Рошамандес
Дяволският гамбит
Той беше в ярост. Но той бе в ярост, откакто бе повалил Махарет, откакто се бе свлякъл с мачетето в ръце, изправен пред онова, което бе направил, и пред ужасяващото съзнание, че не може да го върне назад.
А сега, когато държеше Виктор в ръцете си, към което Гласът така яростно го подтикваше, той повече от всякога кипеше от ярост – срещу Гласа, срещу себе си, срещу широкия свят, в който бе оцелявал толкова дълго и в който сега се бе оказал в капан и не бе сигурен в нищо, освен че не бе искал това! Лично той никога не беше искал това.
Той стоеше на широката дървена палуба на тази къща в Монтоук на брега на Лонг Айлънд – гледаше към студения стъклен Атлантик. Какво, по дяволите, щеше да прави сега? Как би могъл да постигне това, което Гласът настояваше, че трябва да постигне?
Веднага след това по ефира се разнесе вестта, че Виктор е бил отвлечен. Бенджи Махмуд беше хитър и блестящ: Древен безсмъртен е извършил подло деяние (да, гнусният малък вампир Едуард Р. Мъроу беше използвал този термин), като е отвлякъл „човек, ценен от всички старейшини на племето“, и беше призовал Децата на нощта по целия свят да се вслушат в злокобното сърце и ум на този древен човек, да открият злите му замисли и да се обадят на номера на Тринити Гейт в Ню Йорк веднага щом чудовището и безпомощната му жертва бъдат открити!
Бенедикт седеше в просторната безплодна твърде модерна „дневна“ на тази прославена селска колиба на това скъпо крайбрежие, само на часове път с кола от Ню Йорк, и се взираше в екрана на лаптопа, докато слушаше докладите на Бенджи.
– Лестат дьо Лионкур пристигна! Сега сред нас има безброй древни. Но отново ви предупреждавам, Деца на нощта, прикривайте се там, където сте. Не се опитвайте да дойдете тук. Оставете старейшините да се срещнат. Дайте на старейшините шанс да спрат разрушението. И търсете, търсете този зъл разбойник сред нас, който е отвлякъл един от нашите. Търсете, но внимавайте. Древният може да прикрие мислите си, но не може да скрие мощното биене на сърцето си, нито пък може напълно да скрие тихия бръмчащ звук, излизащ от самата му личност.
– Обадете ни се с всички доклади. И моля, умолявам останалите да не се обаждат по телефонните линии, докато не бъде намерена жертвата на отвличане или докато не получите допълнителни доклади от мен.
Бенедикт изключи звука. Той стана от ниско разположения синтетичен диван, който смътно миришеше на бензинови химикали.
– Но това е само това – каза Бенедикт. – Тук няма млади кръвопийци, няма, всички те отдавна са прогонени от нюйоркските ловни полета. Сканирахме целия този район. Тук няма никой освен нас, а дори и да ни открият, какво значение има това, стига да стоя до него, когато изложиш доводите си пред Фаред?
На Рошамандес отново му се стори, както и в джунглите на Амазонка, че откакто бе започнала тази гадна работа, Бенедикт бе проявил невероятна дарба за битки и интриги.
Кой би очаквал, че кроткият и истински любящ Бенедикт ще забие мачетето си в черепа на Махарет в момента, в който Рош бе замръзнал от паника?
Кой можеше да очаква, че ще отнесе с такава лекота буйния, но безпомощен млад Виктор в спалнята на горния етаж и ще го заключи здраво в голямата баня без прозорци, отбелязвайки така хладнокръвно:
– Най-доброто място за смъртен, очевидно, с цялата тази водопроводна инсталация.
Кой би очаквал, че Бенедикт ще е толкова сръчен с веригите и катинарите от железарския магазин, че да обезопаси този затвор в банята с толкова прости и умни жестове, като натрупа наблизо запас от дърва и пирони и чук, ако се наложи да вземе допълнителни мерки за сигурност?
И кой, ако не Бенедикт, би оборудвал предварително банята с всички възможни удобства – ароматни свещи, тоалетни принадлежности, дори популярни списания, „микровълнова фурна“ за приготвяне на купищата консерви, които беше купил, и купища пластмасови вилици, ножове и лъжици, както и хартиени купички и чинии. В банята имаше дори малък хладилник, пълен с газирани напитки и бутилка най-добра руска водка, и няколко нови меки одеяла за момчето и възглавница, за да може да спи „удобно“ на плочките, когато изтощението го налегне.
