Лестат
Заложници на съдбата
Говорихме в библиотеката с часове. Отначало си помислих, че Гласът ще направи това невъзможно с всичките си тиради и крясъци. Но грешах.
Беше прекрасна библиотека, една от няколкото в комплекса от три части, и в нея нямаше нищо новаторско, само същият изпитан европейски декор, който винаги стопляше сърцето ми. Стени с книги до измазания таван, книги с невероятни заглавия, включително велики романи и пиеси, класически истории и съвременни гении на прозата – а таванът беше произведение на изкуството с богато украсените корнизи и централния медальон, както и полилей със скромни размери и фин кристал, който хвърляше топла светлина върху всичко. Стенописите бяха италиански и леко избледнели, сякаш години наред сажди или дим ги бяха покрили, но в някои отношения ми се сториха по-добри от крещящата яркост на новите произведения.
В ъгъла имаше обичайното френско бюро, компютри и плоски екрани, както и неизбежните огромни кожени столове, събрани около старинна камина от сив мрамор, с две преклонени гръцки фигури, силно мускулести и съвсем голи, поддържащи надвисналата полица. И огледалото, неизбежното огледало, издигащо се от полицата на камината до тавана, много широко и високо, обрамчено в злато с маса резбовани рози в самия му връх. Всичко това много прилича на стаите и камините, които проектирах за себе си.
Огънят беше газов, но беше красив. Никога не бях виждал по-изкусно изработени порцеланови дървени трупи.
И ние разговаряхме там, Виктор и аз заедно в продължение на часове, а после дойде и Роуз, защото не можеше да остане настрана, а и никой не я беше молил за това, но тя искаше да ни подари това време.
Отначало наистина се напъвах да го чуя въпреки лудориите на Гласа. Но след минути Гласът се отегчи или просто се изчерпа с инвективите и започна да мърмори почти сънливо и беше лесно да се игнорира. Или може би Гласът започна да слуша, защото Гласът наистина остана.
Виктор ми разказа всичко за живота си, но аз все още не можех да го възприема, това дете, отгледано от кръвопийци, знаещо от най-ранна възраст, че аз съм неговият баща, гледащо рок клипове с мен, разкриващи историята ни в образи и песни. Виктор знаеше всички онези песни, които бях написал. Когато е бил на десет години, майка му е отишла в Кръвта. Това било мъка за него, да я види преобразена, но той се беше опитал да го скрие от нея и от Сет и Фаред, но нямаше как да скриеш нещо от родители, които могат да четат мислите ти. А те бяха неговите родители, тримата, а сега имаше и четвърти родител. Той каза, че е благословен. Винаги е знаел, че съдбата му е Кръвта, че с всяка изминала година е все по-близо до това да бъде с майка си и със Сет и Фаред.
Кимнах на всичко това. Повече от всичко исках да слушам. Имаше простодушно поведение, но звучеше като много по-възрастен човек, отколкото беше. Като малко дете беше имал много малко време, наистина, с човешки същества, като беше обучаван директно от майка си и от Фаред. Някъде около дванайсетгодишна възраст започнал да получава уроци по история и изкуство от Сет, който имаше склонност да говори за целия размах на времето по тези въпроси и често изповядвал това, което самият той се опитвал да разбере. След това бяха дошли мъчителните години в Англия, в Оксфорд, където беше отишъл като вундеркинд и се беше опитал да се смеси с другите смъртни, беше се опитал да ги обикне и да разбере какво са и да се научи.
– Никога и по никакъв начин не съм се плашил от нито един кръвопиец – обясни той, – докато не дойде този Рошамандес, докато не се разби в онази стена. Знаех, че той няма да ме убие, не веднага, това беше очевидно, а що се отнася до Бенедикт, Бенедикт беше също толкова добър, колкото Сет или Фаред.
Гласът остана безмълвен. Усещах остро, че Гласът виси на всяка дума на Виктор.
– Когато изгорих кърпите под душа и под вратата, веднага извлякох Бенедикт – каза Виктор. – Това беше най-простият трик. Той беше изпаднал в паника. Той не е това, което някой би нарекъл умен. От ранно детство съм разбрал, че безсмъртните не са непременно гениални, хитри или дълбоко талантливи. Те се развиват с векове. Е, той е доверчив. Той не е изключителен като Фаред или майка ми. И това също го прави опасен, много опасен. Той живее за заповедите на Рош. През цялото време, докато ме заключваше в онази баня, той ме уверяваше, че ще ми е удобно, ще се отнасят добре с мен, уверяваше го Рош. Рош не беше жесток. Рош щеше да ме освободи съвсем скоро. Рош и Рош и Рош.
