Глава 2
МАРГАРЕТ
Джордж беше толкова доволен от живота си, че ми се искаше да го ударя с нещо тежко. Но тръгнах по другия път – спомних си указанията на Филиния и се опитах да ги приложа.
Щом прекрачихме прага на стаята, спуснах мигли и се усмихнах смутено. След това се отървах от наметалото си и учтиво посочих закачалката, като го помолих да се присъедини към мен в събличането. След това, с тежка въздишка, отиде до самите столове.
Щом седнах, отново го погледнах смутено и невинно после казах:
– Между другото, здравей. – Не се поздравихме, при срещата. – Как си?
Кралят, който също вече се беше отървал от връхната си дреха, ме погледна подигравателно.
Аз продължих да следвам логиката на женствеността и кокетството:
– Толкова дълго те нямаше. Толкова много ми липсваше. Добре ли си?
Джордж изви красиво вежди и ме дари с усмивката на човек, който чупи такива трикове като фъстъци. Ето го. Можеше и ти да играеш, понеже се постарах толкова много.
– Маргарет-Маргарет – поклати глава Джордж, отиде до близкия стол и се спусна величествено в него.
– Виж – реших да подходя към въпроса от другата страна – но това не е кой знае какво. Не е голяма работа. Беше просто забавление, а аз не съм напуснала Академията.
Към извитата вежда се присъедини хищна, изчаквателна усмивка.
– Разбирам, това не е справедливост. Просто си търсиш повод.
– Защо не – гласът му звучеше равно, но кралят се смееше. Искам да кажа, да! Напълно съм права!
Моето неодобрително примигване, а Джордж изведнъж извади от вътрешния си джоб малка тетрадка и я разклати във въздуха.
– Отсега нататък, скъпа моя, всички твои постъпки, шеги, недисциплинираност и други „случайни приключения“ ще бъдат превръщани в дългове.
– Какви дългове? – Бях зашеметена.
Добре. Ако той иска да вземе още един дял от съкровището ми, аз съм напълно против. Обичам Джордж, разбира се, но не до степен на грабеж и финансова злоупотреба.
– Много сладки – каза той внезапно.
Джордж извади молив, на висок глас извика днешната дата и започна да записва нещо. Огледах го с кръгли очи и тогава разбрах.
„Сладки дългове?“ Но това е…
– Би ли могъл да бъдеш по-конкретен? – Попитах.
– Да, любов моя – кимна той, без да откъсва поглед от бележника си. – Но едва след сватбата.
Мисълта, че никога повече не са ми предлагали брак, проблесна и избледня. Повече ме ядосваше онзи менторски, внушителен тон.
– Какво те кара да мислиш, че ще приема?
Джордж изглеждаше изненадан.
– Първо трябва да ми кажеш какво искаш от мен – скръстих ръце на гърдите си. – Ами ако вината не е съизмерима с наказанието?
– Повярвай ми, ще бъде.
Уау. Какъв нагъл гадняр!
– Ами ако предложиш нещо неприемливо? – И тук вече бях наистина сериозна.
– Какво имаш предвид? – Намръщи се Джордж. – Какво имаш предвид, Марго?
– Не знам.
Чудех се. Какво би могъл да ми предложи този невероятен, много привлекателен мъж, което да е толкова неприемливо? Но животът се случва, нали? Не познавам местните правила на сексуалния морал, нито пък познавам кралските вкусове. Но какво е толкова неприемливо?
Накрая се сетих за нещо:
– Тройка, например.
– Тройка с кого? – Той не разбра.
Джордж наистина се зачуди, а след миг суверенът разбра и в тъмните му очи блеснаха гневни светкавици! Бях малко объркана от тази реакция – казах колебливо:
– Не знам с кого. Има много възможности.
Сега мълнията беше заменена от много лош огън.
– Много възможности? – Заплашително запита той. – Откъде знаеш за такива неща?
– Не от опит – обясних набързо. А после добавих, чисто по инерция: – За съжаление.