– Не искаме да се паникьосва – беше казал Бенедикт. – Искаме да остане спокоен и да сътрудничи, за да може това нещо да бъде завършено.
През деня дъските и пироните щяха да направят бягството му невъзможно, а засега, когато изпаднеше в паника, можеше да натисне интеркома, за да говори с похитителите си.
Това все още не беше направил. Може би просто беше прекалено ядосан, за да произнесе смислени думи. Това не би било изненадващо.
Едно нещо беше сигурно. Някой много могъщ човек беше научил този човек как да блокира напълно съзнанието си от всякаква телепатична намеса. Той беше толкова опитен в това, колкото и всеки учен член на Таламаска. А доколкото Рош знаеше, нито един смъртен или безсмъртен не можеше да отвори телепатична линия към другите, без да се отвори за проникване. Така че това означаваше, че момчето не се опитваше трескаво да изпраща съобщения на другите. А може би не знаеше как. Вампирите, които са го отгледали, може би са го научили на много неща, но не и как да бъде човек медиум.
Рошамандес така или иначе не вярваше много в човешката телепатия. Но трябваше да спре да мисли за това! Трябваше да престане да мисли за всички различни начини, по които този грандиозен гамбит може да се провали, и силно му хрумна, че трябва да се обади на Тринити Гейт сега, да върне момчето и да се хвърли на милостта на събралите се кръвопийци!
„Ти луд ли си?“ – каза му Гласът. „Нима просто си се побъркал? Направи това и те ще те унищожат. Какво, за бога, би ги накарало да проявят и най-малката милост? Откога кръвопийците имат чест?“
– Е, по-добре да имат, иначе този план просто няма да проработи – каза Рош.
Бенедикт знаеше, че Рош говори на глас с Гласа. Но той остана внимателен, отчаян да разбере какво се случва.
– За моя чест ще ти кажа толкова – каза Рош на глас в полза на Бенедикт, както и на Гласа. – Първото нещо, което ще направя, когато имам властта, е да унищожа този малък бедуин! Ще взема това шумно, нахално малко чудовище в ръцете си и ще изстискам живота, кръвта и мозъка му. Ще го изсуша и ще разкъсам останките му на парчета. И ще го направя в присъствието на благословената му Сибел, на благословения му Арманд и на благословения му създател Мариус.
– И как точно – попита Бенедикт нежно – ще завземеш и запазиш властта?
„Безсмислено е да се занимаваме с този въпрос – каза Гласът. „Обясних се на твоя звездоброещ акъл отново и отново. Когато ме имаш в себе си, никой не може да ти навреди! Ще бъдеш толкова недосегаем, колкото сега е Мекаре.“
Мекаре.
Дали без Бенедикт Рош изобщо щеше да се осмели да се опита да я премести? Отново Бенедикт бе поел инициативата.
В нощта след убийството на Махарет, когато Рош се обади на своите смъртни агенти, за да уреди местожителство в Северна Америка, Бенедикт беше отишъл в джунглата, за да намери на Мекаре нежна млада женска жертва от едно от голите племена. Бенедикт бе сложил тази уплашена и напълно податлива жена в ръцете на Мекаре, като през цялото време шепнеше тихо на Мекаре, че трябва да пие, че има нужда от сили, че им предстои пътуване, и седеше там и търпеливо чакаше, докато мълчаливото чудовище бавно се събуди от миризмата на кръв, бавно вдигна лявата си ръка, сякаш беше непоносима тежест, и я сложи на гърдите на приведената жертва.
Със светкавична бързина бе затворила зъбите си върху шията на сладкото момиченце и пиеше бавно, докато сърцето не бе спряло и не можеше да изпомпва повече кръв в нея. Дори и след това тя пиеше, като мощното ѝ сърце изтегляше кръвта, докато жертвата не пребледнееше и не изсъхнеше. След това седеше, с празни очи, както винаги, а розовият ѝ език облизваше бавно и ефикасно хубавите ѝ устни. В нея нямаше и най-малката искрица разум.
И тъкмо Бенедикт предложи да я увият, да намерят най-хубавите покривала или дрехи, които могат, и да я увият като мумия в тези дрехи, а след това ще могат да я отнесат на север безопасно, за да постигнат целта си.
