ясно, но бъдещето ми и намеренията на онези двамата все още бяха загадка. Това, което разбрах, беше, че Рик и плешивият мъж бяха роднини. Безполезно знание, но си беше това, което беше.
Известно време пътувахме в мълчание, после чух звук:
– Рик, вземи се в ръце. Ти си граф Брайт, глава и наследник на целия ни клан. Когато това момиче се събуди, ти трябва да си олицетворение на смелост и увереност.
– Мм-ммм – каза онзи, който едва вчера беше пребит от първокурсника. Най-слабата част от класа.
– Не „ъ-ъ-ъ“ – подигра се чичото на племенника си – а „да“. Да. Твърдо и решително! Помисли за клана. Ние сме, прости за откровеността, обеднели, а тази девойка ще бъде ключът към съкровището.
– Филиния Сонтор няма да ни даде херцогството – каза кисело Рик.
– Може и да не ни го даде, но може да го даде на сина ти с това момиче.
Похитителят всъщност се развесели при тези думи и ме погледна с мазен поглед.
– И докато няма наследство, ще се справим и с по-малко – добави загадъчно той. – По-добре е от нищо.
– Да… Главното е да я заведем на мястото и да не позволим на Джордж да я засече.
Почти паднах от седалката. Какъв син? Нима Рик си мислеше, че ще съм толкова дрогирана от тайните им тинктури за кръвна линия, че ще се омъжа за него?
От последвалите реплики с тъга разбрах, че Брайтс не се страхуват от посещението на краля и „неговите главорези“ в семейния замък. Няма да отидем до замъка, а направо до някаква тайна посока.
Къде отиваме? Те не казаха, но най-възрастният можеше да разбере, че се преструвам.
– Ти вече си се събудила? – Той беше изненадан. – Толкова скоро?
– Това е артефактът на краля – прошепна бъдещият ми съпруг.
Рик действително спря да хленчи и се преобрази драматично. На устните му се появи самодоволна усмивка, въпреки упоритата пот по челото му. Дори ми намигна на няколко пъти.
Бях със закъснение шокирана. Осъзнах, че всъщност съм била отвлечена. Отвлечена изпод носа на кралските агенти и дори артефактите ми не ме бяха защитили. Какви бижута – дори Гриша не е долетял при мен!
Между другото, защо? Пазителят на кралското семейство е бил зает? Или пък в това отравяне и отвличане няма опасност за живота?
Но около час по-късно, когато каретата напусна столицата и ние, с помощта на амулета, направихме няколко телепортационни прехода, нивото на опасност за живота ми много се повиши.
Само че последният портал ни беше изплюл някъде в планинската местност, на същата тайна пътека.
Бяхме оставили каретата зад гърба си при първото преминаване, така че сега трябваше да вървим пеша. Ръцете ми все още бяха вързани, а кърпата не беше свалена от устата ми въпреки протестното ми мърморене.
Поведоха ме нагоре в планината, по тънка, едва забележима пътека, отчасти обрасла с бодливи храсти, отчасти виеща се над пропаст. Опитите да се задържа на краката си нямаха никакъв ефект. Вървях, падах, постоянно закачах полата си на острите камъни и храстите и мълчаливо проклинах всички и всичко.
В един момент се сетих и се опитах да посегна към амулета на лейди Мира, но чичо Рик забеляза и движението не му хареса. Верижката веднага беше свалена от мен и, колкото и да е странно, пъхната в собствения ми джоб. За щастие не в този, в който беше телефонът. Продължихме напред. Когато започнах да се задушавам, се успокоих и се уверих, че всичко ще бъде наред.
Несправедливостта не можеше да се случи. Не и към мен!
След още един час, когато времето минаваше към обяд, оптимизмът ми отслабна. След дълго изкачване изведнъж се озовах в много странно положение – в малък, древен на вид параклис, в компанията на откровени диваци.
Те ни чакаха. Роднините на Брайт, всички мъже. Бяха облечени необичайно, а Рик и чичо му също се бяха преоблекли. Моят своеобразен годеник се беше отказал от приличните дрехи, носеше кожени панталони с широк колан и шарки по тялото си.
Можеше да прилича на викинкски варварин, но не. Прекалено слаб! Не можех да се страхувам, исках да го нахраня.
