Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 4 – Част 7

Глава 6

Следващата сутрин започна неприлично рано. Зад прозореца все още беше черно, когато будилникът се включи.
Отворих едното си око, после другото… Зяпнах и се опитах да се преобърна на другата си страна, за да полежа „само още минута“, но към пиукането на будилника се присъедини истерично:
– Рф-мяу-у-у!
Вайълет. Пу… каква кучка..
Тя изрева толкова силно, че аз подскочих на леглото. Ако любовницата на Жреца продължава да издава такива звуци, със сигурност ще ни хванат.
Щракнах с пръсти, активирайки магическите светлини, и погледнах строго котката.
– Защо крещиш?
Само че на косматата красавица не ѝ пукаше. Сякаш за да ми се подиграе, тя седна и започна да мяука без прекъсване. Исках да хвърля възглавница по нея, но ръцете ми бяха като макарони след сън и нямах достатъчно сили да хвърля.
– Замълчи!
Уви, нямаше как да бъда чута.
– Вайълет! Не е моя вината, че Жреца… го отвлякоха!
Опашатото момиче отново ме игнорира, а аз започнах мислено да ругая Джордж. Какъв козел! Забавлява се с мен. “ Иска плешивеца“, разбираш ли.
И телефонът ми! Р-р-р! Ще трябва да му поставя въпроса ребром. Да поискам незабавно връщане на цялата собственост или…
Представих си какви видеоклипове може да гледа кралят с опашатия си wi-fi и преглътнах нервно.
Добре. Това е достатъчно. Няма да си развалям повече сутринта. Сега отиваме към разлома и ако се развълнувам, може да сбъркам и да направя нещо нередно.
С тази мисъл си поех няколко пъти дълбоко въздух и отново излаях на крещящата Вайълет. Удивително, но този път се получи. Котката млъкна, а аз отидох в банята, за да се измия и облека.
Петнайсет минути по-късно бях почти готова. Нахраних Вайълет. С едната ръка сплитах косата си, с другата закопчавах панталона си за езда. За времето, което бях прекарала на този свят, почти бях отвикнала от мъжките дрехи, а сега не се чувствах много уютно.
Само че основният неудобен момент ме очакваше!
Едва бях приключила с котката и бях навлякла камизолката си, на вратата на стаята се почука. Това, предвид ранния час, беше толкова неочаквано, че се стреснах. И тогава си помислих, че може би Психото е проникнал в общежитието.
Какво от това, че това е женско общежитие и е защитено. Психото има уговорка с Джордж и Калтум, така че защо не?
Отворих вратата, без да се замислям, и бях космически изненадан да открия на прага не приятел, а съученичка.
Блондинката Брогс, която в началото се беше нахвърлила върху мен и по-късно получи порицание от самия Джордж, беше облечена в разголен пеньоар и още преди да започне, беше стиснала устни.
– Добро утро – каза блондинката. – Вече си будна?
– Еми… – обърках се аз.
Брогс извърна очи към мен като булдозер, видимо изненадана от костюма с панталон, и аз пристъпих напред, блокирайки гледката ѝ и същевременно закривайки вратата, за да не забележи Вайълет.
Ако онова космато същество мяучеше сега, и двете щяхме да сме мъртви.
– Уау – коментира Брогс, а аз се напрегнах, очаквайки още въпроси.
Но вместо това състудентката ми измъкна изпод дантелата на пеньоара си дебел плик и ми го подаде:
– Да разбирам ли, че това е твоето?
Загледах се смаяно, а блондинката посочи надписа. Пликът гласеше:
„Лично за Маргарет Сонтор“.
– Откъде си го взела?
– Не съм – намръщи се момичето. – Връчиха ми пакет от вкъщи, а в пакета, наред с други неща, намерих и това. Нямам представа как е попаднало там.
– Подхвърлено? – Попитах тъпо.
– Разбира се, че беше. Това е чужд почерк! И няма причина някой от семейството ми да ти пише.
Брогс беше възмутена и недоволна. Смятам, че ако бях на нейно място, аз просто щях да изхвърля плика в кошчето за боклук.
– Добре, благодаря ти – промълвих аз. Не ми се искаше да се занимавам със странности точно сега.
Съученичката ми ме погледна още веднъж неодобрително и си тръгна. Презрението ѝ накара настроението ми да увисне, но…
– Е, майната и! – Казах на глас, но шепнешком.
Пликът беше захвърлен на масата в коридора, а аз обух ботушите, взех наметалото си и полупразната раница – основното оборудване и запасите от храна, които Психо беше обещал да ми даде, непосредственно преди да се преместим в разлома.
За последен път размахах юмрук на Вайълет, а после сърцето ми неиздържа. Приближих се, погалих котката, прошепнах ѝ, че е най-добрата и че предателското ѝ гадже със сигурност ще се върне.
Отговори ми с тъжно, тихо мяукане и това беше краят на сбогуването. Закопчах наметалото си и излязох от стаята. Затичах се надолу по стълбите, срещнах комендантката с вълчи поглед в коридора на общежитието и се скрих в предутринния мрак.