Той поклати глава и сви рамене.
– Да потуша горящите кърпи беше лесно. Къщата не беше и в най-малка опасност. Всъщност аз съм този, който пръскаше пожарите с дюзата на ръчния душ. Той просто стоеше там и кършеше ръце. Започна да ми се извинява, молеше ме да изтърпя всичко това, казваше, че Рошамандес ме използва само за лост, че всичко ще се оправи и ще бъда при теб преди зазоряване.
– Е, в това отношение беше прав – казах с кратък смях. – Ами Мекаре? Какво точно се случи, когато тя излезе по стълбите?
– Мислех, че Бенедикт ще умре на място – каза Виктор. – Ако безсмъртните можеха да припадат и да умират от сърдечна недостатъчност, е, той щеше да е мъртъв. Вратата беше отворена и тя слезе по някаква площадка към нас и гледаше директно към него, движеше се към него с някаква вяла походка. Искам да кажа, че всъщност беше ужасно, как се движеше. Но след това ме видя и очите ѝ се втренчиха в мен. Тя мина покрай него и влезе в банята. Той трябваше да отскочи настрани заради нея. И тя се приближи към мен. Пак повтарям, никога не съм се страхувал от кръвопийци, никога, а тя беше само малко по-голяма от Сет. Чистата белота на кожата ѝ, това беше най-изненадващият ѝ аспект. Разбира се, че знаех всичко за нея, знаех коя е.
Той отново се чудеше на нея, клатейки глава. Опитвам се да анализирам изражението му. Той не проявяваше смирение, а по-скоро чистота на сърцето, което приемаше нещата такива, каквито са, без да се вманиачава в себе си. Никога не съм бил и наполовина толкова добродетелен, колкото беше той, когато бях млад мъж.
– Поздравих я почтително – обясни той. – Бих го направил по всяко време. И тогава тя ме докосна по най-нежния начин. Ръцете ѝ бяха ледено студени. Но тя беше нежна. Тя ме целуна. И точно тогава той се развика. Това не беше регистрирано веднага от нея. Мисля, че тя си помисли, че аз съм ти. Мисля, че си мислеше, че съм ти, и не се питаше как е възможно това да е така. Погледна ме, сякаш ме познаваше, но когато все пак погледна назад и видя, че той е изчезнал, се обърна и се отдалечи от мен.
– Изчаках, докато тя си тръгне. Изчаках я да слезе по стълбите и да се изнесе през вратата. Тогава отидох да търся телефон. Щях да се обадя на Фаред или на Сет. Рошамандес беше взел телефона ми. Помислих си, че е някъде. Но не успях да го намеря. А в къщата нямаше стационарен телефон. Вероятно можех да използвам компютъра на Бенедикт, за да се свържа с Бенджи, но не обмислих нещата докрай. Исках да избягам. Страхувах се, че Бенедикт ще се върне всеки момент или че тя ще се върне. Не знаех какво да правя.
– Тръгнах по пътя. Все още вървях към предните порти на имота, когато се появи Сет.
Кимнах. Беше така, както си го бях представял. Бенедикт беше най-лошият избор на съучастник за всичко това, както бяха казали останалите. Но нито един от двамата, нито Рошамандес, нито Бенедикт, не беше по природа порочен. А е голям исторически факт, че и най-посредствените и добронамерени имбецили могат да повалят могъщите с изненадваща ефективност, когато има такова огромно несъответствие в душите.
Дали това ме е направило по-прощаващ към тях? Не. Махарет беше умряла от позорна смърт и аз бях в ярост заради това, и то откакто видях изгорелите стаи в Амазония и обгорелите останки. Великата Махарет. Засега трябваше да потисна тази ярост.
Настъпи промеждутък от време и Гласът ми каза, че е по-добре да се насладя на този малък уютен разговор със сина ми, защото може да се окаже последен. Но той беше разсеян. Всичко това беше половинчато.
Тогава Виктор имаше въпроси към мен за случилото се и когато започна да говори отново, Гласът замлъкна.