– Спомни си, че Мариус уви краля и кралицата – каза той, – преди да ги пренесе от Египет. Да, ами ако Мариус беше казал истината в тази стара история…
Беше се получило. Нейната фина зелена роба от преплетена коприна и памук с украса от злато и скъпоценни камъни беше безупречна, нямаше нужда да я сменя. Само я уви нежно в чисто изпраните чаршафи и одеяла, бавно, бавно, като я връзваше нежно и през цялото време ѝ шепнеше. Изглежда, че тя бе приветствала мекия копринен шал, с който бе завързала очите си. Или пък ѝ беше все едно. Вече не ѝ пукаше за нищо. Вече не ѝ пукаше. Вече не усещаше, че нещо около нея не е наред. О, да се превърнем в такива чудовища, това беше немислимо. Това накара Рош да потръпне.
Само веднъж беше имало лош момент, тревожен момент. Бенедикт, след като бе завързал здраво главата ѝ в коприна, се бе отдръпнал внезапно, почти препънат в бързината си да се отдалечи от нея. Той стоеше и я гледаше.
– Какво е това! – Рош бе поискал. Паниката беше заразителна. – Кажи ми.
– Видях нещо – прошепна Бенедикт. – Видях нещо, което мисля, че тя вижда.
– Въобразяваш си – каза Рош. – Тя не вижда нищо. Продължавай, свърши.
Какво е било това, онова нещо, което Бенедикт е видял?
Рош не искаше да знае, не смееше да иска да знае. Но не можеше да спре да се чуди.
Когато я завързаха здраво като мъртвец в саван, стана възможно да напусне това ужасно място, това ужасно място, което беше огнище и светилище на Махарет. На Рош му беше дошло до гуша да разглежда складовете, да разглежда книги, пергаменти и древни сувенири, достатъчно, бюрата, компютрите, всичко това. Беше опетнено от смъртта. Може би щеше да вземе скъпоценностите и златото, но тези неща не му трябваха, а и не можеше да понесе да ги докосне. Беше някакво кощунство да крадеш личните съкровища на мъртвите. Не успяваше да си го обясни.
Когато стигнаха до края на градинската ограда, той се обърна назад, извади щифта на гранатата, която беше взел със себе си, и я хвърли в осветената врата. Експлозията беше незабавна. Пламъците обхванаха сградите.
След това пренесоха безмълвното бреме на тези брегове, на планираното място, получено чрез смъртните адвокати с най-малко забавяне, и я положиха да почива в хладно и тъмно мазе с малки прозорци, които скоро бяха зазидани от вечно находчивия Бенедикт. Единствено ударите на сърцето на това вързано тяло свидетелстваха за живот.
Бенедикт стоеше до него на парапета на палубата. Вятърът откъм Атлантическия океан беше вкусно студен, не толкова свиреп като ветровете в северните морета, но ободряващ, чист и добър.
– Добре, разбирам, че ще бъдеш недосегаем, но как ще можеш да запазиш властта си над тях, достатъчна, да речем, да убиеш Бенджи Махмуд пред очите им?
– А какво ще направят те по въпроса? – Попита Рош. – И да предположим, че ги заплаша, че ще легна на слънцето на разсъмване, както между другото се случва по мой обичай, и не мога да бъда повече – освен ако аз и те не искаме по-младите да бъдат погълнати от огъня, когато моето тяло, Тялото на Източника, претърпи тази обида?
– Ще умра ли – попита Бенедикт, – ако го направиш? Имам предвид, след като получиш Свещеното ядро?
– Да, но никога не бих го направил! – Прошепна Рош. – Не виждаш ли?
– Тогава каква е ползата от заплахата? Ако знаят, че ме обичаш…?
„Но те не знаят“, каза Гласът. „Това е проблемът. Те не знаят. Те не знаят почти нищо за теб!“ Гласът отново се разпали. „А ти можеш да подсилиш приятеля си с кръвта си, да го подсилиш дотам, че да страда от такова изгаряне, но не фатално! Защо не си му дал повече от кръвта си през вековете? И тогава, разбира се, твоята кръв ще бъде Кръвта на Източника и най-силната, която съществува, и ти ще усетиш как двигателите на властта мелят в теб с нова ефективност и ярост.“
– Остави това в моите ръце – каза Рош на Бенедикт. – И не, може би изобщо няма да умреш, ако изпълня заплахата си. Да изгориш, но да не умреш. И аз ще ти дам кръвта си. – Чувстваше се като глупак, който изведнъж се подчинява на заповедите на Гласа.