ДЖОРДЖ

Те-ле-фон! Невероятна играчка. Кой е знаел, че това е възможно? Да вземеш малка кутия и да натъпчеш толкова много в нея?
Живи картини. Разнообразие. Живи! Взирах се в него почти безмълвно, без да мога да откъсна поглед. Имаше ро-ли-ки за космоса, природата, ежедневието и някои неясни неща от света на Маргарет.
Но полуголите куртизанки бяха най-интересни.
Девойките не правеха нищо особено или ново, но зрелището беше пристрастяващо. Преди всяка нова сцена на електронния екран се появяваше стилизирано изображение на заек – предположих, че това е символът на гилдията. А никой никога не се беше сетил да позволи на куртизанките да имат собствена гилдия!
Но това не е важно.
Това няма значение.
Гледах, изумен, и, разбира се, не можех да забраня бурната реакция на плътта си. Понякога от гърдите ми се изтръгваше ниско ръмжене, което много изнервяше котката.
Но ние вече бяхме решили кой командва, така че Жреца не се намесваше и се държеше тихо. Само понякога, когато не разбирах как да започна нова ролева игра, котаракът протягаше лапа, натискаше нещо и електронният екран отново оживяваше.
Образите вълнуваха ума и тялото ми, но често ме озадачаваха.
Не разбирах защо повечето истории бяха за дама и някакъв простосмъртен. Имаше конюшни, работници и дори един хлебар. Но изобщо нямаше графове, херцози или крале.
Какво е това? Какво има? По-привлекателни ли са обикновените хора? Не може да е така! Кой изобщо би си помислил да прави нещо толкова горещо без аристократи?
Но тези въпроси бледнееха пред друг, много по-досаден. Дали моята Маргарет също е видяла „работите“ на този „заек“? В края на краищата иг-ри-те са абсолютно достъпни. Дори една котка може да ги види!
Вълнението се смеси с гняв, а комбинацията не беше от най-приятните. Накрая, въпреки самодисциплината, която ме накара да сложа телефона настрана, не можах да заспя.
Малко по-късно, преди да изляза от спалнята, си го получих и от котката…
Плешивото чудовище седеше на ръба на леглото и гледаше с големи кехлибарени очи. Жрецът го погледна надолу! С намек за укор! А аз знаех точно за какво е този укор.
– Слушай, не драматизирай – казах аз, оправих яката на ризата си и проверих бодливостта на брадата си, която покриваше лицето ми. – Вярвам, че ти е скучно, но не можеш да правиш това с жените.
Погледът на Жреца стана още по-злобен и аз обясних:
– Дамите трябва да бъдат държани под контрол. Трябва да им дадеш шанс да им липсваш и да осъзнаят, че не са единственото слънце на небето в живота ти. В противен случай дамите ще седят на врата ти и ще те въртят, както си искат.
– Мр-фр-мяу – отвърна кратко котката.
Изглежда, че не беше съгласен. Но във възклицанието му се долавяше нотка на съмнение.
– Не спори, просто опитай – казах аз и навлякох полевото си яке. – Остави Вайълет поне за няколко седмици и после провери ефекта.
Опитах се да отхвърля идеята, че това може да има обратен ефект. В края на краищата те са котки, а не хора, и за тях всичко е по-просто. Все още не можех да позволя на Жреца да се върне при Вайълет.
Телефонът не работи без котката. Исках да се запозная по-добре с технологията на анимираните картинки, а тези куртизанки… Както и да е, нека седи в двореца и да мълчи.
– Мр-фр-миау! – Повтори жрецът, сякаш доловил мислите ми.
Наложи се да повикам слуга.
Той беше предупреден за ранното ми заминаване и вече чакаше на вратата. Честен, обвързан с магическа клетва, той беше единственият, на когото досега бях поверил тайната.
В мое отсъствие този слуга се занимаваше единствено с котката. Хранеше го, галеше го, угаждаше му и се уверяваше, че Жреца не иска да отиде толкова силно в Академията.
Той, разбира се, знаеше и за телефона, но магическата клетва му пречеше да го каже.
Когато напусках покоите, си помислих, че мога да направя нещо по-просто: мога да взема Вайълет от Маргарет и да я заведа в двореца. Но тогава щях да открадна две котки от лейди Сонтор-Уейс, дали тя щеше да е доволна? Нямаше да е доволна, нали? Или…
Е, няма значение.
Точно сега е по-добре да се съсредоточа върху нещо друго.
Като излязох от двореца и се спуснах по страничните стълби, скочих на коня си и дръпнах юздите. Денят щеше да е дълъг, но интересен. Е, банда, пригответе се. Аз съм на път!