Джордж скочи. От присмехулния, самодоволен мъж не беше останала дори сянка! Нито сянка от мъжа, който лениво беше записал моите „сладки дългове“.
– Какво имаш предвид, „за съжаление“? – изръмжа негово величество.
През ума ми премина паника – край сега ще ме убие.
– Маргарет! – Той се изправи, готов да се превърне в голям облак, надвиснал над мен.
– Това не означава нищо! – Възкликнах аз.
После си спомних, че не съм толкова млада, че съм на деветнайсет. А също и че съм модерна. Така че защо са тези предразсъдъци? Защо да се срамувам? Особено там, където можеш ясно да обясниш с устата си:
– За съжаление, защото все още ми е интересно да разбера какво е на практика, а не само на теория.
– На теория? – Джордж сякаш е зациклил на повторението. – Какво друго от тази теория знаеш?
Ю-ху… Мисля, че е по-добре да запазя честното си „много“ за себе си, нали?
Но беше странно да видя такава реакция от човек, който ме целуна по начин, който ме накара да искам да полетя в космоса. Собственото ми смущение от настоящата ситуация също не беше нормално, особено като се имат предвид плановете ми за предбрачната дегустация на краля.
– Мар-рго! – Извика Джордж взискателно.
И тогава се случи неочакваното. От спалнята се чу тих, но много недвусмислен женски глас: О-о-о-о-о.
Замръзнах. Кралят също. Той се взираше с нажежен поглед във вратата на спалнята и някак много бързо осъзна:
– Те-ле… фон?
Изтръпнах. Във видеоуслугата, която Жреца използваше, нямаше неприлично съдържание! Изобщо нищо подобно! Освен ако котката по някакъв начин не беше преминала към друга услуга. Невъзможно? Уви, с таланта на Адската котка всичко беше възможно.
Джордж, който вече се бе спуснал обратно на стола си, рязко се изправи и се отправи към спалнята.
– Чакай! – Изкрещях аз. – Чакай!
Но монархът вече беше ускорил ход и въпреки бързината ми пръв нахлу в стаята. Озовах се зад широкия му гръб и трябваше да подскоча, за да разгледам добре.
Картината беше невинна – Жреца и Вайълет седяха в средата на леглото и се взираха в любимата си джаджа.
– О-о-о… – отново се чу от високоговорителите на телефона.
По дяволите. Това е засада.
– Нека да видя – извика Джордж.
На суверена му трябваше секунда, за да прекоси стаята. Той грабна джаджата и се вкамени.
Трябваше да се събудя.
– Какво е това? – Казах строго и дори се втурнах към Джордж, но не ми върнаха телефона. Напротив!
Кралят се извърна, продължавайки да се взира в екрана, но не ми позволи не само да го възприема, но дори да го видя. Изразът на лицето му стана неизразим. Истински културен шок.
А аз се чувствах толкова неудобно! Нямах представа какво показват. Ами ако сега научат мое величество на нещо лошо?
– Джордж, слушай.
Но той дори не ме погледна. Кралят гледаше! Първо изумен, после се намръщи. Накрая каза с най-командващ тон на гласа:
– Ти, плешивицо – каза той, като посочи Жреца – ела с мен.
След това зашеметеният котарак беше грабнат и безцеремонно пъхнат под мишницата му. Телефонът изчезна също толкова бързо в джоба на камизолката му, а Джордж се обърна и тръгна към изхода.
– Къде? – Издишах аз.
Не ме чу. Той просто не ме чу.
Бях застинала от шок, както и Вайълет, която просто ме гледаше.
Да тръгна след Джордж? Да взема Жреца? Да се опитам да си върна телефона? Аз просто нямах време!
И когато с котката останахме сами, потънах на килима и застенах жално:
– Не, не отново.
И към Вайълет, с оплакване:
– Откъде намери това видео?
На сутринта в трапезарията на Академията кипеше оживление. Много адепти се прозяваха, други търкаха очи, но общото ниво на настроението беше високо. Дори групата на заловените вчера старши ученици изглеждаше щастлива! Освен това всички примигваха към нашия Зубър, който по някаква причина се смущаваше.