По-скоро не исках да му кажа какво съм направил, но Роуз беше станала свидетел, така че го направих.
– Всички ние сме хора и прачовеци – казах аз. – Без значение колко дълго живеем. И малко хора могат да понесат да видят отрязана ръка или ръка. Това беше най-добрият начин да го парализираме, да променим силата в стаята с един или два удара. А и честно казано, подозирам, че повечето кръвопийци не са способни на такова рязане, освен ако не е в разгара на битката, когато всички сме касапи и се борим за живота си. Знаех си, че ще е патова ситуация. Беше авантюра, разбира се, но трябваше да я поема. Ако Рош беше избягал…
– Разбирам – каза Виктор.
Беше напълно съгласен. Не искаше да играе никаква роля в играта на Гласа.
Гласът слушаше доста внимателно. Знаех това. Откъде знаех, не бях сигурен, но усещах интензивността на неговата ангажираност.
След това двамата с Виктор разговаряхме дълго време. Той ми разказа за следването си в Оксфорд и по-късно в Италия и как се е влюбил в Роуз.
Те си подхождаха добре, когато ставаше дума за подаръци – Виктор и Роуз. Роуз беше разцъфнала в грациозна и поразителна млада жена. Черната ѝ коса и сините ѝ очи не бяха всичко. Имаше деликатност на формите и чертите, която ми се струваше неустоима, а лицето ѝ беше белязано от загадъчно изражение, което я издигаше от просто красива в друго и много съблазнително царство. Но Роуз притежаваше уязвимост, която шокира Виктор. Роуз беше наранена и победена по начин, който Виктор едва ли разбираше. Това очевидно бе изострило привличането му към Роуз, отчаяната му нужда да бъде с нея, да я защитава и да я направи част от себе си.
Порази ме колко странно беше всичко това, че тя трябваше да стане смъртен в този свят, който Виктор, предвид произхода си, трябваше да обича. Стремях се да я предпазя от себе си и от тайните си. Но това никога не се получава. И трябваше да знам, че няма да се получи. През последните две години се държах настрана от нея с най-добри намерения, сигурен, че тя трябва да посрещне предизвикателствата си без мен, и катастрофата едва не я унищожи, но тя се озова в прегръдките на сина ми. Знаех как се е случило това, удар по удар, но все още ме учудваше.
Знаех какво е искал. Знаех какво иска тя. Тези Ромео и Жулиета, толкова светли и изпълнени с човешки обещания, бяха мечтали за Смъртта, сигурни, че в Смъртта ще се преродят.
По това време Роуз се беше сгушила до Виктор в голямото кожено крило и той я държеше с очевидна обич, а лицето ѝ беше побеляло от изтощение. Изглеждаше, че е на път да припадне. Знаех, че трябва да си почине.
Но имах още какво да кажа. И защо трябва да се отлага?
Изправих се, протегнах се, усещайки нещо като тихо побутване от страна на Гласа, но без досадни глупости, отидох до камината, сложих ръце на нея и се загледах в танцуващия газов огън.
Беше почти на разсъмване.
Опитах се да помисля, в името на благоприличието, какъв би могъл да бъде животът на тези двамата, ако им откажем Тъмния дар. Но това беше безсмислено. Наистина безсмислено. Не знаех дали бих могъл да живея с такова решение, а бях сигурен, че те не биха могли да преживеят нито умствено, нито духовно такъв отказ.
И все пак се чувствах принуден да размишлявам. И се замислих. Знаех какво изпитва Роуз сега, обвинявайки се за всичките си многобройни нещастия, нито едно от които никога не е било нейно дело. И знаех колко много обичаше Виктор и колко много я обичаше той. Такава връзка щеше да укрепи и двамата през вековете, а сега трябваше да мисля в смисъл, че нашето племе, нашият вид, е нещо, което не е прокълнато, не, никога не е прокълнато – племе, което не трябва повече да бъде оставяно да потъва или да плува в море от самоомраза, случайна поквара и безцелна борба. Трябваше да мисля за нас така, както ни виждаха тези двама млади – като за хора, живеещи в едно възвишено съществуване, което те искаха да споделят.
В обобщение, промяната на отношението ми към собствената ми природа и към природата, която споделях с всички Неживи, трябваше да започне сериозно още сега.
Обърнах се с лице към тях.
Роуз вече беше съвсем будна, а те ме гледаха не с отчаяние, а с тихо и доверчиво примирение.
