Глава 22
Впечатляващите спални помщения на Куин – спалня и салон, разделени от огромна арка – беше напълно почистен, откакто Мона Мейфеър се превърна в безотговорен малък демон. А леглото, на което бе даден Тъмният дар, бе напълно оправено с причудливата си тъмносиня кадифена завивка и драперии.
Имаше и централната маса, на която с Куин бяхме седели с часове, докато той ми разказваше историята на живота си, и Мона и аз заехме местата си там, но Куин изглеждаше зашеметен от вида на стаята и за дълъг миг просто преценяваше обстановката, сякаш тя означаваше нещо съвсем ново за него.
– Какво става, братче? – Попитах го.
– Размишлявам, любими шефе, – каза той. – Просто размишлявам.
Не гледах към харпията. Радвах ли се, че тя седи отдясно на мен, а не обикаля света, цялата уязвима и разплакана в своята пайетена рокличка? Да, но не бях длъжен да го казвам на този, който така яростно ме беше отхвърлил. Дали?
– Ела, поговори с нас – казах на Куин. – Седни.
Най-накрая той го направи, заемайки старото си място с гръб към компютърното бюро и точно срещу мен.
– Лестат, не съм сигурен какво да правя.
– Мога да изляза при нея в четири сутринта – каза Мона, – не ме е страх от нея. Мога да се опитам да се свържа с нея.
– Не, скъпа, – каза Куин, – все още не мисля за Патси. Не би могло да ми пука за Патси, освен заради Жасмин, наистина. Мисля за имението Блекууд. Мисля за това какво ще се случи с него. Виждаш ли, през цялото време, докато бяхме в Европа, леля Куин и аз отговаряхме по телефона, по факса, по някакъв начин, а след това през цялата минала година и двамата бяхме тук, фигури на сигурност и авторитет. Сега всичко това се промени. Леля Куин я няма, просто я няма, а аз не знам дали искам да съм тук много често. Не мисля, че мога да бъда.
– Но не могат ли Жасмин и Голямата Рамона да управляват мястото, както правеха, докато ти беше в Европа? – Попита Мона. – Мислех, че Жасмин е майсторка в това отношение. А Голямата Рамона е гениален готвач.
– Всичко това е вярно, – каза Куин. – Всъщност те могат да правят всичко. Могат да готвят и да чистят, да посрещат и да поздравяват гостите. Могат да организират великденската трапеза и коледната вечеря и всяко друго възможно събитие. Жасмин е изключително талантлива като мениджър и водач. Факт е, че всички те могат да правят много повече, отколкото смятат, че могат. И всички те имат много пари, достатъчно пари, за да си тръгнат от това място и да се чувстват комфортно, където и да отидат. Това им дава усещане за сигурност и за независимост. Но те искат да са тук. Това е техният дом. Но искат да има присъствие, присъствие на Блекууд, а без това са несигурни.
– Разбирам, – каза тя. – Не можеш да ги накараш да мислят като собственици на мястото.
– Точно така, – каза той. – Дал съм им всички възможности – продължи той. – Всякакъв вид повишение, а също и разпределение на печалбата, но те искат да ме настанят в резиденцията. Искат моята власт. И Томи го иска. А след това има и сестрата на Томи – Британи, за която трябва да се мисли, и майката на Томи – Тери Сю. Те ще идват често на гости. Те са станали част от фермата Блекууд заради Томи. Някой трябва да е в самото сърце на тази къща, за да ги приеме. А Жасмин иска аз да бъда това сърце, не само за нея, но и за сина ми Джером, и не съм сигурен, че мога да продължа да бъда господар на фермата Блекууд, както бих бил, ако само…
– Отговорът е прост, – казах аз.
– Какъв е той? – Попита Куин изненадано.
– Наш Пенфийлд, – казах аз. – Назначаваш го за постоянен управител, който да управлява и поддържа това имение от твое име и от името на Томи и Джером.
– Резидентен управител! – Лицето на Куин просветна. – А, това звучи блестящо. Но ще приеме ли той тази работа? Той е завършил докторантурата си и е готов да започне да преподава.
– Разбира се, че ще приеме работата, – казах аз. – Човекът е прекарал години в Европа с теб и леля Куин. Описа го като луксозно пътешествие.
– О, да, леля Куин разби банката – отвърна Куин. – А Неш, изглежда, се възползваше максимално от него по най-добрия начин.
