Глава 7
Вечерта беше белязана от неочаквана среща. Слугинята ме помоли да вляза в кабинета на Филиния, където се появи един стар човек, който вече ми беше познат.
Един от онези важни майстори, които бяха заседавали в комисията по приема и бяха станали свидетели на внезапното изявление на Джордж за работата по проверката за привилегированата аристокрация.
Като го видях, първо си помисли, че съм сбъркала вратата, като по чудо съм се натъкнала на един от кабинетите на академията, но Филиния ме върна в реалността:
– Маргарет, скъпа, влез.
Влязох… И тогава се оказа, че майстор Номан се е появил просто така, а по покана на моята баба. Че това е учителят, който ще ме научи на основните предмети, когато стигна до тях.
Сега той седеше в едно уютно кресло и гледаше мен и Филиния с внимателни, недоверчиви очи.
Изглежда, новината за внезапната наследница беше твърде провокативна.
Обаче така или иначе нямаше други новини за тях.
– Лестас, това е Маргарет – каза Филиния, като нарече стареца на първо име.
От това следваше, че те се познават. И вероятно от дълго време.
Филиния потвърди предчувствието ми:
– Майстор Номан служеше като младши преподавател в академията, когато аз бях студентка там.
Това е чудесно! Между другото, преди колко време беше това?
Още един въпрос, който трябваше временно да бъде оставен на заден план. Баба разказа накратко на Номан за желанието ми да се запиша и изложи мечтата ми да стана изключителен маг. После добави с треперещ, почти жалък глас:
– Лестас, това ни изненада.
Професорът кимна и херцогинята продължи:
– Маргарет беше толкова превъзбудена. А Негово Величество… Властта му е толкова смазваща, че всеки би се объркал.
Номан се съгласи с тежка въздишка.
– Можеш ли поне да ми кажеш за какви въпроси да се подготвя? Какво да очаквам?
Учителят погледна по-внимателно от преди и извади от вътрешния си джоб няколко сгънати листа.
– Все още няма точен списък, а само очертание – каза той.
– Може ли да го разгледам? – Филиния го заслепи с усмивка и протегна ръка. И след като го погледна, ми подаде този проектосписък.
Обичам да уча, но това беше изпит и главата ми се въртеше. Петстотин въпроса в проекта.
– Можеш да го препишеш – любезно каза Лестас.
Погледнах въпросително към Филиния. Откъде да взема пособия за писане? Между другото, имат ли случайно заклинание за копиране?
И двата въпроса останаха без отговор поради своята странност, а Филиния кимна признателно на учителя.
– Лестас, а за уроците…
– Не ми казвай, че искаш да започна по-рано и да подготвя лейди Маргарет за изпита – лесно се досети старецът. – Това е периодът на изпитите, интервютата и записването. Нямам абсолютно никакво време.
Кратка пауза и той продължи:
– Освен това въпросите изобщо не са трудни. Не е проблем за един аристократ, особено за такъв, който ще учи в нашата академия.
Филиния се сви назад.
– Виждаш ли, проблемът е, че ние не сме планирали това. Марго си беше мечтала, а аз до последния момент отказвах. Не исках да пускам момичето далеч от мен и едва наскоро осъзнах колко съм грешала.
Професорът се вгледа по-внимателно от всякога. В херцогинята, в мен и…
– Има простички въпроси – повтори Номан.
Това е всичко. Нивото на съмнение беше станало критично. Но все още нямаше да изпадам в паника – реших да заменя крещенето и дърпането на косата с по-продуктивно действие.
– Филиния, мога ли да се възползвам от бюрото ти?
Седяхме в кабинета, в кресла, пред ниска масичка за кафе.
Бюрото, което беше по-близо до прозореца, приличаше на фундамент.
– Разбира се – отвърна баба.
И така, аз тръгнах да изучавам местните начини на писане…
Тръгнах, надявайки се, че ще успея да пиша със стоманено перо или с каквото тук пишеха? Можах да се справям с перото на Боксби, така че може би ще мога да пиша и с тях?
Херцогинята имаше благоразумието да извика две прислужнички, които се обучаваха в грамотност, за да ми помогнат, и в крайна сметка преписвахме заедно. В един и същи кабинет, в присъствието на лейди Сонтор и Лестас.
