Глава 6
ДЖОРДЖ
Към края на обяда ми дадоха доклад за самоличността на лейди Маргарет Сонтор. Той се простираше на повече от половин страница, макар че се вместваше в една дума: „ни-що“.
Никакви намеци, никакви слухове, никакви препратки. Наследницата сякаш се появи от нищото и на мен това някак си не ми хареса. Така не се работи. Дори с всички слуги на старата школа под клетва, нещо непременно щеше да изтече. Нямаше как да не изтече след всичките тези години.
Връщайки писмото на секретаря, аз се облегнах назад в стола си и отпих голяма глътка от чашата. Майка ми, седнала в противоположния край на масата, повдигна въпросително вежда.
Деляха ни десетки чинии и добри седем крачки, но жестът все пак беше изразителен…
– Нещо не е наред ли, скъпи. – попита Нейно Величество.
– Ще ги изясня – казах направо.
Имах среща с посланика, а останалата част от деня беше определена на камък.
Но ето го и проблемът – ще има големи проблеми, защото херцогство Сонтор не е кучешка опашка. Това е огромна територия, десетки хиляди души, а аз имам отговорност към поданиците си. Аз съм гарант за тяхната стабилност. Което означава, че не мога да допусна никаква измама. Моя отговорност е да разследвам този въпрос лично.
Но не мога и да плюя на срещата с посланика.
Намръщих се и в този момент към кралицата майка се приближи един лакей.
Той се наведе, каза нещо и майка ми прие плика от ръцете му.
Е, добре… разтревожих се, защото това е нещо, което кралицата майка не прави, когато се храни.
Тя го намира за изключително нездравословно. Дотолкова, че ме ругае за подобен навик. Но сега тя вадеше сгънат лист от плика и след няколко минути чух изненадан глас:
– Джордж, скъпи, знаеш ли, че Филиния Сотнор си има наследница?
Нямах представа кой е съобщил на майка, но няма значение.
– Изведнъж, нали? – С въпрос на въпроса, отговорих аз.
Кралицата майка кимна, отпи почтително от чашата си.
После примижа и изказа собственото ми заключение:
– Не вярвам в това. Не може да бъде.
– Видях тази наследница днес в академията – казах аз, бърчейки нос. – Името ѝ е Маргарет и тя е на път да се възползва от приема си.
– От колко време е получена дарбата ѝ? – Събуди се майка ми.
– Наскоро. Дарбата е съвсем неразвита.
Кралицата замълча за миг и после каза:
– Искам и аз да я видя.
Миг. Отначало се намръщих, но бързо осъзнах, че това е страхотна идея.
Вярвам на майка си толкова, колкото и на себе си. Освен това тя е невероятно любопитна, особено когато става дума за млади, белязани със статут и родословие девойки.
Ако вдъхващата страхопочитание лейди Маргарет е самозванка, кралицата майка ще го разбере.
Е, и аз мога да помогна по въпроса за разобличаването ѝ.
– Извикайте офицера от вътрешното разузнаване – казах на чакащия секретар.
Скоро се появи мъж в униформата на дворцовия гарнизон. Незабележителен на външен вид, незабележителен по ранг и като цяло незабележителен. Но той знаеше всичко за движенията на новата лейди Сонтор.
– Къде е тя. – попитах аз. Офицерът надникна в преливаща с виолетова светлина магическа сфера – рядък предмет, разрешен само на военните части, позволяващ да се свържат в мрежа множество комуникационни пръстени.
В тази сфера офицерът прочете докладите на всички шпиони, които сега наблюдаваха имението на лейди Филиния в столицата.
– В имението – каза той. – Баронеса Фитор току-що ги е напуснала.
Погледнах през дългата маса и попитах:
– Тя е тази, която ти е изпратила писмото. – Майка сви рамене и не отговори.
Госпожа Мира не обичаше да се отказва от информаторите си.
Но баронесата толкова много искаше да отдаде дължимото на майка ми, че друг кандидат не ѝ дойде на ум.
Главната събирачка на клюки можеше и да изпрати писмото преди посещението си при Сонтори, за да донесе новината първа.
Ако е така, сега очакваме втория плик.
И докато баронесата размахва перото си…
– Ти ще отидеш и ще ги посетиш. – Уточних. – В имението. Ще пристигнеш без предупреждение.
