Епилог
Не бях спала дълго, така че не се събудих, а просто се изправих. Нахлузих роклята си, сресах косата си и закрачих към трапезарията. Мозъкът ми искаше кафе! Поне една глътка.
Бях зомби! Не можех да мисля – бях толкова зле отпаднала, че не разпознах веднага момичетата, които ме чакаха на първия етаж.
Дарая Фитор трябваше да ме извика два пъти, преди да реагирам:
– А?
Тогава те се приближиха към мен. Триото ми се усмихваше, а аз трябваше да се напрегна, за да си спомня събитията около дамите.
Разбира се. Спасение. Бях нарушила правилата и се канех да се предам на коменданта, когато Дарая извика и ми помогна да се кача на прозореца на първия етаж. След това две нейни съквартирантки от старшия клас ме придружиха до пожарната стълба, като най-накрая ме спасиха от разправия.
– Маргарет, добре ли си?
– А? Да, разбира се – най-накрая се събудих.
Още няколко дежурни фрази и момичетата се захванаха за работа.
– Марго – плахо каза една от старшиите. – Помниш ли, че ни обеща една услуга?
– Разбира се, че го помня. – Погледнах я умишлено весело.
– Ами – тя изглеждаше още по-смутена – ако позволиш, трябват ни покани… Пет на брой.
Главата ми заскърца от усилието да мисля.
– Покани? За къде?
– За къде? – зачуди се друга старша. – За предстоящия бал.
– А?…
Гледах я объркано, а момичетата не вярваха, че незнам за какво говорят. Дарая беше най-умната, така че накрая обясни:
– Следващия уикенд има бал в кралския дворец. Обещава да бъде един от най-пищните в историята, но броят на поканите е ограничен. Дори най-благородните семейства имат проблеми с получаването на допълнителни, а ние… е, наистина ни трябват.
Бал. В двореца. О, това е страхотно.
– Добре, ще опитам.
Момичетата засияха, но аз все още не го разбирах. Обърнах се, за да продължа по пътя си, но недомлъвките ме накараха да се напрегна, възбудиха странни чувства.
Накрая спрях, загледах се в Дарая…
– Казват, че това е бал в твоя чест. Официалният повод е друг, но кралицата майка е казала, че най-важното събитие ще бъде представянето на лейди Маргарет Сонтор пред обществеността. В края на краищата, през всичките тези години си била отшелник, никога не си била виждана от никого, освен от нас, учениците от Академията.
Кралицата майка.
Това е всичко, бедният ми мозък се взриви!
Чувствах се като в огромна засада, но ми се струваше глупаво да продължавам да питам момичетата. Затова се усмихнах и отидох в трапезарията. А там…
След първата чаша кафе мислите ми се проясниха, а усещането за засада стана много по-остро. Но нямах време да се разстройвам, бях разсеяна от приятелите си, които се бяха струпали в трапезарията.
Храфс и МикВой изглеждаха странно. И двамата бяха доста окаяни, но изключително важни. Първо погледнаха към мен, а после отидоха да напълнят подносите си. После дойдоха, седнаха до мен и аз казах:
– Здравейте. Как върви?
Въздишка. Бавно, дълбоко, синхронно!
– Не ми казвайте, че ви наказват за вчерашния ден. – Да, аз съм песимист.
Джим направи неясен жест с ръка, а Лим каза внезапно:
– Не, Марго. По-скоро бяхме възнаградени.
О, уау. Това е новина.
Загледах се заинтересовано и в отговор…
– Бяхме възнаградени – кимна МикВой. – Постъпихме на кралска служба и дори ни увеличиха заплатата.
В тази секунда се зарадвах, че не съм имала време да стигна до втората си чаша кафе. В противен случай щях да го разлея върху себе си.
– Да, това е голяма заплата – потвърди Психото. – Но пък ни налагат много допълнителни занимания. Фехтовка, ръкопашен бой, методи за събиране и анализиране на информация и много други. А за Зубъра има бърз курс по елементарна магия с боен уклон. Така той ще научи специалността си и ще може да я използва.
Бях шокирана.
– Но това не е всичко – продължи Психо. – Сега ние се грижим за теб, Марго. Негово величество реши, че тъй като винаги сме били заедно, е по-добре да използва Джим и мен за добро. По-добре да бъдем използвани за добро, отколкото да се борим с нещо, което не може да бъде победено! – Изрицитира той.
Изстенах тихо, а Психо побърза да ме успокои:
– Хайде, Марго. Не е толкова лошо.
– Имаш нужда от защита и ние ще бъдем до теб. – МикВой кимна и ми напомни за изпълнението си с пинсетата.
Ооо! Може би не трябва? Може би не трябва да ме защитават?
Приятелите ми се взираха очаквателно, а аз изпитах силно желание да си ударя главата в плота. Но докато страдах, открих едно важно несъответствие:
– Джордж ни забрани да се забъркваме в повече неприятности. Забрани бандата ни. Така че защо трябва да те учи на нещо в кратки срокове?
Момчетата свиха рамене, но Психото стана сериозен и попита със сериозно лице:
– Всичко е заради семената, нали?
