Глава 22
Лейди Сонтор изслуша дългата ми история с различна степен на спокойствие. След това, отпивайки от чая си, тя се замисли за нещо и накрая каза следното:
– Марго, що се отнася до семената. Дори и да си истинска кръвна наследница, лорд Паор няма нищо общо нито със Сонтор, нито с Уейз. Повярвай ми, аз щях да знам. Същото е и с второто семе – кръвните ни роднини могат да се преброят на пръсти, а никой не е умрял през последните няколко дни.
Кимнах, приемайки думите.
Чудесно, значи появата на светещите кълба нямаше нищо общо с кръвните линии. Минус една загадка.
А херцогинята, която отново седеше на стола, продължи:
– Ти сама привличаш семената на дара. Нещо повече, това е било очаквано и аз не съм го осъзнала. Имам обаче извинение – всичко е твърде невероятно. Не би могло да се случи. Но сега всичко има смисъл.
– Еми… На кои места? Ти, искам да кажа ти, за какво говориш?
Филиния се усмихна тъжно.
– Това е дълга история. В живота ми имаше нетипична случка. Три години след смъртта на Албрина се запознах с един известен художник – или по-скоро той се запозна с мен. Той ме видя на улицата, настигна ме и ми каза, че трябва да позирам за негова картина. Това беше самият Тиш Скромния и аз нямах никаква идея да откажа.
– Мм-хмм – казах аз, дълбоко замислена.
Нямах никаква представа кой е Тиш, но образованието ми в областта на местното изкуство все още беше малко разколебано.
– Мислех, че това ще е портрет, който семейството ми може да откупи, но не беше така. Тиш беше нарисувал странна картина, с нещо, което той наричаше „приказна тема“. Накрая той заяви, че не съм аз, че просто приличам на момиче, за което е мечтал. Това момиче имало злато, примесено с артефакти, под краката си и семена, които се носели над главата ѝ.
Отначало замръзнах, после се задавих с въздух и се изкашлях.
– Но ние все пак искахме да я купим – добави Филиниа. – Само че Тиш отказа да я продаде.
– Къде е картината сега? – Попитах предпазливо.
– Мисля, че е тук, в галерията „Метрополитън“.
– Значи в крайна сметка я е продал на някого?
– Не – Филиния поклати глава. – Той я е подарил на кралското семейство.
Добре. (смее се) Чудесно. Защо всеки път, когато стане дума, винаги се оказва, че е за Джордж?
– Значи можем да го погледнем?
– Можем. Но моля те, не тази вечер. – Херцогинята изведнъж стана отпусната и стара. – Съжалявам, Марго, но има причина да избягвам да говоря за Албрин. Това е тема, която… която е изтощителна. Всеки път, когато преживявам деня, в който тя си тръгна, не мога да помогна на чувствата си. Искам да кажа, че се опитах да я задържа. Защо не можа?
В гласа на Филиния се появиха сълзи, а очите ѝ заблестяха от влага.
Усмихнах се болезнено. Исках да я подкрепя, но не знаех как.
Накрая казах:
– Съжалявам.
– Не, не е нужно – дамата енергично поклати глава. – Не беше по твоя вина, но си струваше да го обсъдим. Въпросът за произхода също, признавам, ме измъчваше. Но сега, когато всичко е изяснено, е по-лесно..
Не сме го изяснили – почти изръмжах аз.
Но се сдържах. Вероятно беше по-добре да приема версията на Филиния и да не се притеснявам. Пък и каква щеше да е разликата?
Ако Паор не е роднина, тогава може да изиграе роля само ако се разкрие. Може да е непознат и да не е от Сонтор, но да е от Уейз. А те също са благородници и са голяма работа.
Но нещо ми подсказваше, че дори конспирацията ми да се срине, отношението на някои хора няма да се промени. Обзалагам се, че Психото и МикВой няма да се откажат от мен. И Джордж няма да се разстрои. Може би дори напротив.