Момичетата, които се сблъскаха с много непознати думи и термини, гледаха с кръгли очи, но моето изумление засенчи всички.
Какво, каква битка? Какъв закон? И какви са „трите основни правила за боравене с алхимични състави“?
Бях погълнат, борех се с непознатия си, изпълнен с мастило писалищен прибор и оптимизмът ми започваше да се руши.
Когато майстор Номан, който беше обещал да ме наставлява в нощта преди изпита, си тръгна, бях готова да се затичам на покрива и да крещя над цялата столица.
Беше не просто лошо, беше ужасно. Нямаше как да науча толкова много информация за три дни.
– Има ли някаква магия, която може да ми помогне да науча нещата бързо. – Попитах с надежда.
Филиния поклати отрицателно глава.
***
Не спах много добре.
Първата половина на нощта прекарах в сънища за рокли, за „пълния гардероб“, който херцогиня Сонтор беше обещала да ми осигури на другия ден, и това не притесняваше твърде много моята немодерна персона.
Виждаха се копринени панталони, после корсети, след това неочаквано ножница. В съня си щях да прикрепя ножницата директно към роклята си и да я нося, плюейки на етикета.
Втората половина беше съпроводена от набор от сюрреалистични видения. Имаше някакви светкавици, дъги и Джордж, който крещеше и ръмжеше. Сякаш избирах – примигвах пред различни видове магии, за да определя коя ми харесва повече, и се събуждах с думата „специализация“, която се блъскаше в главата ми. Имаше много въпроси, но трябваше да отложа и тях.
Уви, през следващите три дни единствената ми цел беше да се подготвя.
Заех се с това веднага след закуска.
Двете с Филиния седнахме на масата, херцогинята взе списъка в ръцете си и започна…
Ситуацията „да се подготвим за изпита вчера“ е позната на много хора, но сега беше прекалено. Информацията, която херцогиня Сонтор изричаше и диктуваше, систематично се превръщаше във вода.
Към обяд в мозъка ми започна да звъни камбана!
Апетитът беше мъртъв, любопитството също и само оптимизмът все още намигаше за нещо. Вярвах, че в приказния свят нещата не са толкова тежки, колкото в „нормалния“. Тоест трябва да има изход.
В краен случай можех да се проваля на изпита и да послушам съвета на Портал-Вишик, да се запиша догодина. В такъв случай щях да разполагам с една година и щях да науча всичко за една година.
При положение че внучката на Филиния вече е на линия, можеше и да останем в столицата, а лейди Сонтор щеше да получи така жадувания повод да възобнови социалния си живот. Да, момичето не влезе, но не можем да си тръгнем сега?
Единствената спънка е, че ако се проваля на теста, състоящ се от въпроси, които на места се смятат за елементарни, ще бъда призната за абсолютна тъпачка.
Наследницата на херцогинята на Сонтор ще бъде за смях и ще хвърли сянка върху баба ми и цялото ѝ семейство.
При цялата несправедливост, която се случваше около Филиния, аз абсолютно не исках да допринасям за подигравките. Независимо от желанието ми да се оттегля, щях да се бия до последно.
Ако звънтящата ми глава не провали това намерение. Преподавателката ми също беше уморена и се наложи да обявя почивка след обяд.
Лейди Сонтор се оттегли в стаята си, а аз отидох да разгледам градината. Тя беше малка и разположена зад къщата. Дворът беше ограден с ограда, на места висока и тухлена, а на други – висока от ковано желязо.
Седнах на плетения стол, отметнах глава назад, за да уловя топлата слънчева светлина, и се опитах да издишам. Напрежението си отиваше бавно, но слънцето, шумоленето на пожълтелите листа и лекият летен бриз вършеха своята работа. Дори изпаднах в някакво медитативно състояние, когато чух нещо наблизо, откъм оградата:
– Здравей.
Отворих очи и обърнах глава, за да погледна едно момче на около седем години. Добре облечено, но с изцапани колене, то стоеше близо до частта от кованото желязо на оградата и ме гледаше втренчено.