Кралицата майка кимна решително, но когато дамата довърши десерта си и стана от масата, разузнавачът получи нова информация. Филиния и внучката ѝ бяха заминали някъде с наета карета.
– Ами… Защо не помолиш Тонс да се присъедини към мен? – Казах отново на секретаря.
Тонс се появи по-бързо, отколкото последния път, когато говорих с него, и го помолих да дойде и да помогне на Мира в ситуацията.
Стиснах зъби при перспективата за толкова важни, но ненавременни преговори.
Няма значение. Ако наследницата се окаже фалшива, ще я видя тази вечер. Ще я посетя в подземията и в зависимост от настроението си ще реша как да постъпя с нея.
Едно нещо не осъзнавах, че старата дама Сонтор може да е била измамена от едно нахално малко хлапе. Искам да кажа, че ако това е било измама, не е могло да бъде идея на Филиния.
Може ли да е…
Замислих се за миг и отхвърлих странната идея.
Невъзможно е. Лейди Сонтор не би го направила.
Макар че…
МАРГАРЕТ
Това беше точно меч. Нямаше нищо общо с тънките стоманени неща, с които се биеха мускетарите от филмите.
Е, може би просто съм невежа?
При тази мисъл ръката ми бръкна в задния джоб, за да извади телефона ми и да погледне в интернет. Само че там нямаше нито телефон, нито джоб. Условният рефлекс се провали в нищото.
Въздъхвайки, се върнах към новата реалност – към оръжието, което приличаше на тънък меч, а не на сабя. Острието беше широко, с наточено острие. Имаше и предпазител, а над него – някаква богато украсена дръжка от ковано желязо.
През първите няколко секунди просто се взирах, а после нещо се промени.
В забития в камъка меч определено имаше нещо. Гледах като омагьосана, без да мога да откъсна поглед.
Филиния също заприлича на зомби и след дълга пауза в глъхнещата тишина на параклиса прозвуча:
– Ето го, легендарното оръжие на моите предци, Маргарет.
– И какво е легендарното в него. – Съвземайки се, прошепнах аз.
Поемане на дъх и отговор:
– С битки, подвизи и… участие в един много важен поход..
„Кой е той?“
Исках да попитам, но не казах нищо, защото знаех, че точно сега става дума за нещо друго. Постояхме известно време и тогава баба ми каза:
– Това острие отдавна не е използвано в битка, но е важен символ на фамилията Уейз.
Спомних си, че това е моминското и име, така че не се отнасяше за Сонтор. То се отнася конкретно за Филиния.
И херцогинята продължи:
– Той е пазител на клана и се дава в ръцете само на онези, които са достойни. Последният собственик на меча беше баща ми. Малко преди смъртта си, сякаш го е усетил, той дойде в този параклис и изпълни завета на предците – ритуал, който е свещен за нас, откакто се помним.
– Поставил меча си в камъка?
Баба кимна.
Тя стисна устни и каза горчиво:
– И аз, когато дойде времето, не можах да го извадя.
Не беше трудно да се съпостави по-нататък – неуспехът на Филиния да извади меча си показваше, че дамата не е достатъчно добра, не е достойна.
Тя не се е справила. Не успя. Не можа да оправдае очакванията.
Глупост? Може би.
Но като се има предвид, че недоброжелателите все още бълваха злоба по посока на Филиния, ситуацията беше болезнена.
Нещо като „малка трагедия“ за дамата.
Отново се почувствах зле за баба си. Макар че все още нямах обективна причина да впивам зъби в достойнството и правдата ѝ.
Между другото.
– Но нямаше ли други достойни? – Уточних.
Филиния сви рамене.
– Няма много Уейзи, нито пък някой от Сонтори. Има други, по-специално братовчед ми и племенника ми. Но, както казваше баща ми, макар да са Уейз, не са от този вид.
Високомерие в гласа и? Нямаше. Просто констатация на факти.
Отстъпих крачка назад и изведнъж това се изплъзна от езика ми:
– Мога ли да опитам?
Дамата спря в недоумение, като ме погледна странно.
Свих се вътрешно, готова да бъда смъмрена за обидните желания, но херцогинята реагира съвсем различно.
Филиния кимна и едва сега забелязах блестящата дръжка на рядкото оръжие.
Също така ми хрумна, че параклисът се намира на многолюдно място. В центъра на столицата! Всеки може да влезе и да го докосне!