– Но ти никога не би могъл да направиш друг кръвопиец – каза Бенедикт, – защото ако го направиш, няма да можеш да изпълниш заплахата…
– Престани да говориш – каза Рош. – Сега нямам друг избор, освен да го изпълня докрай! Трябва да накарам Фаред да вложи в мен Свещеното ядро. Няма значение всичко останало. Просто запомни инструкциите, които ти дадох. Бъди готов във всеки един момент за моето обаждане.
– Готов съм – каза Бенедикт.
– И недей, каквото и да правиш, не ми се обаждай. Дръж телефона в готовност. И когато се обадя и те инструктирам да започнеш да измъчваш момчето – тоест, ако се наложи да го направя, – тогава трябва да го направиш и те трябва да могат да чуят писъците му през телефона.
– Много добре! – Каза Бенедикт с отвращение. – Но нали разбираш, че никога досега не съм измъчвал човешко същество.
– О, хайде, няма да е толкова трудно! Погледни какво вече си направил. Приел си това, знаеш, че е така. Ще измислиш начин да го накараш да крещи. Виж, това е просто. Счупи му пръстите, един по един. Има десет от тях.
Бенедикт въздъхна.
– Те няма да ми навредят, докато момчето е в ръцете ни, не виждаш ли? А когато се върна тук с Фаред, ще се справим с богинята в мазето, разбираш ли?
– Добре – каза Бенедикт със същия тон на горчиво примирение.
– И тогава аз ще бъда Единственият! А ти ще бъдеш моят любим, както винаги си бил.
– Много добре.
Наистина, с цялата си душа той съжаляваше, че не е убил Махарет и Хайман. С цялото си сърце искаше да има някакво спасение от това. Кръвна вина. Така се наричаше това, което изпитваше сега. Преди хиляди години като момче на остров Крит той бе разбрал какво е кръвна вина, когато убиеш свой човек, а Махарет и Хайман не бяха врагове.
„О, боклукчийска поезия, боклукчийска философия“ – запя Гласът. „Тя щеше да се гмурне със сестра си във вулкана. Казах ти. Ти направи това, което трябваше да направиш, както модерните хора се изразяват толкова просто. Забрави начините на древните култури. Ти си кръвопиец с огромна физическа и духовна сила. Ще ти кажа какво е грях и какво е вина. А сега отиди при тях и предяви искането си, а тук остави беглеца си да отреже главата на онова момче горе, ако не ти се подчинят.
– Когато разберат…
– Те знаят – каза Гласът. – Увеличи звука на компютъра си, Бенджамин Махмуд им казва всичко.
И това беше вярно.
Той седна на дивана до лаптопа със светещия му екран. Уебсайтът на Бенджи Махмуд сега показваше от всички неща самото подобие на Бенджи, но не на снимка, а на видео. Той беше с черната си федора и острите си проницателни черни очи, а кръглото му лице беше оживено от разказаната от него история:
– Лестат е с нас. Лестат е бил в джунглите на Амазонка, за да търси Божествените близначки, пазителите на Свещеното ядро, и Лестат се върна, за да разкаже историята: великата Махарет е била убита. Нейният спътник Хайман е бил убит. Останките им са оставени в позорен плитък гроб, а домът им е осквернен. А мълчаливата, пасивната, смелатат и издръжлива, Мекаре, липсва. Кой е извършил тези неща, не знаем, но знаем това. Ние сме обединени срещу този нечестивец.
Рош въздъхна и седна обратно на белия диван.
– Какво чакаш? – Попита Бенедикт.
Къщата им осквернена!
„Нека се съберат заедно“, каза Гласът. „Нека претеглят загубите си. Нека преценят какво могат да загубят. Нека се научат на послушание. Часът на полунощ все още не е ударил. И дотогава те ще са осъзнали своята безпомощност.“
Рош не си направи труда да отговори.
Бенедикт започна отново да го разпитва.
– Отиди да се погрижиш за затворника – каза той на Бенедикт и се запъти навън, за да погледне към морето и сериозно да помисли дали да не се удави, макар да знаеше, че това не е възможно и сега нямаше друг избор, освен да изиграе тази игра докрай.
Назад към част 22 Напред към част 24