– Точно така. Подозирам, че Наш е напълно съсипан за обикновения живот. Той не би искал нищо повече от това да бъде куратор тук, да поддържа великденските и коледните традиции в името на енорията и каквото още искаш, докато получава висока заплата, разполага с разкошна спалня и достатъчно време да напише няколко книги в академичната си област.
– Перфектно, – каза Куин. – И той има стила и грацията да се справи с това. О, това може да е отговорът.
– Подготви идеята за него. Предложи му в свободните си часове да започне да изгражда истинска библиотека на рафтове, поставени от вътрешната страна на стените на двойния салон. И би могъл да напише кратка история на фермата „Блекууд“, която да бъде отпечатана за туристите, нали разбираш, с архитектурни подробности и чертежи, легенди и други подобни. Да добави лимузина и шофьор двадесет и четири часа в денонощието, нова собствена кола на всеки две години, джобна сметка и платени ваканции в Ню Йорк и Калифорния и мисля, че ще го получиш.
– Знам, че ще го направи – каза Мона. – Долу той отчаяно се намеси, когато шерифът се държеше като идиот. Просто не чувстваше, че има право да го направи.
– Точно така – казах аз, без да поглеждам Мона. – Това е мечтаната позиция за човек с неговите дарби.
– О, ако само го направи – каза Куин с нарастващо вълнение, – това би било ключово. А аз бих могъл да идвам и да си тръгвам от тази стая, заедно с теб и Мона, по всяко време, когато пожелая.
– Това е далеч по-интересно от това, което очаква Наш на друго място, – казах аз. – И той може да бъде подходящ домакин на майката на Томи, Тери Сю, и да упражнява ръководно влияние върху малкия Джером, може би да го обучава, всъщност, и не е нужно да му казваш как да се отнася с Жасмин и Голямата Рамона; той знае. Той ги обожава. Роден е в Тексас. Това е Югът. Той не е някакъв невеж янки, който не знае как да каже две учтиви думи на чернокож човек. Той ги уважава напълно.
– Мисля, че си попаднал на това – каза Куин. – Ако се беше настанил във фермата Блекууд, това щеше да проработи. Щеше да работи дълго време. Жасмин щеше да е във възторг. Тя обича Наш.
Кимнах и свих рамене.
– Това е страхотна идея – каза Куин. – След време ще им кажа, че с Мона сме се оженили в Европа. Те няма да протестират. Ще бъде перфектно. Мона, наистина ли мислиш, че той ще се съгласи?
Отказах да я погледна.
– Куин, той вече е част от фермата Блекууд – каза тя.
Куин отиде до телефона.
– Жасмин – каза той, – имам нужда от теб тук.
Почти мигновено чухме вибрацията на стълбището, когато Жасмин се затича нагоре, и после задъхано отвори вратата.
– Какво става, Малки шефе? – Тя се задъхваше. – Какво става?
– Седни, моля те, – каза той.
– Ти ме изплаши до смърт, нещастно момче! – Заяви тя. Тя седна на стола си. – Сега какво ти хрумна, за да ме наричаш така! Не знаеш ли, че цялото това място е в състояние на криза? А сега Клем казва, че няма да спи и в бунгалото, защото се страхува да не би Патси да отиде при него.
– Не обръщай внимание на всичко това, знаеш отлично, че Патси не може да те нарани!
Той седна отново и ѝ разказа целия план, как Наш ще бъде куратор, но преди да е изминал половината от това, което искаше да каже, тя вдигна ръце и заяви, че това е чудо. Цялата енория щяла да бъде щастлива. Неш Пенфийлд беше създаден на тази земя заради фермата Блекууд.
– Сега леля Куин е тази, която ти е вкарала тази идея в главата, Малки шефе, тя гледа от небето – каза Жасмин. – Знам, че е така. Както и мама, която умря точно там, в същото това легло. Бог да ни благослови всички. Знаеш ли в какво вярват хората тук? Вярват, че фермата Блекууд принадлежи на всички!
– На всички? – Попита Мона. – На кои всички?
– На цялата енория наоколо, момиче, – каза Жасмин. – Откакто леля Куин умря, телефонът звъни постоянно. Все още ли ще правим коледната вечеря? Все още ли ще организираме фестивала на азалията? Казвам ти, те си мислят, че това място принадлежи на цялата енория.
– Е, те са прави – каза Куин. – Наистина е така. Така че имам ли съгласието ви да помоля Наш Пенфийлд да поеме работата?