След това ме отведоха до един грубо издялан камък в средата на параклиса. Едва тогава бе свалена кърпата.
– Господа, какво се случва? – Попитах, като се опитвах да говоря уверено.
– Обяснено ви е, лейди Маргарет – каза чичото на Рик. – Вие ще се омъжите за Рик Брайт, славен син на нашия клан.
Не си направих труда да спомена, че кланът е остарял термин. Казах нещо друго:
– Бях отвлечена. Не съм давала съгласието си. Освободете ме незабавно, или…
Само че на Брайт не му пукаше.
– Нищо няма да се случи, лейди Сонтор – усмихна се плешивият мъж. – Нашият клан има законово закрепени привилегии. Имаме право да живеем според традициите на предците си. Това е право, дадено на клана Брайт от самия крал.
Точно когато се канех да кажа лоша дума за Джордж, се оказа, че не той е сбъркал, а един от неговите короновани предци.
Самите Брайт се оказаха нещо като малък народ, живеещ в тези територии от векове. Държавата признавала техните местни обреди и традиции, един от които позволявала принудителни бракове.
Така че Брайт специално не се нуждаеха от моето съгласие! Техният свещеник можеше да сключи брака в този му вид.
– Херцогиня Сонтор няма да ти прости за това – въздъхнах аз.
– Нашият клан има право и това е законно -повтори Рик. – Освен това ние нямаме претенции към собствеността на семейство Сонтор.
Да, знам как нямате. Чух го в каретата.
Извих вежда, а Рик погледна надолу към гърдите ми и рубина, който изскачаше от деколтето ми.
– Единствената собственост, която преминава към семейство Брайт при брак, е това, което булката носи в момента.
Така че това е причината за цялата тази суматоха.
Графът, разбира се, не можеше да знае за всичките ми бижута, но рубинът не беше тайна. Спомних си как очите на Рик блеснаха по време на първата тренировка. Помислих си как не съм осъзнавала стойността на този предмет, ако един клан от диваци се беше осмелил да се опълчи на краля заради притежанието му.
Освен това стана много страшно. Само че Брайт не се шегуваха, а аз вече бях научила някои от законите на Естриол….
Сега наистина можех да се оженя. И наистина можеше да се случи така, че Филиния да не може да отмени церемонията.
От друга страна, бих могла да се разведа, нали? Или да стана вдовица?
– Това е достатъчно – прекъсна нервния разговор чичото. Той ръководеше, въпреки че нямаше титла и, както разбрах, изобщо нямаше наследство.
С вдигната брадичка и глава, обърната към една малка, отдалечена врата, неприятният мъж изкрещя:
– Свети отец! Време е!
Но от вратата излезе някой друг…
Вратата се отвори с трясък. Твърде тясната каменна каса се пропука, когато срещна широките рамене на Негово Величество Джордж. Лицето на краля беше меко казано зловещо! А в отворения коридор на храмовото помещение един мъж, легнал на пода, подръпваше крака си.
Изглежда, че „шаманския жрец“ е имал лош късмет. Аз обаче не му съчувствах. Не съчувствах и на бледата, изрисувана с викинкска боя компания от Брайт.
Изпитвах някакво дълготрайно и много приятно облекчение.
А Джордж…
– Колко хубаво – каза той по начин, който накара даже мен да седна. – Каква забележителна вярност към традицията.
– Ваше величество – прошепна Рик с посинели устни.
Чичо му беше по-твърд и по-нахален:
– Ваше Величество, момичето го искаше. Тя молеше Рик да я открадне според нашите, планинските ритуали.
– Какво искаш да кажеш? – Усмихна се Кралят по начин, който наистина накара един от по-възрастните членове на клана да се почувства зле.
А аз бях изпълнена с щастие!
Това е всичко. Баста. Няма да има сватба.
– Отменям всички привилегии на клана ви! – Изръмжа Джордж. – Всички! И това е само началото.
Рик… той дори не изстена. Той хленчеше!
Само че Джордж нямаше намерение да убива Брайт точно сега. Той огледа тълпата и излая:
– Утре сутринта искам всички да са в кабинета ми. Всички!
Нервната ми система заработи с пълна сила и аз коментирах:
– Донесете вазелин, въже и сапун.