Като се има предвид, че по-далеч имаше още едно имение, това беше съсед. Или по-скоро детето на съседа.
– Здравей – отвърнах приятелски.
– Ти си Маргарет, нали?
Фактът, че детето знаеше името ми, не беше твърде изненадващ. Спомних си думите на прислужницата на Елия за съседите и лекотата, с която се разпространяваше мълвата за мен.
Че дори кралицата майка е чувала за мен.
– Точно така – казах аз. – А ти как се казваш?
– Марк – заяви момчето, като подсмърчаше.
Миг и той избърса носа си с ръкава на бялата си риза с дантелени маншети.
След това попита:
– Какво правиш?
– Почивам си – свих рамене аз.
Марк кимна важно, после се обърна настрани и се промъкна лесно през решетките. Той се приближи, огледа се и уточни, като посочи едно високо ябълково дърво:
– Имаш ли нещо против?
– Мм-мм… не.
Очевидно това не беше първият път, когато детето идваше в овощната градина на Сонтор.
Лекотата, с която Марк се изкачи на голямото дърво, само потвърди тази мисъл.
Той търсеше ябълки – големи и червени и дори на вид вкусни.
– За теб да откъсна ли? – Чу се звук откъм клоните.
– Откъсни.
Докато Марк се върне с две ябълки, медитативното ми състояние се беше изпарило.
Приех лакомството и посочех с пръст по посока на съседската къща:
– Ти там ли живееш?
– А-ха.
Момчето отхапа от червената ябълка, но начинът, по който го направи…
– Виж, а ти защо си толкова тъжен? – Не можех повече да издържа. Изражението на лицето му беше непоносимо.
– Нищо – хлапето отново подсмръкна. – Жрецът избяга.
А…
Много опасен момент, но аз попитах:
– Кой е Жреца?
Оказа се, че това е името на една котка от рядка южна порода. Домашният любимец на Марк беше склонен към разходки на открито, беше затворен, доколкото можеше, но Жреца винаги се измъкваше. Обаче котаракът и винаги се връщаше. Но…
– Граф Ормун каза, че ако още веднъж види нашия Жрец близо до Виолет, ще му откъсне главата и ще я изпрати по пощата на баща ми. А Ормун е толкова гаден. Знаеш какво имам предвид.
– Ех… – казах на глас. – Знам? Откъде да знам? Ние не се познаваме.
– С него може би не, но със сестра му – да – подсмръкна още веднъж детето. – Баронеса Фитор. Вчера тя избяга от вас, сякаш я преследваха.
Въздъхнах и за пореден път осъзнах, че столицата е село. Преди да успея да се изкашлям, хората щяха да разберат.
Слуховете се разпространяваха за миг. Изведнъж момчето беше цялото в сълзи, очевидно сдържаше сълзите си.
– Не се притеснявай – казах аз. – Сигурна съм, че Ормун няма да направи нищо на котката ти. А и защо си мислиш, че Жрец ще отиде при…?
Докато си спомнях името на котката, Марк избухна в сълзи. Изгарящ и напълно безсилен.
Дори отхапаната ябълка изпадна от отслабналите му пръсти и се търкулна на тревата.
– Чакай – поколебах се към него. – Какво ти…
***
Момчето изрева по-нещастно от всякога. Думите пробиха през неподправеното му отчаяние, но бяха трудни за разчитане:
– Ормун е зъл… Той дори убива кучетата си, ако пропуснат лов… Моят Жрец, и аз… И татко не иска. И аз не мога… Не мога да се справя сам.
Станах от стола, паднах на едно коляно и придърпах Марк по-близо. Прегърнах го и го погалих успокоително по гърба.
Той ридаеше още няколко минути, после се отдръпна нервно и се огледа за изгубената ябълка. Като истински мъж той се престори, че моментът на слабост изобщо не се е случил. А фактът, че рамото ми беше цялото мокро, не се броеше.
Погледнах го и разбрах колко е зле. Искам да кажа, очевидно е, че да тръгнеш да спасяваш котка е чиста лудост. Особено ако си извънземен, който не познава нищо тук.
Трябва да остана в имението. Под крилото на Филиния. Същност не…
– Каза, че баща ти никога не би помогнал на Жреца? Защо не?