– Да, наистина! – Каза Жасмин. – Ще кажа на баба, че няма да получиш никакъв аргумент от нея. Просто говори с Наш Пенфийлд. Той и Томи са долу в салона. Исках да свирят на пиано. Наш знае как да свири. Томи знае една песен. Но Томи казва, че не се свири на пиано седмици след смъртта на човека. Тук никога не сме го спазвали, защото винаги сме били „Bed-and-Breakfast“. И аз казвам, че Томи може да свири тази песен.
Куин стана и излезе с Жасмин.
Последвах ги надолу по стълбите. Исках да доведа това нещо докрай. Пренебрегнах факта, че Мона дойде след това и се държеше с такава очевидна грация и сдържаност. Пълен фарс.
Мъдрите хора не бива да се подвеждат по такива уловки.
Томи седеше на квадратния роял в двойния салон, антикварен, който очевидно все още работеше. И той плачеше съвсем малко, а Наш стоеше над него. Усещах чистата любов на Наш към Томи.
– Томи – каза Куин. – По времето на Бетховен имало една жена, която загубила детето си. Тя била безсилна. Бетховен идвал в дома ѝ без предупреждение и ѝ свирел на пиано. Тя лежала на горния етаж, разстроена, и го чувала да свири там, долу в салона, а музиката на пианото била неговият подарък за нея, за да я утеши. Свири на пиано, ако искаш. Предлагай музиката на леля Куин. Продължаваш. Разтвори портите на рая с музиката си, Томи.
– Кажи на Малкия шеф какво искаш да свириш – каза Жасмин.
– Това е една песен на Патси, – каза Томи. – Патси ни изпрати диска, докато бяхме в Европа. Писах вкъщи за нотите. Леля Куин се погрижи да имам в апартамента си пиано, за да мога да науча песента. Тя е много ирландска и много тъжна. Исках да я изсвиря за Патси, за да видя дали няма да успокои душата ѝ.
Куин не каза нищо. Лицето му пребледня.
– Продължавай, сине, – казах аз. – Това е добра идея. Леля Куин ще бъде доволна, а също и Патси. Патси ще те чуе. Ти изсвири песента.
Томи сложи ръце върху клавишите. Той започна една проста, много келтски звучаща балада. В нея имаше и блуграс звучене от Кентъки. След това, изненадвайки всички ни, той започна да пее текста на ниско компетентно момчешко сопрано, което беше толкова скръбно, колкото и музиката:
Иди и кажи на приятелите ми, че няма да се върна.
Иди и кажи на бандата за мен, че не мога да танцувам повече.
Отиди и кажи на тези, които обичам, че съм се прибрал у дома.
Вървя сега по гробището и съм съвсем сама.
И ще си отида, преди листата да започнат да падат отново.
Те бързат нагоре-надолу по стълбите Леглото е широко и меко.
Но аз лежа неподвижно и ми е толкова студено.
Защото майка ми си отиде.
Ще видя ли скоро нейното просто лице?
Нямам мечти и вяра.
Иска ми се да мога да направя песен,
която да разказва колко хубаво е било.
Аз имах сцената, аз имах светлината.
Музиката беше приказката.
Но сега нещата са оцветени в лилаво.
И тези тъжни ноти свиря.
Чакам да дойде есента И да ме няма повече.
Стояхме заедно, обвързани от тъгата ѝ, сякаш бяхме в дълбоко омагьосване.
Куин се наведе, за да целуне Томи по бузата. Томи просто се взираше в напечатаната музика пред него. Жасмин беше прехвърлила ръката си през рамото му.
– Това беше прекрасно, – каза тя. – И Патси е написала това, тя е знаела какво предстои, знаела е.
След това Куин повлече Наш със себе си в трапезарията. Мона и аз отидохме с него, но нямаше истинска нужда от нас.
Видях това, когато седнаха да разговарят.
Видях, че Наш разбираше от първите думи и напълно желаеше тази позиция, която Куин му описваше. Видях, че това е била тайната мечта на Наш. Наш само е чакал момента, в който да представи такова предложение на Куин.
Междувременно в салона Жасмин помоли Томи да изсвири отново песента.
– Но ти наистина не си видял онзи ужасен призрак на Патси, нали? – Питаше Томи.
– Не, не – каза Жасмин, опитвайки се да успокои Томи, – просто се носех, не знам какво ми стана, не се страхувай от призрака на Патси, не мисли за това, освен това, видиш ли призрак, правиш кръстен знак, нищо подобно, сега изпей отново тази песен, аз ще я изпея с теб…
– Ти изсвири песента отново, Томи, – казах аз. – Продължавай да я свириш и да я пееш. Ако духът ѝ се лута, тя ще я чуе и тя ще я утеши.