МАРГАРЕТ

Срещнахме се на кръстовището на пътеките, водещи от женските и мъжките общежития. Зубърът се прозяваше безмилостно, а Психото проявяваше ненормален оптимизъм.
От онзи вид оптимизъм, който те кара да се усмихваш от ухо до ухо, да изправяш гръб и да си весел. Примижах подозрително, когато видях Психо, но веднага се отърсих от параноята си и също се прозях.
После попитах човека от портала:
– Какво ще кажеш за нашата екипировка?
– Тя чака пред портата – поклати глава Лим.
И ние тръгнахме. През тъмния парк, покрай главната сграда, която също беше тъмна, с изключение на дългата редица прозорци на първия етаж, където беше трапезарията.
Въздъхнах тъжно, а после си спомних, че Зора също живееше в основната сграда. Не ми се искаше да закусвам и апетитът ми угасна.
Вчера бях отблъснала въпросите ѝ – нямаше време да седнем и да поговорим както трябва, а алчността на Зора изискваше нови знания веднага, независимо от обстоятелствата.
В резултат на това, разсеяна от мисловните разговори със съществото, едва не получих заслужена слаба оценка. Получих и много допълнителни домашни.
Знаейки колко много ще трябва да кажа на Зора, тук и сега, аз избягах от сградата като ухапана.
– Здравей, Марго! – Извика Зубър.
Момчето не се развесели, но също ускори ход. А в края на пътеката, точно пред портата, ни очакваше нова изненада.
На светлината на уличната лампа стоеше Джордж. Приличаше на паметник – изцяло мощен и солиден, с широко разтворени крака и сгънати на гърдите ръце. Изобщо не беше облечен царствено, а като някакъв командос.
– Ем… – коментирах картината.
Намалих скоростта и момчетата едва не се блъснаха в мен отзад. И ако МикВой беше изненадан да види краля, то Психо… е, сега вече е ясно с какво е свързан оптимизмът му.
Но може би греша. Може би Джордж просто е тук без причина.
– Добро утро, адепти – каза Джордж.
Момчетата се поклониха учтиво, а аз… и аз….
Той пристъпи към мен, хвана ръката ми и, целувайки пръстите ми, прошепна хрипливо и поотделно:
– Лейди Маргарет, колко ми е приятно да ви видя.
Чувствах се едновременно доволна и нервна! Щеше ли да има уловка?
Но вместо уловка Джордж протегна една колба. Не разбрах хумора, а после кралят лично отвинти капака – във въздуха се разнесе завладяващ аромат на кафе.
– Майстор Номан ме помоли да не те пускам да излезеш без това – обясни Джордж.
Издадох нисък стон на възторг. И след няколко глътки най-сетне се събудих напълно и се вгледах в моя господин внимателно.
Той сякаш беше прочел мислите ми:
– Не си мислеше, че ще те оставя сама, нали?
Не, не мислех. Но мислех, че някой като Уайърст ще бъде изпратен с нас.
– Ти си зает, нали? – Казах полууверено. – Имаш важни държавни дела, с които трябва да се занимаваш?
