Глава 1
МАРГАРЕТ
Веднага се досетих, че Филиния е замислила нещо в разрез с кралските инструкции. Но това, което наистина ме изненада, беше колко бързо реагираха кралските шпиони на портите на Академията и колко бързо се появи самият Джордж.
Желанието на монарха да дойде с нас? Като се имат предвид всички скорошни събития, това имаше смисъл.
Това, което не разбирах, беше къде отиваме.
Светкавица.
Светлината удари очите ми и тогава осъзнах, че стоя в двора на замък. Малък и не толкова величествен като замъка на Сонтори, но не и лош.
Това обаче отново нямаше смисъл. Ако бяхме само аз и Филиния, щях да попитам, но пред Джордж и хората му мълчах. Ами ако се намирахме на място, което трябваше да познавам?
Настъпи кратко забавяне. Филиния остана невъзмутима, а кралят се огледа и се ухили. После даде някакъв знак на съпровождащите ни шпиони.
След секунда мъжете свалиха наметалата си. Обърнаха ги наопаки и от „обикновени минувачи“ се превърнаха в истински стражи.
Величествени, строги, в черни наметала, украсени със сребърни шарки и символа на кралската корона. Сериозността на момента рязко нарасна.
Тогава отнякъде изскочи една зачервена прислужница и като видя нашата компания, плесна с ръце.
Тя искаше да се обърне и да избяга, но Филиния я спря със заповеднически поглед:
– Уведомете лейди Уейз, че Негово величество Джордж, херцогинята на Сонтор и маркизата на Сонтор – лейди Маргарет – са пристигнали. Няма да се бавим дълго. Искаме да посетим криптата.
Уф!
Отначало не можах да повярвам. Но когато първоначалният шок отшумя, се вгледах в баба си с широко отворени очи.
Филиния поклати глава, явно намеквайки, че въпросите са неуместни, но аз разбрах и без обяснения.
Намираме се в замъка на семейство Уейз, а това е мястото, където се предполага, че е погребана лейди Албрина. Така че моята история беше посяла съмнения и Филиния беше решила да провери. Разумен, но много вълнуващ ход.
Вълнуващ за херцогинята и, разбира се, за мен. Пръстите ми трепереха. Макар че донякъде се бях отказала от темата за произхода ни. Бях решила, че доказателствата са без значение и че Филиния може да ме смята за каквато си иска. Внучка, самозванка, каквото и да е.
Но сега… Дали все още подсъзнателно исках да сложа точка на всички „и“ и да пресека всички „т“?
Прислужницата си тръгна, но ние не дочакахме появата на господарката. Филиния посочи посоката и цялата делегация я последва.
Замъкът беше фундаментален и сложен – не жилище, а истинско укрепление. Освен кулите с тесни вратички имаше и лабиринт от защитни стени.
Минахме през една порта, после се промъкнахме през друга. Минахме през тесен външен коридор, след което се озовахме в кръгъл, празен, не много добре поддържан двор.
Далечният ъгъл на двора граничеше с една от кулите и там имаше ниска врата, която приличаше на вход към мазе или някакво друго заключено сервизно помещение. Именно натам се насочихме. Оказа се, че това е вход към крипта.
Джордж даде заповед и един от стражите изпревари Филиния. Той открехна вратата, която беше твърде тежка за дамата, а останалите се въоръжиха с магически факли – те се държаха на входа, близо до стената.
След това цялата ни процесия потъна в някакъв зловещ мрак… Спуснахме се по стъпалата и влязохме в широко мазе с нисък таван. Навсякъде имаше строги каменни саркофази, а във въздуха се носеше мирис на пръст и влага.
Не разбрах как и кога успях да се хвана за лакътя на Джордж. Но кралят нямаше нищо против.
Филиния поведе по пътя. Все по-навътре и по-навътре в най-дълбоката част на мрачното мазе. Накрая херцогинята спря до друга каменна кутия и помоли придружителите да закрепят факлите. Тя бавно заобиколи саркофага.
Херцогиня Сонтор докосна капака, като прошепна нещо, и аз си спомних думите и за определен отговор.
Дамата беше споменала, че когато един маг умре, от него остава следа.
Подчинявайки се по-скоро на интуицията си, отколкото на разума, затворих очи и се отпуснах. Позволих си да усетя обстановката, прогонвайки плашещата мисъл, че се намирам в гробище.
Първите няколко секунди не се случи нищо, а после сякаш в главата ми щракна превключвател. Ясно осъзнах, че наоколо няма празни кости, а нещо изпълнено.
В по-голямата част от саркофазите имаше енергия, и то приятелска енергия. В гробницата, до която стояхме, също имаше енергия.
Следите бяха толкова ясни и обемни, че се усъмних в собствената си теория!
Но Филиния нямаше да отстъпи. Когато приключи със странната си обиколка, тя се обърна към хората на Джордж:
– Можете ли да го отворите?
Тук монархът най-сетне се изненада.