Аз, гледайки розовите бузи на Джим, разбира се, попитах:
– Какво?
– Нищо – каза той с намръщена физиономия.
Психопатът изхърка, но не се включи в разговора. Вместо това Лим ме гледаше втренчено.
Първо си помислих за Джордж, с неговия бележник и дълговете му, а след това ми хрумна друг спомен. Много отдавна, след една също толкова незаконна схватка, Психото ми беше връчил минителепортен плакет и твърдеше, че сега му дължа услуга.
Чудя се дали самият човек от портала си спомня за това.
Но дори и да е така, не мога да не отбележа какъв меркантилен свят е това! Всеки втори човек дължи услуга.
Аз също подсмръкнах, а Психото ме погледна странно.
– Какво? – Попитах аз с усмивка.
– Нищо, но трябва да поговорим – каза той замислено.
Не се замислих много за това. Трябва да поговорим. Ще поговорим. Това не е нищо страшно.
– На голямото междучасие – добави момчето.
Беше казано на висок глас, но МикВой изобщо не забеляза разговора ни. Точно сега той преминаваше през първия си тест за оценка на качествата на известен. Пробваше върху себе си, какво е да бъде звезда.
Аз също исках да отида в облаците, но реалността нямаше да остави един скромен адепт да си отиде. Още по-лошо! Когато излязохме от трапезарията и се отправихме към аудиторията, там ни чакаше не майстор Номан, а Джордж, сякаш за подигравка.
Не знам за всички останали, но аз бях отвикнала от това. Изобщо отвикнах от неговите лекции!
А вчерашната ситуация с телефона… Въпреки това реших да забравя за нея.
Както казваше героинята от един класически роман – ще помисля за това утре! Така че временно изхвърлих случката от съзнанието си.
Когато обаче видях Джордж, се спънах неловко на прага. После, разбира се, се изправих и гордо се отправих към мястото си, но все пак.
Сюзеренът не бързаше да ме улесни. В процеса на моето шествие той буквално ме изгаряше с огнен поглед. Малката анкета по предишната тема също започна точно с мен.
Зори, която бе успяла да изпълзи на глезена ми, не ме подкани и изобщо мълчеше. Без нейна помощ не бях точно блееща, но и не отговарях толкова блестящо, колкото можех.
Резултатът от представянето ми беше:
– Лошо, адептка Сонтор. Неуспех.
Какво?
Публиката изтръпна от изумление. През редовете се разнесе шепот за кралска несправедливост, но Джордж не се смути.
– Какво искахте? – попита той, извивайки вежди. – Лейди Маргарет е специална, затова и въпросите са повече.
Повече? Искате да кажете, че Величество е решило да се върне към корените на нашия диалог? Отново да се върне към ролята си на тиранин?
Изсумтях и примижах, после обърнах тетрадката си и написа днешната дата на последната страница. До нея написах случката от часа и си направих забележка: „длъжник“!
Изненадващо, но дишането веднага стана по-лесно, а настроението ми се подобри, така че изслушах лекцията спокойно. Седях там и не усещах никаква нова подлост! Но накрая, когато звънецът удари и адептите се събраха, за да се преместят в друга класна стая, ме помолиха да остана.
– Госпожице Маргарет, не бързайте – извика кралят. – Елате при мен.
Подчиних се. Дори клекнах с плитък реверанс пред този самодържец. Връчи ми хартия със символите на Академията и ме уведоми:
– Новият ти график, Маргарет.
– Нов график? Защо ми е? – Не много учтиво се учудих.
Джордж се ухили. Той ме погледна ту строго, ту весело, а после обясни:
– Защото, скъпа моя, образованието ти е много слабо и знанията, които имаш, не са достатъчни, за да изпълняваш задълженията на кралица. Така реших, а Калтум, разбира се, съскаше, но се съгласи с молбата ми.
Задълженията на кралицата?
