***
Кенеди протегна ръка и я постави върху силното му бедро, а цялото му тяло се скова.
– Истън, моля те. Просто ни дай тази вечер.
– Махни ръката си, Кенеди. Точно сега.
Тя обаче не я помръдна.
– Не мога да те пусна, без поне да опитам.
Той се взираше право напред.
– Това не е твоето място. Ти ме слушаш, изпълняваш заповеди от мен.
– Само че аз съм уволнена, нали? – Засмя се тя.
Сега той я погледна отстрани.
– Определено си уволнена.
– Значи вече не приемам заповеди. – Тя плъзна ръката си нагоре към изпъкналия му разкрач.
Изведнъж той сграбчи ръката ѝ и се обърна към нея, а очите му пламтяха.
– Коя си мислиш, че си? – Каза той, а интензивността на гласа и изражението му бяха почти плашещи.
– Не знам – изпъшка тя.
– Ами не е моя работа да ти го показвам. – Той пусна ръката ѝ, след което наклони главата си настрани, сякаш отработваше изпукване на врата си.
– Искаш ме – прошепна тя. – Знам го.
– Ти не знаеш нищо – каза той. – И си опасна за себе си и за всеки, който се забърка с теб.
Тя погледна надолу. Очите ѝ отново се напълниха.
– Това е ужасно обвинение.
– Това е истината. – Гласът му омекна. – Може би наистина си направила грешка, идвайки в Ню Йорк. Ти си наивна, беззащитна и объркана. Е, това не е мястото за човек, който се опитва да осмисли живота, опитва се да открие себе си. Ню Йорк сдъвква и изплюва нуждаещите се, алчните и отчаяните. Той се подиграва с вашите стремежи и големи мечти. Ню Йорк е град, който се занимава с реалността – сурова реалност. В него няма място за глезене и потупване по гърба.
– Нямам нужда от потупване по гърба.
– А нямаш ли? – Каза той, като я гледаше внимателно. – Струва ми се, че единственото, което си направила, е да се опиташ да търсиш одобрение от хора които не познаваш. Е, това няма да се случи.
Преценките му се приземиха като удари по тялото, почти физически я раниха.
Тя усещаше всичко, сякаш беше истински удар, шамар или ритник. И точно тогава Кенеди се ядоса, а борбеният ѝ дух се надигна на повърхността. Погледна Истън, видя го да стои нависоко и да се произнася за нея, и малко го намрази.
– Как смееш да ме съдиш? – Каза тя.
Той леко се отдръпна.
– Просто ти казвам как е.
Тя се усмихна.
– Ти не знаеш как е. Мислиш, че модните ти костюми и скъпите ти прически те правят важен. Мислиш си, че като заповядваш на хората – като ме караш да се моля – си по-голям, по-силен и по-умен от мен. Но истината е, че си също толкова уплашен и объркан, колкото и аз. И нямам никаква полза от съветите ти, така че ги запази за следващата жалка секретарка, която наистина вярва на тези боклуци.
Устните му се отдръпнаха в права линия, докато възприемаше възмущението ѝ. Очите му се свиха.
– Както желаеш – промълви той.
– Да, както желая. Лека нощ, Истън. И късмет. Мисля, че ще имаш по-голяма нужда от него, отколкото аз. – Тя слезе от колата и влезе в сградата си, без да го погледне назад. Беше и трудно.
Истината беше, че беше говорила от чист гняв, болка и разочарование.
В момента, в който се изгуби от погледа ѝ, тя се разплака.
Върна се в апартамента си и седна, шокирана от всичко, което се беше случило през последните двадесет и четири часа. Животът ѝ се беше превърнал в такава въртележка и тя наистина не знаеше какво се беше случило, за да я доведе до това място.
Нищо вече нямаше смисъл.
Тя се носеше, плаваше, потъваше.
Истън, Никол, Ред, професор Ланг, родителите ѝ – лицата им изплуваха в съзнанието ѝ. Думите им, нуждата от тях, гневът, объркването – всичко това се смеси в главата ѝ.
Дали беше изпаднала в криза? Беше ли изгубила разсъдъка си?
Кенеди не знаеше коя посока е нагоре и коя надолу, вече не знаеше.
Тя падна в леглото и изпадна в сън, който повече приличаше на кома, отколкото на нещо друго.