Казах го тихо, но тези, които трябваше да го чуят, ме чуха. Джордж извърна глава и ме попита равномерно, но с подчертан интерес:
– Вазелин? Какво е това?
Ъгх…! Станах розова и прехапах устна.
Сега бях щастлива да видя краля, но когато той забрави за Брайт и се сети за мен, ми стана хладно.
Просто го виждах в тъмните му очи и цялата му масивна фигура: „- Маргарет, пак ли ти? Отново?“
– Този път със сигурност не съм виновна аз – отговорих на глас и се възползвах от момента, за да се отдръпна от вратата. Не тази, зад която риташе победеният шаман, а изходната.
Джордж се втурна към мен с гръмотевичен поглед.
И така, тръгнахме. Само че кралят нямаше какво да каже и днес наистина не беше по моя вина. Кой да знае, че Рик може да бъде такъв задник? Как изобщо можеше да си помисли да се ожени за момиче, за което кралят беше обещал да разкъса на публично място всеки който пипне даже и косъм от косата и?
– Джордж… – облегнах се с гръб на вратата.
Като се има предвид, че ръцете ми все още бяха вързани, се опитах да се пресегне и да натисна дръжката на вратата, където сега се намираше защитната татуировка.
Едно от нещата, които не бях взела предвид, беше, че сградата беше стара, дръжката беше халка, а вратата се отваряше навътре.
Както и да е, кралят ме настигна.
Той се наведе, погледна ме в очите, шумно вдиша аромата ми, после ме избута настрани, отвори лично вратата и леко ме избута навън. Озовах се на познатия малък площад, прилежащ към този планински параклис.
За моя пълна изненада не бях сама на площадката.
– Карм! – каза…
– Гриша – издишах и дори се втурнах към грифона, но бях ловко хванат за кръста.
Задържаха ме за да ми изръмжат:
– Какъв Гриша? Моят грифон се казва Карм!
Наш – искаше ми се да кажа. В края на краищата към мен той също летеше.
Но това щеше да прозвучи твърде двусмислено, а аз бях разсеяна от нещо друго:
– Как ме намерихте?
Джордж не хареса въпроса. Очевидно щеше да предпочете, ако изобщо не се бях губила.
– Чрез магическия фар в амулета, който ти даде майка ми.
– Не нося твой радиомаяк? – Зачудих се.
– Ще носиш! – Увери ме краля.
Не разбрах и той добави:
– Сега ще подпишеш документите за упълномощаване, а аз ще поставя маяци навсякъде по теб, от главата до петите.
Бях още по-изненадана – откога Джордж се нуждаеше от някакво разрешение?
Сякаш беше прочел мислите ми. Той затвори очи за миг и след това отговори:
– Разбира се, аз съм всемогъщ, Маргарет. Всичко ми е позволено. Но, наред с другите неща, трябва да се подчинявам и на закона, а магическото наблюдение на гражданите е забранено. Обикновеното наблюдение е позволено, но магическото не е.
Пауза и той добави:
– Все пак бих намерил вратичка, но освен закона има и твоята „мила“ баба. Уви, тя би вдигнала твърде много шум.
Уау. Уау. От Филиния се страхуват и я уважават!
– Но лейди Мира не е била обезпокоена? – Напомних аз.
– Това е лейди Мира. Първо, тя те е предупредила, и второ, в някои случаи ѝ е позволено повече от на мен.
Замислих се и кимнах. Ами да, Филиния не би обвинила кралицата майка на всички смъртни, херцогинята на Сонтор не е във война с нея. Тя не е обещала земите и на чужди хора!
– Това е, да летим – каза Негово величество.
Протегнах грубо вързаните си ръце по внушителен начин.
Изглеждаше, че изобщо нямат намерение да ме развързват, а Джордж нямаше нищо против. Но все пак той се опомни. Изви се, после над върха на показалеца му се появи бяла плазма, с която кралят преряза въжето.
– Това е всичко, Марго. Седни върху Карм.
– Гриша – поправих го аз тихо, с весела усмивка.
– Грифонът се казва Карм! – Тежко повтори монархът, недоволен от подобна наглост.
– Мм-хм.

Назад към част 17                                                            Напред към част 19

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!