Марк се намръщи.
– Защо? „Жрецът е твоя котка, твоя отговорност“ – каза момчето, като се подиграваше на родителя си.
Той се сепна и добави:
– След последния път татко предложи да изпратим Жрец обратно на село, далеч от Ормун, но аз отказах, така че… ето ни тук.
Като си поех дълбоко дъх, признах, че съм най-малко странната тук.
– Колко далеч живее този Ормун.
– Той е на три метра от нас – промърмори момчето.
Въздъхнах отново и…
– А има ли начин да влезе незабелязано?
– Има път през градините – каза момчето след кратка пауза.
Сълзите му бяха изсъхнали и очите му гледаха невярващо.
– Слушай, ако отидем в Ормун и твоят Жрец наистина е там, можеш ли да го примамиш.
Марк кимна, но в жеста имаше повече съмнение, отколкото увереност. Аз, от друга страна, бях убедена, че шансът да намерим животното само като стигнем до къщата на графа не е толкова голям.
Определено щяхме да се провалим. Но не можех да понасям да гледам отчаянието на детето. Съжалих и котката.
– Какво ще кажеш за това – казах накрая. – Ще се промъкнем, ще видим какво има и ако можем, ще измъкнем животното ти.
Тя се замисли за момент и после добави:
– Но ако не намерим Жреца, ти няма да плачеш. Ще направим каквото можем. Имаме ли сделка?
Момчето кимна. След това носът му беше избърсан със същия снежнобял ръкав, ябълката, взета от земята, беше сложена на плетената масичка и ние се отправихме към оградата.
Само че не към онази част от нея, през която Марк се беше промушил, а отвъд нея.
Там, под закрилата на бръшляна, имаше толкова голяма дупка, че дори слон би могъл да мине през нея. Дупката се намираше между тухлената и кованата част на оградата.
С мислена ругатня хванах подгъва на домашната си рокля и преминах през дупката на тревата на съседа. Тичахме напред-назад, като се пазехме от погледа на семейството и слугите на Марк.
Доста бързо стигнахме до противоположния край на имота, а момчето издърпа една от стоманените пръчки от оградата от ковано желязо и ми показа новия проход. Преминах отново лесно. Отново съжалих за роклята. Плетените ми, домашно направени обувки с тънки подметки също не вдъхваха доверие. Нямах обаче други дрехи.
Съучастникът ми ловко върна пръчката на мястото ѝ – тя се слагаше и сваляше благодарение на една малка тайна. След това започна най-трудната част – преминаването през чужди дворове…
Марк се ориентираше лесно, явно е бил тук неведнъж, а аз бях малко бавна. Но отчаяно вярвах в късмета и справедливостта.
В края на краищата се борехме за справедлива кауза. Трябва, трябва да имаме късмет.
Последното пресичане се оказа най-трудно. Отново се движехме през градината, предимно зад храстите, които покриваха тухлената ограда, но накрая имаше не отвор, а дупка, изкопана под тухлената ограда. Марк погледна към мен, към дупката в земята и след кратко колебание обобщи:
– Ще се справиш.
Аз обаче изцъках нервно, защото…
– Не – поклатих глава аз. – Ще заседна.
– Да, ще минеш, казвам ти – уверено заяви момчето.
***
Исках да споря, но по някаква причина се огледах в храстите. Сякаш нещо проблесна зад зелената маса. Освен това татуировката изведнъж се събуди.
Тя пулсираше, макар и не толкова силно, колкото последния път. Дали да смятам пулсацията за предупреждение.
След случката с баронеса Фитор, която искаше да влезе в главата ми, бях склонна да повярвам на модела на артефакта.
– Добре, нека да опитаме – казах обречено.
Възможността да се заклещя в дупката изведнъж не ми се стори толкова вероятна. Желанието да се измъкна оттук още сега беше много по-силно.
След Марк се изправих на ръце и колене, после легнах и запълзях. И о, боже мой. Наистина се измъкнах, като се озовах от другата страна на оградата.
– Уф. – Това на глас. А в съзнанието си си обещах, че никога повече няма да го направя.
Сега спасяваме Жреца и това е краят на мисията на „Грийнпийс“. Един път, това е всичко.