Пак повтарям, никой никога повече не ми е предлагал. Така че за какво става дума?
Само че аз не спорех. Послушно приех хартията и замръзнах в очакване на продължението. Бях изхвърлила ситуацията с телефона от съзнанието си, но все още си мислех, че Джордж ще каже нещо.
Но вместо възхищение от технологията ни или гняв заради неприлични видеоклипове, ми връчи втора хартия, или по-скоро запечатан плик.
– Какво е това? – Отново се намръщих.
– Можеш да го прочетеш сама. Не е спешно.
Разбирам… Значи днес това е чисто служебно.
– Благодаря ви, ваше величество – отмъстително преминах към официален тон. – Мога ли да си тръгна сега?
Той се поколеба. Погледът в тъмните му очи беше изгарящ и остър едновременно. Те не искаха да ме пуснат да си тръгна и ледът в настроението ми започна да се топи.
Но уви! Пролетта още не беше дошла!
– Да, можеш, Марго.
Кимнах, отстъпих крачка назад и тогава нещо зазвъня. Помислих, че само ми се струва, но при следващата крачка на пода се показа златна гривна. Това беше един от артефактите, които бяха изпълзели върху мен при последната ни среща и под чиято тежест се бях огънала като бреза в буря.
И двамата с Джордж замръзнахме и се вгледахме в блясъка.
– Добре де, не го разбирам – издиша кралят.
Той не знаеше, а аз не разбирах. Но се наведох, вдигнах гривната и се опитах да я щракна, но ключалката не работеше.
– Счупена? – Зачудих се на глас.
Кралят погледна мрачно, сякаш счупването беше последното нещо, за което си мислеше.
Само че аз нямах време да споря, а и вече закъснявах за следващата си лекция.
А ако всички професори изведнъж решат да ми преподават в концепцията на Джордж, бях мъртва. Ако всички те кажат, че „дамата е специална и са по-взискателни“, значи не мога да закъснея.
Както и да е, той сам може да се справи с гривната. Нещо повече, вчера ми откраднаха котката, а аз тук мълчаливо се прехласвам по този зашеметяващ, но изключително нахален мъж? Това не е добре. Трябва да се спре!
– Лек ден, Ваше Величество – казах аз, като протегнах златното парче.
Той я взе. Искаше да добави нещо, но аз вече бях на път да си тръгна.
И когато стигнах до правилната класна стая и попаднах на обичайното място, отново извадих тетрадката си и направих втори запис точно под „длужник“. „Не ме целуна при срещата и раздялата. Длъжник!“
ДЖОРДЖ
Слаба оценка? Изненадах се, че го казах.
Обвинявах за това проклетия телефон с неговите живи картини и онази сценка за учителя и ученичката, която се провалила на изпитите си.
Искам да кажа, че тя изобщо не е издържала. А учителят се беше държал непрофесионално, като беше предложил на адептката… Кхм. Както и да е, няма значение. Това не се случва тук.
Но е по-добре да не го споменавам! Поне не публично.
Достатъчно беше, че бях избухнал и постъпих нелогично. И нямаше къде да се оттегля – трябваше да се измъкна от това, а после да наблюдавам гневния блясък в очите на Марго.
Въпреки гнева на моята дама и моето собствено раздразнение, предизвикано от спонтанния „провал“, вътре в мен всичко пееше. Чувствах се едновременно щастлив и глупав. Тонс се беше притеснил за мен не без причина. Той ме беше предупредил не без причина!
Дори ми се искаше да обясня на Марго. Но не можех. Вместо това ѝ подадох новото разписание и плика от лейди Мариана.
Тогава един от артефактите падна от Маргарет и аз бях много изненадан. Когато дамата си тръгна, завъртях гривната в пръстите си и се намръщих още по-силно. Ситуацията беше странна, но нямаше време да се занимавам с нея точно сега – уви, както обикновено, имах спешна, неотложна работа, с която трябваше да се заема.
Напуснах академията пеша. Присъединих се към група войни при портата и се отправих към столицата на по-недружелюбните Откеим.