– Най-важният държавен проблем напоследък си ти – промърмори Джордж.
Той го каза и аз чух. Отпих още една глътка кафе, опитвайки се да усвоя казаното от него.
Междувременно кралят се отдръпна и се загледа в приятелите ми:
– Е, за какво стоите на едно място? Готови ли сте за приключение?
– Ние не сме на приключение, а на важна мисия – плахо каза МикВой.
След миг той се опомни. Разбра на кого противоречи и като се изправи, извика:
– Да, сър! Готови сме, ваше величество!
Джордж се намръщи и като махна с ръка, нареди:
– Всички се приближете.
Исках да попитам за екипировката, с която не разполагах, но след това ръмжене всичките ми мисли се разпръснаха. Направих послушна крачка напред, момчетата също подскочиха и миг по-късно бяхме телепортирани.
Светкавица. Заслепяваща и замайваща главата.
Беше горещо, предсмъртният мрак се разсея, отстъпвайки място на новия ден.
Отворих очи, огледах се наоколо и не осъзнах нищо. Стояхме на широк площад в средата на странно селище.
Селото беше непознато! То не беше същото, в което се бяхме телепортирали, за да ловуваме Каруми. Това беше причина да се изненадам, а след това и да се възмутя:
– Къде ни пренесе? – Обърнах се към Джордж.
Кралят, който беше облечен много по-леко от нас тримата, увити в изолирани наметала, размаха подигравателно ръце.
– Какво искахте? Мислехте ли, че ще ви позволя да рискувате?
Добър въпрос.
Огледах се отново – бяхме изминали дълъг път от Естриол. Климатът беше тропически. Вместо обичайните селски къщи, площадът беше заобиколен от бунгала с покриви от палмови листа.
В далечината се виждаше съвсем не гора, а истинска джунгла.
– Добре. Не знам за вас, но в моя свят джунглата е основният източник на опасност. Имам предвид, че там живеят всички отровни същества и отровни растения. – А после се стреснах и добавих: – Аз също така змии! Много смъртоносни змии!
Джордж ме изслуша и извъртя очи. Той не беше съгласен, но аз се замислих и не спорих.
Но Психо, който през цялото време беше мълчал, изведнъж изстена:
– Ние сме на юг. Близо до средните разломи!
Човекът беше на ръба на оргазъм, затова уточних:
– Искаш да кажеш, че това са добри разломи?
– Марго! – Възкликна той. – Ти не разбираш!
Наистина още не разбирах. Но реших да не прибързвам със заключенията и въобще…
Виждам, че в бандата е станал преврат. Сега Джордж е начело? Добре. Нека той да поеме управлението!
Аз ще се отпусна и ще се опитам да се забавлявам. Но ще запиша в тефтера си факта, че са ме завлекли в някаква лоша джунгла.

Назад към част 6                                                          Напред към част 8

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!