В момента съм маркиза, наследница на най-богатото херцогство в света, с всички произтичащи от това права. Ако се превърна в безродна чужденка, Джордж ще има много свобода на действие.
Въпросът е само как ще ги използва. Дали ще си помисли, че щом съм никой, може да се отнася с мен както си иска? Може ли да бъда затворена в кула или принудена да легна в леглото му?
Но не. По-добре е да не мислим за такива неща!
Както и да е, стига с тези тъжни неща. Няма значение. По-добре е да се концентрирам върху факта, че всичко е наред тук и сега.
– В почивния ми ден, значи? – Предложих аз. – Да отидем в галерията през уикенда?
Баба каза „да“.
– Ще изпратя прислужницата да разузнае – каза тя уморено. – За да се увери, че картината е там.
Усмихнах се и кимнах с благодарност. После погледнах часовника си и установих, че наближава времето за обяд, затова тръгнах към Академията. Ще се отбия до столовата и после в клас. Можех да обядвам и в имението, но не и този път.
Изправих се, а когато си спомних за ескорта, който бяха изпратили, татуировката ме засърбя.
– Марго – неочаквано ме извика Филиния. – Това за златния Карум шега ли е?
– Не. Защо?
Баба покри очите си. Изглеждаше, че е изпаднала в объркване и… е потънала в тих ужас. Джордж, спомням си, също беше ненужно нервен.
– Какво не е наред със златното чудовище? – Поколебах се и попитах. – Не трябваше ли да бъде убито?
Филиния изстена и аз бях по-предпазлива от всякога. Само че то беше достатъчно просто, без намеци. Бяха ми казали мрачно, че златните каруци са сред най-опасните същества в света. Те са в списъка на най-смъртоносните хищници.
– Затова унищожихме и гнездото – признах тихо. – Но следотърсачите на Джордж не бяха открили яйцата или бяха решили да спестят нервите на негово величество. Или пък Джордж нарочно не беше споменал за това, за да не ме убие.
Херцогинята стенеше все по-силно и по-жалко, а когато се опомни, размаха заплашително пръст в моя посока.
Дали тя и Джордж бяха в заговор? Той го разтърси точно така преди няколко часа.
– Маргарет! Недей да правиш това отново!
Ъмх..! Това е отличен педагогически подход.
Нямаше нужда да напомням, че Гриша ме беше спасил от златната жена. Но много ясно осъзнах, че без намесата на Пазителя щяхме да сме мъртви.
– Е, мисля, че ще си тръгна – казах плахо. Преди Филиния да си спомни някакви други подробности от приключението, което се беше изсипало на главата ѝ.
– Върви – съгласи се тя.
Но после се опомни и попита отново:
– А пластините от златния Карум?
Вече съм разказала и за това, но ще го повторя:
– Следотърсачите на Джордж намериха трупа, извадиха пластините и Джордж ни предаде трофея.
– И? – Побутна ме баба.
– Сега Храфс има пластините, ще ги продаде, когато може.
– Готова съм да ги купя – изведнъж каза дамата. – Кажи на онова непослушно момче да дойде довечера пред портата.
– Той не може тази вечер, защото събира охлюви в мазетата.
Новият стон на дамата беше нещо от рода на: „Маргарет! С кого си се забъркала?“ Но херцогинята бързо се съвзе и предложи друг вариант:
– Утре следобед, тогава, на голямата почивка.
– Защо са ти нужни? – попитах аз.
– Защото!
Изобщо, наистина е по-добре да се върна в Академията. Филиния сякаш реагираше толкова спокойно на признанието ми, не само защото беше свикнала да оправдава авантюризма на Уейз, но и заради шока.
Сега шокът се изчерпваше… Ако не изчезна, имаше голяма вероятност да пострадам.
ДЖОРДЖ
– Ваше величество – поклони се шпионина, който идваше от същата екзекуция – осъдените бяха убити.
– Е, това е разбираемо – промълвих аз – как иначе би могло да бъде?
Оказа се, че съм разбрал погрешно.