След първите изслушвания по делото на Дитрих и след първите преговори с владетелите на другите кралства отмених обсадното положение в собствената си столица и телепортирането стана по-лесно. Но с Дитрих…
Уви, не можеш просто да екзекутираш нечий чужд крал.
Точно сега на площада пред двореца в Откеим се провеждаше публично обявяване на основните моменти от процеса. Всъщност ние обяснявахме на поданиците какво се е случило и защо Дитрих е осъден.
Площадът беше толкова претъпкан, че не можеше да падне дори ябълка или череша. Бойните отряди от няколко кралства, призовани да поддържат реда по време на обявяването и екзекуцията, бяха настръхнали.
Сложна ситуация. Трудно събитие. Но няма друг начин.
Телепортирах се не на площада, а в двореца и погледнах през един от прозорците към тълпата. Обмисляхме различни варианти за реакцията на хората, включително бунтове, но засега всичко вървеше добре.
После стигнах до отговорните офицери. Уверих се, че Дитрих, който очакваше екзекуцията в една от килиите, е задържан и никой освен нашите няма достъп до него.
Отново се върнах до прозореца и продължих да се ослушвам.
Очаквах обявяването да отнеме няколко часа, но практиката показваше, че ще отнеме повече време. Вероятно самата екзекуция ще трябва да се отложи за утре сутринта. Е, ще почакаме.
На мен ми беше по-лесно да изчакам. Докато всичко беше под контрол и осъденият нямаше шанс да избяга, можех да говоря колкото си искам.
Бях наистина спокоен. Останалите владетели също се бяха успокоили до този момент. Единственият, който гореше от непоносима жажда за отмъщение и дори за репресии, беше Лотар, чиито очи проблясваха като светкавици, а лицето му наподобяваше ритуалната маска на дивите северни племена.
Бившият лорд на Биорм и бивш годеник на Албрина имаше пълното право да си отмъсти. Всички осъзнаваха това. Но е дребнаво да отмъщаваш на Дитрих, особено когато той е победен. Предполагам, че точно това е държало Лотар в подчинение.
Сивокосият варварин пламна, но той сдържа самообладанието си. Аз бях изправен пред друг проблем… Очакван, логичен и все пак неприятен.
Маргарет. Почти годеницата ми бе предизвикала много силен интерес.
В отсъствието на Дитрих – който беше наследникът на човека, започнал всичко това – обясних на публиката чия внучка е Маргарет. Разказах им за майка ѝ, лейди Мариана.
Не споменах за онзи свят – това беше интересна подробност, но ненужна. Но дори информацията, която беше дадена, беше достатъчна, за да се направят изводи за родословното дърво. Кой е бащата на лейди Мариана? Кой е бащата на моята Марго? По нашите стандарти – никой.
Петно върху родословното дърво? Да! Само че то не е смутило никого.
След изслушванията в Големия храм Филиния е получила толкова много писма от потенциални ухажори, че бихте могли да отворите нов център за рециклиране на употребявана хартия.
Моите техници прихванаха цялата поща, изпратена до имението на херцогинята на Сонтор, и грешните писма не стигнаха, разбира се, но… Колко нахално! В края на краищата всички знаят за желанията и плановете ми за Маргарет. Така че защо в Бездната тази своенравна аристокрация, при това чужда, се изпречва на пътя на краля?
Писмата болят. Те ме вбесяваха. Сенчестият списък на хората, които не са добре дошли в Естриол, растеше бързо.
А аз… все още не разбирах как да се обърна към Марго с предложение.
Защо не можете просто да поставите дамата пред свършен факт?
Не, но защо не?
Поемам си дълбоко дъх и си казвам следното: въпросът с Дитрих ще бъде решен най-много до два дни. След това ще делегирам всички въпроси, свързани с Откеим, на моите съветници и ще се потопя в други задачи.
Политиката си е политика, но ако си мръднеш носа, някой ще открадне дамата. А аз не мога да продължа без Маргарет.
Назад към част 2 Напред към част 4