Роуз
Хората на луната и звездите
Гласът на Пандора я повика от далече:
– Роуз, пий!
И тя чу Мариус, който я викаше, и Виктор, отчаяната молба на Виктор.
– Роуз, пий.
Парещите капки се удариха в устните ѝ, потекоха в устата ѝ. Отрова. Тя не можеше да помръдне.
Гарднър я беше хванал и шепнеше в ухото ѝ:
– Ще ме разочароваш ли за пореден път, Роуз! Роуз, как смееш да ми правиш това! На мен, на мен, на мен. – Ехото избледня в ревящия глас на съпругата на министъра, госпожа Хейс:
– И ако не можеш да се осъдиш за греха си, дълбоко да се осъдиш и да признаеш греха си и всички ужасни неща, които си направила, а ти знаеш какво си направила, никога не можеш да се спасиш! – Баба ѝ говореше с тях. Тя беше в малката адвокатска кантора в Атина, Тексас, но беше точно там, при Гарднър. Не иска детето, наистина, не знае кой е бащата.
Гарднър се вкопчи в нея, дъхът му беше горещ в лицето ѝ, пръстите му се сключваха на гърлото ѝ. Как можеше това да е вярно, когато тялото ѝ беше изчезнало? Тя се носеше в този мрак, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко. Тъмните облаци се търкаляха нагоре, гъсти, набъбващи и заслепяващи.
Виктор извика, а Пандора и Мариус я повикаха, но те избледняха.
О, тя беше виждала такива чудни неща, когато Пандора я държеше. Беше видяла Небесата и беше чула музиката на сферите. Никога нищо не е било по-величествено.
Пръстите на Гарднър се впиха във врата ѝ. Сърцето ѝ подскочи и после се забави. Толкова бавно биеше сърцето ѝ, а тя беше толкова слаба, толкова ужасно невъзможно слаба. Умираше. Сигурно умираше.
– Осъзнаваш ли какво означава това, Роуз, ако ми направиш това? – Попита я Гарднър. – Ти ме направи на глупак, Роуз. Ти унищожи живота ми, кариерата ми, всичките ми мечти, всичките ми планове, съсипани от теб, Роуз.
– Ако знаехме кой е бащата на детето – каза старата жена с бавния си тексаски глас, – но виждате ли, ние нямахме никакъв контакт с дъщеря си и всъщност просто …
Не ме искаш и защо трябва да ме искаш? И който и да е, на този не му е платено да ме иска, не му е платено да ме възпитава, не му е платено да се грижи за мен, не му е платено да ме обича. Защо това не е приключило? Защо потъвам все по-надолу и по-надолу?
Чичо Лестан се приближи към нея. Чичо Лестан, сияещ и крачещ към нея, в червеното си кадифено сако и черните си ботуши, идващ, неудържим, безстрашен с протегнати ръце.
– Роуз! – Извика той.
Тя изкрещя името му!
– Чичо Лестан, вземи ме, моля те, не им позволявай да…! Помогни ми.
Гарднър задуши гласа ѝ.
Но чичо Лестан се извисяваше над нея, лицето му блестеше в светлината на свещите, всички тези свещи, свещи и свещички.
– Помогни ми! – Извика тя и той се наведе да я целуне, а тя усети онези игли, онези ужасни остри игли във врата си.
– Няма достатъчно кръв! – извика Мариус.
– Достатъчно – каза чичо Лестан, – за да ме пуснеш вътре.
Чернотата придоби тежест и маса и се сгъсти около тях. Всички говореха наведнъж – Гарднър, госпожа Хейс и баба ѝ.
– Тя умира – каза някой и това беше едно от онези момичета в училището, ужасното училище, но другите момичета се смееха и подиграваха. – Тя симулира, тя е лъжкиня, тя е курва! – Смях, смях, който се търкаляше нагоре в чернотата с Гарднър, който скандираше: – Ти си моя, Роуз, прощавам ти за това, което ми направи, ти си моя.
Чичо Лестан сграбчи Гарднър за гърлото и го повлече далеч от нея. Гарднър хъркаше, крещеше и се бореше. Той захапа ръката на чичо Лестан, но чичо Лестан изтръгна главата на Гарднър от него, опъвайки шията му като дълъг набръчкан еластичен чорап – тя се задъха, тя изкрещя – и главата на Гарднър се стопи, устата се обърна надолу, очите кървяха надолу, черни и течни и зловещи, и главата му се свлече в края на счупения набръчкан врат, а тялото падна в море от кръв. Красива кръв.
– Роуз, пий от мен! – Каза чичо Лестан.- Аз съм Кръвта. Аз съм животът.
– Недей да правиш това, дете! – Изкрещя госпожа Хейс.
Тя посегна към златната коса на чичо Лестан, посегна към него, към сияйното му лице.
Твоята кръв.
Тя изпълни устата ѝ! От нея се изтръгна страхотен стон. Тя се превърна в стон. Тя преглъщаше отново и отново. Кръвта на Небето.
Тялото на Гарднър плуваше в поток от кръв, тъмнорубиненочервена и черникава кръв, а лицето на госпожа Хейс се разшири, стана огромно, блестяща бяла маска на гнева. Чичо Лестан го грабна, разкъса го като крехък воал и гласът ѝ угасна, както угасна лицето ѝ, като горящо знаме, и го изпрати надолу в потока тъмна чернкава кръв. Баба ѝ, старата тексаска жена, се плъзгаше надолу с протегнати ръце, бледнееше и също изчезваше в реката от кръв.
Като реката на кръвта на Данте, която течеше нататък, бълбукаше, малинова, черна, красива.
– И адът няма да има власт – каза чичо Лестан.
– Не, няма господство – прошепна тя и те се издигнаха нагоре, издигнаха се така, както се бяха издигнали от гръцкия остров, който се разпадаше на парчета под тях, парчета, падащи в разпененото синьо море.
– Кърваво дете, кърваво цвете, кървава роза – каза чичо Лестан.
Тя беше в безопасност в ръцете му. Устните ѝ бяха отворени на шията му и кръвта му се вливаше в тялото ѝ, вливаше се в кожата ѝ, в нейната изтръпваща, бодлива кожа. Тя виждаше сърцето му, кървавочервеното му сърце, да пулсира и да просветва, и дългите прекрасни пипала на кръвта му да обгръщат сърцето ѝ и да го ограждат, и сякаш в сърцето му гореше огромен огън, а и в нейното сърце, и когато той заговори, друг огромен глас повтори думите му.
– Най-хубавото цвете на градината на диваците – каза той. – Вечен живот.
Тя погледна надолу. Търкалящият се димящ мрак се изпаряваше и изчезваше. Тъмната река от кръв беше изчезнала. Светът блестеше под мъглата с хиляди и хиляди малки светлинки, а над тях беше небосводът – всичко около тях беше небосводът и галактиките от песни и истории и музиката, музиката на сферите.
– Моята любима Роуз, сега ти си с нас – каза чичо Лестан.
– С нея сега, с нас – каза другият глас, гласът, който отекваше.
Думите се вляха в нея по кръвта, която пулсираше в ръцете и краката ѝ, изгаряше в кожата ѝ. Мариус прошепна в ухото ѝ, че сега тя е тяхна, а устните на Пандора докоснаха челото ѝ, а Виктор, Виктор я държеше дори когато чичо Лестан я държеше, прошепна: „Моята невеста“.
– Ти винаги си била моя – каза Лестат. – За това си родена. Моята смела Роуз. И ти си с нас и една от нас, а ние сме хората на луната и звездите.
Назад към част 32 Напред към част 34