– Искате да го отворите? – Попита отново той. – Лейди Филиния, сериозно ли?
– Разбира се, че говоря сериозно. Дали изглеждам така, сякаш се шегувам? – Каза Филиния нервно, но с достойнство.
Всички замръзнаха. Пазителите чакаха потвърждение на заповедта, а Джордж усвояваше чутото. Първо се загледа в баба ми, после много бавно се обърна към мен.
Погледът му беше мрачен, сякаш говореше за поредното неразрешено приключение, в което се бях впуснала доброволно.
Но аз не бях! Нещо повече…
– Ти си с нас – прошепнах аз. – Така че нищо лошо няма да се случи.
И тогава ми се припомни:
– Но ти не ме покани! Аз сам се поканих!
Ура… Каква сложна ситуация. Кралят е прав, той не беше поканен. Но и аз нямах представа къде отивам.
– Мар-рго – каза той, като се наведе близо до ухото ми. – Помниш ли за какво говорихме онзи ден? Няма да съдя невинността ти!
Не съм го целувала достатъчно…
– Джордж.
Игнорираха ме. Най-сетне обаче прозвуча съвсем същото съобщение за специалните пазители. Проблеснаха искри от магическа плазма – тя беше използвана, за да се отреже капакът, който беше прикрепен към саркофага. След това въздушна струя повдигна капака и внимателно го премести до стената.
Видяхме съдържанието на каменната кутия – сив плат, покриващ нещо неравномерно.
Аз се свих вътрешно, притискайки се по-силно в ръката на негово величество, а Филиния направи смела крачка напред.
Миг и…
– Господа! – Писъкът беше толкова внезапен, че подскочих.
Всички скочиха. Само Джордж остана неподвижен като скала над морето.
Кралят пръв се обърна към гласа и ние го последвахме. Картината, която видяхме, беше общо взето очаквана. Откъм входа към нас бързаше една жена, не млада и видимо разчорлена. Със сигурност се беше облякла в бързината.
Зад нея бързаше слисан млад мъж на около двадесет и пет години. Аристократ. Подобно на дамата, той не приличаше нито на Филиния, нито на мен, но разпознах брошката с герба на Уейз на врата му.
Докато двойката се приближаваше, дамата приклекна пред Джордж в дълбок реверанс и изрева, задъхана след бягането си:
– Добро утро, Ваше величество! Каква чест! Колко се радваме! – На лицето ѝ нямаше радост, а само тревога.
Бърз недоброжелателен поглед към Филиния, убийствен поглед към мен и лейди Уейз зададе разумен въпрос:
– Но какво се случва? Защо сте…
– Киора, успокой се – прекъсна я Филиния студено. – Скоро ще си тръгнем.
Изобщо, макар Филиния да беше родена Уейз, тя нямаше право да управлява замъка. Що се отнася до Киора, доколкото си спомням, тя беше вдовица на брата на Филиния, вдовица графиня на Уейз.
Разпознах момчето като нейния син, който поради някои усложнения все още не можеше да приеме графската титла и си оставаше виконт. Момчето беше магьосник, но не много силен. Дарбата му беше посредствена, дори не беше завършил столичната академия.
Не бях чувала нищо лошо за Киора от Филиния, но беше очевидно, че лейди Уейз е кучка. Тя не е силна, но е кучка. И сега.
Графинята прие много лошо нахлуването в нейната територия. Но предвид присъствието на Джордж тя не можеше да прави сцени.
– Госпожо – Джордж кимна към Киора – това е необходимост.
Това беше всичко! Кралят се обърна и погледна Филиния с очакване. Херцогинята не трябваше да бъде убеждавана.
Нова стъпка към каменната кутия, протегната ръка, дръпната сива кърпа и видяхме нещо неприятно. Нещо тъмно, изсъхнало от времето, примесено със сиви парчета, които приличаха на кости.
Негово величество повдигна въпросително вежда.
Филиния, от друга страна, не се поколеба. Със смелост, достойна за опитен медик, тя нахлузи тънки ръкавици и започна да изважда съдържанието на саркофага.
Киора, която се беше приближила, не издържа повече и изтръпна:
– Филиния! Какво правиш! Това е светотатство! Не можеш да нарушаваш покоя на мъртвите, това е….
– Замълчи – каза строго херцогиня Сонтор и лейди Уейз затвори устата си.
Теоретично човек би могъл да заподозре някакъв заговор тук. Да си помисли, че Киора има нещо общо със ситуацията с Албрина и изобщо. Мисълта наистина ми мина през ума, но веднага бе потушена – от всичко, което знаех за семейство Уейз, Киора нямаше причина да иска сестрите на съпруга си мъртви.
Какъв беше смисълът? Брат им така или иначе щеше да наследи титлата и богатството.
Лейди Албрина скоро щеше да се омъжи, а Филиния нямаше никакъв шанс да остане неомъжена или да претендира за собствеността на семейство Уейз по какъвто и да е начин. С изключение на меча, но мечът беше само артефакт. Ценен, уникален и напълно независим от титли.