– Добре тогава – казах аз. – Ако искате да приемете Тъмната кръв, така да бъде. Аз не се противопоставям на това. Не, но моля този, който ви я дава, да е опитен в даването. И Мариус би бил моят избор за това, ако желае, тъй като той знае как да го прави, предавайки кръвта напред-назад отново и отново, създавайки най-почти съвършени ефекти.
В тях безмълвно настъпи огромна промяна, тъй като те сякаш осъзнаха значението на думите ми. Видях, че Виктор има да ми задава множество въпроси, но Роуз имаше тихо и достойно изражение на лицето, каквото не бях виждал у нея, откакто бях пристигнал. Това беше старата Роуз, онази Роуз, която знаеше как да бъде щастлива, а не треперещата, измъчена, която си проправяше път през събитията от последните месеци с крехка и отчаяна вяра.
– Казвам Мариус и по други причини – обясних аз. – Той има две хиляди години и е много силен. Вярно е, че тук има и други, които са безкрайно по-силни, но с кръвта им ще дойде почти чудовищна сила, която се разбира по-добре, когато се натрупва с течение на времето. Повярвай ми, знам, защото съм пил Кръвта на Майката и имам твърде много сила за собственото си добро. – Направих пауза. – Нека да е Мариус – казах аз. – А тези, които са по-възрастни, могат да споделят кръвта си с теб и ти ще споделиш част от тяхната сила, а това също ще бъде голям дар.
Виктор изглеждаше дълбоко впечатлен от тези мисли и виждах, че му е трудно да ме разпитва.
– Но, татко – каза той. – През целия си живот съм обичал Фаред, а Фаред е създаден от сина на Акаша.
– Да, Виктор – казах аз. – Това е вярно, но Фаред е бил мъж на четиридесет и пет години, когато е получил кръвта на Сет. Ти си момче, а Роуз е момиче. Приеми съвета ми по този въпрос, но аз не съм непоколебим по този въпрос. Ако искаш, утре можем да вземем това решение, а то може да бъде взето по всяко време.
Виктор се изправи на крака, а Роуз застана права и уверена до него.
– Благодаря ти, татко – каза Виктор.
– А сега, почти се е разсъмнало. Искам да сте на сигурно място в мазетата.
– Но защо? Защо трябва да сме в мазетата сега? – Попита Виктор. Очевидно идеята да бъде в мазетата не му харесваше.
– Защото е най-безопасно. Не можеш да знаеш какво е направил Гласът.
„Това е много вярно“, каза Гласът в мен със смях, позитивно хрумване.
– Може и да е подтикнал други кръвопийци да подстрекават смъртните срещу нас – казах аз. – Искам да си в избата до залез слънце. Този комплекс разполага с голям персонал от смъртни пазачи и това е добре, но трябва да взема всички предпазни мерки. Моля, правете каквото ви кажа. Засега ще бъда в тази стая. Това вече е уговорено. И ще се видим и двамата наистина много скоро.
Притиснах и двамата до себе си за дълъг миг, преди да си тръгнат.
Вратата имаше обичайните богато украсени малки месингови ключове и голяма месингова брава. Заключих я.
Напълно очаквах Гласът да започне да разказва. Но настъпи само тишина и един приглушен звук, почти успокояващ, от играта на газовите пламъци върху порцелановите дървени трупи. Тези газови пламъци имаха свой собствен ритъм, свой собствен танц. Когато изгасих осветлението, стаята беше приятно затъмнена и приглушена.
Подготвях се за Гласа.
Тогава ме обхвана неизбежната парализа. Слънцето изгряваше над Манхатън. Събух обувките си, легнах на дългия дамаскиран диван с пухкава малка иглена възглавничка за глава и затворих очи.
Отново се появи мигът на близначките. Сякаш бях с тях на онова тревисто място под топлите слънчеви лъчи. Чувах как насекомите се роят в близките полета, как се роят в зелената сянка под близките дървета. А близначките се усмихваха и ми говореха и ми се струваше, че си говорим цяла вечност, а после се чу плачът на Гласа и аз казах:
– Но как искаш да те нарека! Какво е истинското ти име?
И със сълзлив тон той каза:
„Така винаги ме е наричала тя. Тя знаеше. Името ми е Амел.“
Назад към част 27 Напред към част 29