Излязох през незаключената входна врата в топлия влажен въздух, спуснах се по стъпалата и се отдалечих от светлината, върнах се зад къщата и отидох вдясно, където стоеше бунгалото, в което живееха Жасмин, Голямата Рамона и Клем.
То беше весело осветено. И само Клем беше там, седеше на предната веранда, люлееше се и пушеше много ароматна пура. Направих му жест да не става заради мен и се върнах обратно зад къщата и по коварния мек бряг на блатото.
Чувах как Томи пее. Запях думите заедно с него, тихо, не повече от шепот. Опитах се да си представя Патси такава, каквато е била в разцвета си – кънтри-уестърн звезда, в кожени якета с ресни, поли и ботуши, с накъдрена и бухнала коса, изпълняваща оригиналните си песни. Това беше образът, който Куин ми беше дал. С неохота беше казал, че тя наистина може да пее. Дори леля Куин ми беше споменала с известна резервираност, че Патси наистина може да пее. А, в света на фермата Блекууд нямаше нито една душа, която да изпитва любов към Патси.
И единственото, което бях зърнал, беше болната Патси, озлобена и изпълнена с омраза, седнала на дивана в бялата си нощница, знаеща, че никога повече няма да е достатъчно добре, за да свири, крещяща на Синди, медицинската сестра, да ѝ даде още една инжекция, мразеща Куин на глас и с душата си, нейната ощипана и изкривена душа, Патси, която беше хванала чума от игли за наркотици и не се интересуваше колко пъти ще я предаде нататък.
И Куин я беше наранил точно така, както го беше описал на шерифа.
Вървях нататък, а до мен беше блатото. Оставих вампирския си слух да се разхожда. Наш беше започнал да свири песента на Патси, с повече ноти и по-смело изражение. Двамата с Томи я пееха заедно. Тъга. Жасмин плачеше. Жасмин прошепна: „Ах, чистата жалост на това.“
Селският мрак се спусна около мен. Пуснах музиката.
Блатото изглеждаше най-дивото и поглъщащо място, без пасторална симетрия или хармония в него. Това, което вирееше там, беше хищно и се бореше до смърт и никога нямаше да намери безопасно убежище за себе си – пейзаж, който се самоизяжда жив. Куин ми беше казал, че е така. Но как можех да не го знам?
Преди векове бях захвърлен мъртъв в блатото от моите бегълци – Клодия, убийцата, Луи, страхливецът; и аз, отвратително и лакомо същество, бях оцелял в тези застояли, замърсени води, оцелял, за да се върна и да си отмъстя, наточен до фатална точка от другите.
Това не ме интересува.
Не знам колко време съм вървял. Не бързах.
Патси. Патси.
Нощните звуци бяха едновременно особени и дълбоко бръмчене на топлия вятър, а луната беше високо и понякога проникваше през пролука в блатото, която само разкриваше още по-сурово назъбения му омразен хаос.
От време на време спирах.
Погледнах разпръснатите звезди – толкова хитроумно ярки в селската нощ. И ги намразих, както обикновено. Каква утеха беше да се изгубиш в безкрайната вселена, простак на малка прашинка въртящ се прах, чиито предци са разчитали модели и значения в тези безбройни непознати точки от студен бял огън, които само ни се подиграваха с неизменното си безразличие?
Така че нека те светят над обширните пасища вдясно от мен, над далечните групи дъбове, над топло осветените къщи, които сега са далеч зад мен.
Тази вечер душата ми беше с блатото. Душата ми беше с Патси. Вървях напред.
Не знаех, че толкова голяма част от фермата Блекууд граничи с блатото. Но исках да знам. И се държах възможно най-близо до водата, без да се подхлъзна в нея.
Скоро разбрах, че Мона е някъде близо до мен. Тя правеше всичко възможно да се прикрие, но чувах малките звуци, които издаваше, и усещах слабия ѝ парфюм, който беше полепнал по роклите на леля Куин – аромат, който не бях забелязвал преди.
След малко разбрах, че и Куин е с нас, оставайки зад мен с Мона. Не знаех защо те така вярно ме следваха.
Използвах най-силното си зрение, за да проникна в смразяващия мрак вляво от мен.
Обхвана ме силна тръпка, която се спусна по гърба ми, тръпка, каквато бях усетил, когато се срещнахме с Роуан Мейфеър за първи път и тя използва силата си, за да ме изучи, тръпка, която идваше от източник извън мен.