Обективно погледнато, единственият „грях“ на Киора беше това, че беше неприятна. Но не всеки неприятен човек е престъпник. Сред приятните хора също има много престъпници.
Както и да е, оставих параноята си и се съсредоточих върху това, което се случваше. Забелязах, че стоях почти точно до краля. Осъзнах и ръката му на рамото си – Джордж ме прегръщаше, сякаш за да ме успокои.
Сякаш усещаше, че тук, в криптата, може да се разкрие нещо важно. Или просто се опитваше да ме предпази от неприятности, които можеха да ми се случат?
Не знам. Просто стоях там, гледах и чаках, а няколко минути по-късно Филиния изпусна странна въздишка.
Всички веднага се напрегнаха. Стражите замахнаха към саркофага, но помощта им все още не беше необходима. Стиснала устни, Филиния извади от купчината останки някакъв сноп… Изглеждаше чужд. Странна и напълно не на място вещ.
– Добре, добре – каза кралят.
Ние с Филиния не си обяснихме нищо! Нещо повече, нямахме намерение да споделяме никаква информация! Но ситуацията беше твърде очевидна.
– Имам нужда от повече светлина – каза Филиния на стражите.
С тези думи тя се насочи към близкия саркофаг, явно с намерението да го използва като маса. А ето и една интересна подробност…
Усещането за изпълване с енергия и разпознаване, което се използваше за определяне на автентичността на останките, лежащи в гроба, изчезна веднага. Премести се… Отиде след пакета.
Значи пакетът е бил автентичен! Но всичко останало не беше автентично.
Не беше нужно да търся повече, защото знаех резултата. В опаковката имаше останки от два пръста, което означаваше, че теорията ми е вярна. Албрина не беше умряла при това нападение. По някакъв начин собствената ми баба беше пътувала до друг свят и беше останала там. Предполагам, че не е могла да се върне.
Но защо нападателите са симулирали смъртта ѝ? Дали са искали да успокоят семейство Уейз и крал Биорма? За да не потърси никой изчезналата Албрина?
– Хм – долетя отдалеч гласът на един от стражите. Беше съсредоточен и приглушен. – Налице е укрепващ пашкул. Много фина изработка, със заряд, който издържа векове. Истински майстор занаятчия.
Пашкул?
– Точно този пашкул позволява да се засили ефектът на присъствието – каза тихо Филиния. Сякаш дамата разсъждаваше на глас, но това беше обяснение за мен. – За да създаде усещането, че в гроба не е фрагмент, а цялото тяло.
От гърлото ми се изтръгна хриптящ звук.
Замълчах, макар че в новината нямаше нищо внезапно и нямаше да се изнервя. Ръката на Джордж веднага се премести на кръста ми, за да ме успокои.
Погледът на краля стана много напрегнат. Много!
– Вземам това – обяви Филиния и взе отворения пакет.
Киора отново се задъха и дори заговори, но вдовстващата графиня Уейз не се чу.
– Не – каза внезапно Джордж. – Ние вземаме пакета.
Херцогиня Сонтор се обърна рязко, гледайки възмутено. И Джордж добави:
– Имаме много повече възможности, госпожо. Кралските служби ще направят всичко възможно, за да идентифицират майстора, който е направил пашкула. Подобна експертиза не е на ваше разположение.
Има ли смисъл от това? Много.
Филиния дори се успокои, но после вниманието ѝ беше привлечено от позата, в която стояхме с Джордж…
Суров блясък на виолетовите очи и аз също се събудих! О-о. Нещо не е наред. Не е правилно, не е според етикета, изобщо странно.
Побързах да се отдалеча от суверена си, но не ме освободиха веднага и с писък. За щастие никой не коментира, че сме стояли твърде близо един до друг. Всички, дори Джордж, се преструваха, сякаш това не се е случило.
Един от специалистите взе снопа от Филиния, друг, магът на въздуха, постави капака обратно на мястото му, запечатвайки отново саркофага. След кратка пауза всички се отправиха към изхода. Киора отново се опита да каже нещо, но цялата ѝ реч се възприемаше като бял шум.
Накрая, когато се озоваха отново в двора, под ярките лъчи на есенното слънце, Джордж спря и нареди:
– Всички външни лица навън! – Под „външни лица“, колкото и да е странно, той имаше предвид само лейди Уейз и сина ѝ.
Стражите обаче получиха друга заповед:
– Охрана!
Няколко секунди и собствениците на замъка изчезнаха – излязоха през портата, учтиво отворена за тях. А стражите се разпръснаха из двора, като ни обиколиха в кръг, но с обърнат гръб.
Но това не беше достатъчно за Джордж! Суверенът завъртя един от пръстените си и около нас се образува полупрозрачен купол, който ни отряза от стражите. Малко по-късно разбрах, че куполът трябваше да ни предпази от подслушване, но точно сега…
Еее,не е честно! Как ще устискаме до следващата глава? Момичетаааа!!! Вие сте магьосници !