– Екзекуцията не се състоя – поправи ме той. – Осъдените не са били обезглавени, а убити. Дълги бронебойни стрели, изстреляни от няколко точки. Имахме три точки на близките покриви, а няколко изстрела бяха произведени от тавана на елитен хотел.
Замръзнах в недоумение.
Убити? И то въпреки факта, че по време на всякакви публични събития се вземат засилени мерки за сигурност?
На покривите по периметъра на целия площад трябваше да има собствена охрана, а не убийци, дошли да довършат други убийци.
– И наемници? – Уточних.
– Няма съмнение. Цяла група с отлична подготовка и маскировка, подкрепена с магия.
Засмях се.
– Дали някой от тях е бил заловен?
Въпросът беше риторичен, но говорещият все пак отговори:
– Не, ваше величество. Никой.
– А какво казаха осъдените в този момент?
– Те просто се похвалили с доблестта си. Казвали, че никой друг не би могъл да достигне такива висоти на съвършенство. Нарекоха се гении на планираното убийство.
– Да.
Въздъхнах и се загледах в шпионина. Сигурно беше добре, че Маргарет не го беше видяла. Беше редно да си тръгнем, преди екзекуцията да е приключила.
– Имаше ли някакви други забележителни събития? – Зададох нов въпрос.
– Само едно. След като приключиха с осъдените, убийците произведоха няколко изстрела в тълпата, което предизвика паника и блъсканица. Това е една от причините да не могат да бъдат заловени.
– Да – повторих аз и с жест отклоних посетителя.
Станах от бюрото си и започнах да се разхождам из офиса, мислейки за всичко това. Планирани убийства на висшата и средната аристокрация – защо и кому е нужно това?
Разбирам, ако ставаше дума само за един случай. Е, или няколко, но в рамките на един „проблем“ – например при разделянето на собствеността. Но тези двамата са унищожили много хора. Защо?
Още не знаех отговора, но още по-ясно осъзнах, че Маргарет Сонтор трябва да бъде защитена повече от всяко съкровище.
Резултатът от това разбиране беше заповед за укрепване на периметъра на Академията и бележка до Калтум с искане да затвори небето. Защитата на най-доброто учебно заведение на Естриол има няколко степени на „разгръщане“. Точно сега тя се намираше на втората – под формата на висок пръстен. Той трябва да бъде отворен до състояние на купол, иначе всеки може да влезе на територията от въздуха.
Следва бележка до председателя на парламента. Трябва да организираме лична среща и да обсъдим проблема.
А аристокрацията… Слухът и паметта ми не са лоши, така че записах всички имена, които чух, а останалите специалисти, които бяха останали на площада, допълниха списъка. В него имаше редица наши поданици. Със семействата на изброените аристократи трябва да се разговаря.
Необходима е широка обща аудитория, но Филиния… С нея ще говоря отделно. Лейди Сонтор го заслужава.
И накрая, но не на последно място. Трябва да включим Маргарет в още един експеримент, но ни трябва подходящият човек. Човек, който трябва да бъде избран с най-голямо внимание. Вероятно ще се наложи да изберем няколко кандидати.
Разбирах в каква посока да се движа, но общият обем на работата, която трябваше да се свърши, беше голям, а сроковете, напротив, бяха кратки. Трябваше да решавам и да действам бързо, а в такова бързане съществуваше риск да пропусна нещо.
Ето защо реших да прехвърля последната задача на майка ми… Тя е отличен съдник за такива неща и вероятно ще се справи дори по-добре от мен.
МАРГАРЕТ
Тонс беше галантен, мил и весел. През целия път до Академията брюнета се усмихваше, правеше комплименти и се шегуваше.
Когато го гледах така, нямаше да си спомня, че този човек веднъж нагло ми беше поискал разписка за гривните, които ми беше подарил кралят. Или че беше избрал Рик Брайт за свой асистент.
Тонс беше твърде очарователен, за да мисли за подобни глупости.
Въпреки дискомфорта около татуировката, излязох от каретата малко омагьосана.