– Защо мечът е заседнал тук? – Попитах. – Защо не е в ограничената територия на Уейз?
– Така се случи – каза Филиния с вдигане на рамене. – Нашият прародител за пръв път забил острието тук, а по-късно бил издигнат параклис.
Погледнах наоколо, за да се уверя, че сме сами, и попитах в прав текст:
– Няма да съм първият чужденец, който ще го докосне.
Като се има предвид полираната дръжка, обвита в странна метална обвивка, въпросът беше риторичен.
Филиния поклати отрицателно глава, след което изрече неочакваното:
– По документи ти си наследница на фамилията Сонтор и моя внучка, така че си пряко свързана с Уейз. Магическият договор е много силен и ако сме го направили правилно, може да има някакъв ефект.
– Какъв ефект? – Не разбирах.
– Мечът може да реагира – каза Филиниа тихо.
Макар и само за миг, това накара устата ми да се отвори.
Мислех, че хартията е просто хартия. Може ли тя да дава толкова сериозни права.
– През следващите две години ти официално си моя внучка, с всички произтичащи от това последствия – повтори Филиния. – Артефактите трябва да реагират правилно, дори независимо от кръвта.
Кръв. О, между другото. Не може тя да има нещо общо с това?
Ако се замислиш, в моя свят също можеш да посочиш всекиго за наследник. Ако документите са изрядни, този човек има всички права на кръвен роднина. Това е същото, само че ние нямаме магия.
– Опитай, Маргарет – Филиния посочи меча. – Нека го изпробваме, докато сме тук.
Преглъщайки, аз направих крачка към камъка, застанах на издълбаното в него стъпало и хванах дръжката. Секунда и острието затрептя.
Изненадана, се опитах да разтворя пръстите си, да пусна меча, но дланта ми сякаш беше залепена за него, а лекото блещукане се превърна в ярко сияние, което обгърна целия меч. Просто някакъв свещен ореол.
– Дръпни. – Извика Филиния и аз се подчиних, само че острието не помръдна. Но откъм вратата се чу уплашен женски глас:
– Какво се случва…
А?
Когато се обърнах, видях красиво облечена жена. Чертите ѝ ми се сториха познати и аз се намръщих.
Междувременно Филиния въздъхна нервно и приклекна в дълбок реверанс. Секунда по-късно чух нещо, което изобщо не ми хареса:
– Ваше Величество! – Възкликна баба и дори прекалено силно. – Самата кралица майка? Каква невероятна среща?
„По дяволите“ – изстенах мислено.
Това беше всичко. Сиянието угасна, ръката ми се отдели. Аз залитнах и едва не паднах от стъпалото, а дамата направи няколко плавни крачки напред. Зад нея стоеше висок, широкоплещест брюнет.
Симпатичен, но със счупен нос – вероятно бодигард.
Мъжът се взираше в мен, а кралицата се съсредоточи върху Филиния.
– Херцогиня Сонтор? – Попита тя риторично. – Срещата е наистина невероятна. Вие сте отшелник в собствения си замък, нали?
– Така е, лейди Мира, но осъзнах, че е време да спра да бъда отшелник.
Филиния приклекна в още един дълбок реверанс, а аз най-сетне успях да направя крачка-назад и се върнах на земята.
Замръзнах зад херцогинята като смаян плужек. Какво да правя. Какво да кажа.
Кралицата майка погледна херцогинята, мен, отново херцогинята и…
– Позволете ми да ви представя внучката си – правилно разтълкува намека Филиния. – Маргарет!
Трябваше да пристъпя напред и да приклекна, старателно имитирайки движенията на баба си. Не се получи добре. Отново се изкривих, но стана доста ниско.
Успях да спусна и главата си надолу и да погледна към пода. Замръзнала в това безумно неудобно положение, искрено пожелах на Джордж да се разболее. Дано… дано… дано… дано да отиде в ада! Тук!
– Внучка? – Каза изненадано лейди Мира.
Но в сърцето си знаех, че кралицата вече знаеше, че съм тук. Че цялата ѝ изненада е само игра.
– Стани, дете. – Прозвуча тържествено. – Искам да те разгледам.
С тези думи дамата пристъпи по-близо и сега приликата ѝ с Джордж стана съвсем очевидна. Чертите, носът, устните, формата на очите…
Лицето на Джордж беше много по-грубо, но все пак.