– Тихо – изведнъж го изблъска МикВой. – Не можеш да обсъждаш това!
Но Психо все пак продължи:
– Имаш уникална дарба, Маргарет, и усещам, че предстоят сериозни промени. Но не се притеснявай, ние ще сме насреща, за да ти помогнем. Джордж също ще помогне, макар че, разбира се, е малко не на себе си.
Отново се изненадах и Психото ми обясни:
– Любов. Толкова си завъртяла главата на бедняка, че сега е неадекватен.
– Хм – намеси се отново МикВой, – не мисля, че трябва да наричаме негово величество „бедняк“. Това беше погрешно преди, погрешно е и сега. Ние сме на служба и сме под клетва.
– Беднякът си е бедняк – каза Психото, без да обръща внимание на предупреждението.
И отново цялото внимание беше насочено към мен. Гледаха ме толкова втренчено, че това ми напомни за неотдавнашната ситуация с Тонс и дори се възмутих от това:
– Знаете!
– Всички знаят – Психото не помръдна. – Цялата столица, цялото кралство и всички съседи.
Пребледнях, осъзнавайки с ужас, че ми е приятно. Беше ми приятно, че Джордж реагира на мен по този начин.
– Е, не се сърди – отново каза МикВой – но ще трябва да докладваме за теб. Дори ни дадоха пръстени за комуникация – той показа пръстен с голям камък. Имаме отделен канал през защитата на Академията.
– Да – развесели се Психо. – Не са направили канал за ректора, но са го направили за нас. Представяш ли си, Маргарет?
Аз можех да си представя само едно: Джордж беше гадняр! Той взе моите приятели на служба при него. Накара ги да се закълнат! И вместо да се възмущават от него, те явно му съчувстваха, дори гърбовете им бяха изправени.
Може би обаче това е за добро. По-малък шанс някой от нас да наруши нещо?
Представях си тримата като уравновесени адепти и въпреки собствената си клетва към Джордж, изхлипах.
И тогава чух Джим да казва:
– Какво си мислиш? За какво се замисли?
– Какво имаш предвид? – Не разбрах.
И миг по-късно разбрах:
– Чакай малко… Искаш да докладваш на краля? За да изпробваш пръстена си?
Невероятно, но бях права. А МикВой беше изключително разстроен, че няма какво да докладва.
Но Психо… Е, нали за това е Психо, да намира нестандартни решения! Гледайки надутия МикВой, Храфс поднесе пръстена към устните си и каза:
– Ние сме спокойни. Обектът е под наблюдение, пие кафе, държи се тихо, не мисли за нови неприятности.
Направи пауза и камъкът в пръстена помръкна.
Значи са ни чули. Нещо повече, те са взели под внимание информацията! Извъртях очи и посегнах към втората си чаша кафе. Бях забравила всичко за бала, за което щях да попитам момчетата.
Но мисълта за меча на Уейз не излизаше от ума ми. Трябва да посетя параклиса и съм сигурна, че древният артефакт ще е в ръцете ми. Добре би било да разкажа на Филиния за последните събития, но нямам представа как да го направя. Страхувам се, че този път тя ще ми се скара.
Няколко дълбоки вдишвания и реших да не се притеснявам твърде много. Всички са живи и здрави и това е единственото, което има значение. Всичко е наред.
Излязох от трапезарията в страхотно настроение, в същото настроение, в което прекарах целия учебен ден, а когато се върнах в стаите си, видях една неочаквана картина. Във всекидневната Жреца седеше на перваза на прозореца и хипнотизираше стърчащо от саксията кълнче.
Кълна беше зелен, силен, с две пълни листа. Начинът, по който адският котарак го гледаше, не оставяше никакво съмнение за намеренията на животното.
– Дори не си и помисляй за това – издишах аз, все още не вярвайки в чудото. – Ако изядеш вълшебното дърво, ще направят нощно килимче от кожата ти.
Жреца неохотно се откъсна от съзерцаването на листата и ме погледна заплашително:
– Мрмяфф-ф-фх.
Както и да е, телефонът.
Аз, разбира се, дадох на този ходещ Wi-Fi скритата джаджа, а сама се върнах на перваза на прозореца. Там замръзнах, опитвайки се да се справя с шока и да разбера какво да правя. Да се обадя ли на Джордж? Здравият разум казваше „да“, това беше необходимо.
Но логиката зае по-гъвкава позиция, шепнейки, че един кълн не е приключение. Не е разходка в подозрителна гора или опит за слизане в мазе.
Това е просто растение! Точно сега дори теоретично не съм в никаква опасност. Ако случаят е такъв, не е необходимо да активирам радиомаяка. Нека негово величество спокойно да се занимава с държавни дела, вместо да обикаля из академията. Той и без това е тук през цялото време.
Нуждаем се от силно, проспериращо кралство, а нищо няма да се случи без усилията на монарха. Като съвестен поданик не мога да позволя това да се случи.
Така че го оставям да работи. А за кълна непременно ще му разкажа, но по-късно. Освен ако, разбира се, котаракът, въпреки заплахите ми, не го изяде.
* край на втора книга *