Мислех, че ще се разделим, но побратима на краля беше там, за да ме изпроводи.
Той лично ме заведе до главната сграда, а след това до трапезарията. А останалото е още по-лошо:
– Между другото – каза Тонс. – Аз също бих искал да ям!
Трапезарията беше все още празна, а звънецът още не беше ударил, така че единствените присъстващи бяха служителите, начело с готвача, който беше излязъл да провери ситуацията.
Никой от тях обаче не си направи труда да обърне внимание на Тонс, че цялата храна на масите е за адептите. Нещо повече, един от членовете на персонала учтиво сервира на кралския приятел поднос.
На мен не ми подадоха поднос, така че трябваше сама да си го взема от купчината. След това звънна звънецът, чу се тропот на крака и тогава настъпи много неочакван за мен обрат.
Осъждане!
Адептите и адептките, които бяха влезли в трапезарията и ме бяха хванали с Тонс, ме гледаха като престъпник.
Моментът беше смущаващ. После се възмутих – какво ли намекваха сега? Нима смятаха, че нямам право да бъда в компанията на приятен, неженен мъж? И защо, мога ли да попитам?
Но лордът сякаш не забелязваше това. Той ме заведе до една маса, седна срещу мен и продължи да ми разказва забавна случка от дворцовия живот.
Както и в каретата, Тонс се смееше, усмихваше се, шегуваше се.
Няколко минути по-късно Психото и МикВой също ме забелязаха, но не се приближиха до мен. Приятелите седяха достатъчно далеч, но често примигваха в наша посока. Джим се разприказва, а Лим мълчеше.
Аз бях… Е, всъщност, тук. Така че обядвах в компанията на очарователния тип, който дразнеше татуировката ми.
Но краят на храненето се оказа пълна катастрофа.
Изведнъж, без видима причина, Тонс стана сериозен. Той се наведе през масата и каза:
– Бъдете по-спокойна с Джордж, лейди Маргарет. Вие сте млада и красива и си мислите, че държите света в ръцете си, но имайте съвест. Сега Джордж е омагьосан, но един ден ще се събуди и няма да му хареса начинът, по който го въртиш.
Устата ми се отвори от изумление.
– О, не ми показвай тези невинни очи – изхлипа мъжът. – Отдавна не ми действа нищо от това. Те не работеха и върху Джордж, преди да се появиш ти. Маргарет, говоря сериозно, не злоупотребявай със съчувствието му.
– И с какво е моята злоупотреба?
– Всичко!
Това е много логичен отговор.
Бях ядосана и в същото време изпитвах странно удоволствие. Осъзнаването, че не си въобразявам симпатиите на Джордж, стопли гърдите ми и устните ми трепнаха в усмивка.
– Ето ти го – изхърка той. – Това беше доказателството, от което се нуждаех.
Тонс се върна към яденето, а аз не намерих думи да опровергая явните му подозрения.
Въртя Джордж? Сериозно ли? Аз изобщо не му давам никаква повод!
Освен онзи път в общежитието, когато се опитах да го разсея от звуците с извънземен произход. Но кога беше това! Минаха векове от онази целувка, а аз през цялото това време съм била добродушна. Що се отнася до самото величество, той не е проявил дори капка инициатива.
Само масаж по време на полета и мъркане в ухото ми, и….
Направо. Спри.
Решително поклатих глава и си забраних всякакви чужди мисли.
Бях имала тежък ден, а сега трябваше да се върна в клас и беше по-добре да мисля за обучението си, отколкото за всичко друго.
Бях изпълнила мисията си да посетя Урмас. Изповядах се пред Филиния. Какво още искат от мен?
Тонс няма право да ме обвинява в каквото и да било.
– Лек ден, лорд Тонс – казах студено и станах от масата. Не исках да довършвам вкусната си храна, а и апетитът ми беше изчезнал.
– Лек ден и на вас, лейди Маргарет – каза брюнетът с усмивка, сякаш нищо не се беше случило.
Назад към част 22 Напред към част 24