Кралицата замръзна, погледът ѝ се превърна в нещо почти осезаемо. За миг си помислих, че ще ме накарат да покажа зъбите си като кобила в наддаване.
– Невероятно – издиша накрая кралицата. – А начинът, по който легендарният меч на Уейз реагира на теб… Ти си интересна личност, Маргарет.
Поклатих неопределено глава, твърде смутена, за да отговоря.
– Но това все пак е крайно неочаквано! – Настроението на кралицата майка внезапно се подобри, тя отстъпи назад. Тя попита, обръщайки се към Филиния: – Правилно ли разбирам, че признавате младата дама като единствената пряка наследница на херцогство Сонтор?
– Да, Ваше Величество – отвърна тя без колебание.
Кралицата кимна.
– Добре. Макар че никой не знаеше, че имате някакви потомци. Това може да е малко притеснително, знаете ли?
– Разбира се…
Но никой не се интересуваше от отговора на херцогинята.
– Между другото! Случи се да имам със себе си един изключително интересен предмет. Предполагам, че той ще разреши спора ни.
С тези думи кралицата майка махна с ръка и мъжът, който така и не ни беше представен, си тръгна. Във виолетовите очи на баба ми проблесна тревога и аз също се напрегнах.
– Колко чудно се завърта понякога животът – каза кралицата и отново ме погледна.
И странното беше, че погледът ѝ беше одобрителен.
– Мм-мм – измърморих аз и се превих.
Искаше ми се да изчезна!
Да изчезна във въздуха точно сега.
Но преди желанието ми да придобие форма, мъжа се върна в тесния параклис. Той носеше голям пакет.
– Ах, каква дреболия! – Усмихна се кралицата. – И най-вече такова съвпадение. Никога не съм мислила, че ще ми дойде на помощ?
– Съвпадение с какво? Да помогне за какво? – Бях още по-напрегната.
На жените, трафикантки, не е дадена думата. Баба ме погледна с поглед, който беше толкова угрижен. Кралицата и телохранителят ѝ също гледаха укорително. Изведнъж… татуировката ми ме засърбя. Моделът се беше плъзнал надолу към долната част на талията ми и сега се намираше на задните ми части, но не беше красив.
Прехапах езика си, докато вдишвах обречено, а мъжът разгъна пакета и аз неволно потръпнах. Беше странно на вид нещо – сплескана желязна тръба с две ръце върху нея. В средата имаше полупрозрачен камък, релефни руни и някаква плетеница.
Това беше всичко. Засада. Но къде да бягам?
– Знаеш ли какво е това. – Попита любезно майката на Джордж.
– Артефакт за определяне на произхода – отвърна безгрижно лейди Сонтор.
Изведнъж от това ме побиха тръпки по гърба и ме смрази студ в стомаха. Мечът на Уейз сякаш отговаряше, но какво ще кажем „определителя“?
Какво би станало, ако той не признае правната формулировка „От този ден нататък Маргарет Максимова се счита за родствена внучка…“ за родствена връзка?
Само че все още нямаше къде да отида, бодигардът вече държеше това пропито с магия нещо напред.
– Трябва само да вкараш ръцете си там – каза кралицата с усмивка.
По тона това беше молба, но всъщност беше заповед.
Бабата се приближи първа. Давайки пример, тя пъхна ръката си в сплесканата тръба и беше ясно, че колебанието няма да промени нищо.
Както и да е. Аз също се подчиних. Приближих се, поставих ръка в противоположния отвор и… камъкът изведнъж засия. По стоманения артефакт пробягаха ярко осветени шарки, лицето на телохранителя силно се изпъна, но нейно величество кралицата майка изобщо не се изненада.
След пауза тя кимна величествено и обобщи:
– Знаех си го.
О, какво е това?
По всичко изглеждаше, че сме преминали. Бяхме преминали теста, така че можехме да дишаме и да живеем спокойно.
– Очарователна, очарователна – продължи кралицата. Погледна ме с нов и странно приятелски поглед и попита: – Маргарет, на колко години сте?
Проверката, която възприех само като тест за родственост, се превърна в обикновен светски разговор. Разговорът се водеше от Филиния, а аз се стараех да не и преча.