За щастие в този нов двор край оградата растяха храсти и ние бяхме в естествено убежище. А и укритието ни беше от полза. Предишните три градини бяха празни, но в тази имаше някой.
На четиридесет крачки от нас имаше мъж, който се грееше на слънце. Беше седнал в плетен фотьойл, както аз бях направил наскоро, с изложено на слънце лице.
По начина, по който Марк се намръщи, разбрах, че това е самият граф на Ормун, но не се разсейвах с въпроси.
Освен това ме избутаха настрани и ми прошепнаха:
– Виж, Марго. Казах ти, че Жреца е тук. Като се отместих настрани и надникнах през клоните, видях типична котешка сцена. От другата страна на храста, но не много далеч от нас, две от тях бяха изправени един срещу друг. Седяха там и се зяпаха.
Едната е много красива – огромна, с черна лъскава козина и поразителни изумрудени очи. Но другата…
Захласнах се и изпитах желание да се прекръстя. Вайълет беше пухкава котка от породата сфинкс. Този член на племето на плешивите се различаваше от сфинксовете в нашия свят по това, че имаше по-голям брой кожни гънки, стърчащи вампирски зъби и две малки, недоразвити кожени крила.
– И се казва Вайълет? – Възмутих се шепнейки.
Миг и ми се искаше да се разплача, защото…
– Ти какво? Това е Жрец.
Уви.
Котката наистина изглеждаше страховито, с остри, извити нокти, стърчащи от меките ѝ кожени лапи.
– Шу, шу, шу… – обади се Марк с тих шепот.
Жрецът не реагира, нито пък черната Вайълет. Те или бяха влюбени, или се караха. Никой не ги интересуваше.
Трябваше да използвам друг трик.
– Ммм – казах аз тихо. – Ммм… вкусно. Марк? – Веднага започнах да мляскам с устни, имитирайки, че ям нещо невероятно.
Помощникът не го разбра, гледаше ме като глупак. Но дебелокожият Жрец веднага схвана ползата си!
Котаракът се разсея от Вайълет, а Вайълет също примижа, докато аз продължавах да муча от удоволствие и да хрупам въображаемо вкусно лакомство.
– О, дай ми го! – Хлапето най-накрая го разбра.
Двамата с него започнахме да мучим. Жрецът не можеше да издържи повече. Котаракът се приближи към нас и аз протегнах пръсти в шепа към него.
– Искаш ли? – Попитах ласкаво.
Жертвата забави ход.
Беше за секунда, две, три, а после не издържа – блесна с кехлибарени очи и се стрелна напред.
Марк мигновено се опита да сграбчи животното, но аз промълвих:
– Не бързай. Ще се справим. – И преместих клона на храста между нас, за да може котката да мине свободно.
Междувременно почиващия мъж превключи от слънчевите бани на вестник. После изкрещя нещо по посока на къщата, стана и… В този момент невидимият досега побойник на Ормун, заби лицето си в нашия храст.
Той дойде и замря в нямото осъзнаване, че е бил измамен. Погледът му крещеше, че е на път да избяга, трябваше да се рискува.
Нахвърли се. Хванах се за набръчкания гръб и придърпах котката по-близо. Отговорът на моето предателство беше не просто гневно, а адско мяукане!
– Мърмяухххх. – Изръмжа жреца.
– О – издиша момчето.
– Мрмярму. – Котката започна да се извива за свобода, размахвайки подобни на хирургически нокти.
И ако преди присъствието на котката бе останало незабелязано, сега… Мъжът, който вървеше към далечното имение, се обърна рязко.
– Отново? – …гръмна в целия квартал. – Отново онази котка. Ей, дай ми арбалета.
– Ормун – изръмжа уплашено момчето, потвърждавайки първоначалното ми предположение.
Потръпнах, но нямаше време за страх.
– Тръгваме! – Излаях на Марк и преметнах полата върху Жреца..
Загърнах извиващия се котарак, доколкото можах, и избутах Марк към дупката, изкопана под оградата.
– Върви пръв – наредих аз. – Ако се заклещя, ти дърпай.
Назад към част 7 Напред към част 9