Спрях, обърнах се с лице към блатото и веднага забелязах, че точно пред мен има женска фигура. Тя беше толкова близо, че можех да я докосна, без да протягам ръка на повече от няколко сантиметра.
Беше заплетена в мъх и пълзяща лоза, неподвижна и безжизнена като кипариса, който сякаш я поддържаше, и беше мокра до кости, косата ѝ се бе разпиляла на влажни ручейчета по мръсната ѝ бяла рокля и блестеше слабо в светлина, която смъртните очи не биха могли да видят, и се взираше в мен.
Това беше Патси Блекууд. Слаба, мълчалива, страдаща.
– Къде е тя! – Прошепна Куин. Той беше до лявото ми рамо. – Къде? Патси, къде си?
– Мълчи, – казах аз. Държах погледа си върху нея, върху големите ѝ нещастни очи, и ивиците коса, които се спускаха по лицето ѝ, и разтворените ѝ устни. Такъв копнеж, такава агония.
– Патси, – казах аз. – Скъпо момиче, всички твои изпитания на това място приключиха.
Видях как веждите ѝ се сключиха в бавна безразлична гримаса. Сякаш чух от нея дълбока дълга въздишка.
– Най-добре е да продължиш, красиво момиче, – казах аз. – Продължавай към славата. Не се скитай из това мрачно царство, Патси. Не превръщай този мрак в свой дом, когато можеш да се обърнеш към Светлината. Не се скитай тук, търсейки и стенейки. Върви напред. Обърни гръб на това време и място и моли за отваряне на портите.
Нещо в лицето ѝ се ускори. Веждите ѝ се изгладиха и сякаш потрепери.
– Продължавай, скъпа – казах аз. – Светлината те иска. И тук, в този свят, Куин ще събере всичките ти песни, всяка песен, която някога си записвала, Патси, и ще ги събере заедно, и те ще се разнесат надалеч и на широко, Патси, всяка една, стара и нова, завинаги. Не е ли прекрасно да оставиш след себе си всички тези прекрасни песни, които хората обичат, това е твоят дар, Патси.
Устата ѝ се отвори, но тя не проговори. Белите ѝ бузи бяха хлътнали от водата на блатото, нощницата ѝ беше разкъсана, ръцете ѝ бяха надраскани и осеяни с мръсотия, пръстите ѝ се мъчеха да се затворят, но не можеха да го направят.
Чух Мона да вика. Усетих как някаква сила раздвижва влажния въздух около мен. Куин се заклеваше с тих шепот, че след като е съгрешил, отнемайки живота ѝ, ще ѝ даде живот с песни завинаги.
Но нищо не се промени за мен в агонизиращото и напрегнато явление, освен че Патси вдигна малко дясната си ръка и разтворените ѝ устни издадоха само малка част от думата. Не можах да я чуя. Изглеждаше, че се е наклонила към мен. И аз се наклоних към нея…
– …обичай ме, обичай така, както трябва да бъде любовта, безпощадна любов, обичай Патси!
През опасната пустота се придвижих, сякаш отстъпих от самия свят, и целунах устните ѝ, мокри и вонящи на мръсна вода, и усетих как отвътре ми се появи огромно течение, вятър от най-дълбокия ми корен, който неумолимо се вля в нея и я отнесе далеч, далеч, нагоре и навън, а формата й стана бледа, огромна и блестяща…
– В светлината, Патси! – Мона се провикна, думите ѝ се носеха от вятъра и бяха погълнати от него.
Тийнейджърка каубойка дрънка на китарата си, запява: Глория! тропа с крак, тълпата крещи, пареща светкавица от ангели, безброй чудовища от невидимото, тези крила, не, не видях, да, видях, бягай! Глория! Не видях – Глория! драпам по тревата, опитвам се да вляза в Земята – чичо Жулиен се усмихва, подканва… Глория! Това е най-опасната игра. Ти не си свети Хуан Диего, знаеш ли. Няма да тръгна, няма да тръгна, няма да тръгна с теб! Патси в розова кожа, вдигнала ръце, ослепителна светлина, запява „Gloria in Excelsis Deo!“ Чернота. Свършено е. Аз съм отделен. Аз съм тук. Усещам тревата под себе си.
Прошепнах:
– „Laudamus te. Benedicimus te. Adoramus te. In Gloria Dei Patris!“
Когато отворих очи, лежах на земята и с изключение на Мона, която люлееше главата ми в ръцете си, и Куин, който коленичеше до нея, нощта беше тиха и пуста.
Назад към част 22 Напред към част 24