Излязохме от параклиса и се насочихме към чакащите в далечината карети. Наетата от нас карета стоеше край пътя, а до нея имаше втора карета, луксозна и украсена.
Приличаха на автомобил от средната класа и на лъскав Ролс-Ройс.
Но лично аз не се смущавах от разликата. Единственото, което исках, беше да се махна от вниманието на кралското семейство и да си тръгна.
За щастие нямаше опит да ни задържат.
Кривокракият телохранител вкара подопечната си в каретата и след това, след кимването на лейди Мира, се зае да се погрижи за Филиния.
Херцогинята прие помощта му веднага, аз също исках, но в момента, в който пристъпих към брюнета, татуировката се разгорещи и изригна като предупреждение.
Погледнах към дланта, протегната от мъжа, към собствената си ръка, която щях да подам, и…
– Ой. – Издърпах ръката зад гърба си и се отдръпнах.
Веждите на брюнета се вдигнаха, дамите също бяха изненадани, а аз… Татуировката на Джордж продължаваше да пулсира, с предупредителен намек за опасност.
Когато се отдръпнах, увеличавайки разстоянието, пулсацията започна да отслабва.
Разбирам, не може да докосвам брюнета. Поне не точно сега.
– Тонс, какво имаш там. – Извика към мъжа Кралицата.
Имах остра нужда от извинение, за да избягам. И го намерих:
– Моля за извинение. Изглежда, че съм си изгубила фибата в параклиса.
Последва нескопосан реверанс към кралицата майка и учтивото:
– Простете ми, Ваше величество. Не смея да задържам вас и вашия спътник.
Надявам се, че не прозвуча твърде грубо? Не звучи прекалено като: „Идете вече по дяволите“? Или може би беше така?
Ах, по дяволите. Виждайки как лицето на лейди Мира се стяга, кимнах на баба си, обърнах се и побързах да се върна в параклиса.
Планът беше прост като камък – да се промъкна в полумрака, да стоя там достатъчно дълго, за да се умори кралицата да чака и да си тръгне.
Тонс щеше да си тръгне с нея и нямаше да ми се налага да приемам нежеланата му помощ. Озовавайки се в тясното помещение на светилището обаче, изгубих всички подобни мисли.
Когато влязох, мечът изведнъж заблестя, а ареолата беше десет пъти по-голяма от преди. След това над оръжието започнаха да се появяват думи, изтъкани от светлина…
Стани силна!
Стани умела!
Стани достойна!
Устата ми се отвори.
Докато се взирах, посланията изчезнаха – сякаш нищо не се беше случило. След като изчаках миг, прошепнах:
– Добре. Какво да правя сега?
Имах предвид ситуацията с Тонс, а артефактът, разбира се, не отговори.
Не очаквах отговор. Просто спрях, следвайки първоначалния план, и след няколко дълги секунди мечът внезапно проблесна над мен:
Стани нагла!
Шок.
Не продължи дълго, но все пак. След като усвоих последната фраза, внимателно се обърнах и се запътих обратно като лунатик.
Стигнах до каретите, само за да открия, че брюнета стои там, в същото положение, и се готви да ми помогне.
Татуировката пулсираше предупредително. Отново!
– Скъпа, всичко наред ли е? Намери ли я? – Попита напрегнато Филиния.
Показах декоративната фиба, свалена от косата ми, а след това…
Пристъпвайки към нашата карета, се усмихнах със зъби на Тонс и се хванах за перилата. Придържайки с другата си ръка дългата пола, ловко изкачих стъпалата и седнах срещу Филиния.
Мъжът беше изненадан от тази наглост.
– Много ми беше приятно да се запознаем – казах му аз. Въпреки че не се бяхме запознали. А и някак си не беше редно да се правиш на мила с телохранителите.
Едва по-късно, след като си тръгнахме, лейди Сонтор ми каза, че брюнетът е близък приятел и побратим на Джордж, но сега…
Усмихнах се по-широко от преди, кимнах учтиво на кралицата, която наблюдаваше внимателно ситуацията. Тонс се исхили, също се поклони и се отправи към каретата на нейно величество.
Едва след като каретата на кралицата се раздвижи, нашият кочияш издиша с облекчение и пришпори конете си.
Това беше всичко. Нервните събития бяха приключили.
Беше време да се върнем в имението.
Назад към част 6 Напред към част 8