Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 4 – Част 15

Глава 14

Взе ме Уайърст. Не знам как, но му беше позволено да влезе на територията и в сградата. А майстор Грамс, от чийто семинар бях изведена, не възрази срещу учтивата молба на един незабележим специалист.
След това имаше затворена карета, пътуването. Кратка разходка из двореца, придружена от втори, смътно познат мъж, и се озовах… не, не в кабинета. В личните му покои.
Те не бяха много големи или строги, а неочаквано уютни. Въпреки това забелязах интериора мимоходом. Имаше само едно нещо, което ме интересуваше тук и сега:
– Къде е котката? – Попитах слугата, който чакаше в покоите.
Младият мъж посочи вратата и аз влязох в спалнята.
Сърцето ми потрепери неуместно. Цялото пространство беше наситено с аромата и вибрациите на Джордж. Ако нямах нещо твърде важно за вършене, сигурно щях да започна да се разтапям в локва. Но не го направих.
Бърз поглед наоколо и забелязах сладката двойка. Котките бяха седнали на една мека, тапицирана пейка до прозореца и се взираха в трептящия екран.
Как не им бяха изпаднали очите от толкова втренчено гледане? Как мозъците им не са се сварили? Първите признаци на деградация обаче бяха очевидни – въпреки засилените си животински инстинкти Жреца и Вайълет не ме забелязаха.
Но аз не можех да издържа:
– Е, предател? – Обърнах се към плешивото, опашато коте. – И така, когато трябва да отидеш в Академията, минаваш през всякакви препятствия. А когато не ти се налага, дори не си затваряш очите?
Въпреки звучащото от телефона „юз-юз“, тази реплика все пак се чу.
Адският котарак бавно извърна глава и… показа зъби.
Нормално ли е изобщо? Съвсем ли се е побъркал в този дворец?
– Още малко и ще се побъркаш – казах, приближих се и грабнах джаджата.
Няколко щраквания и „виец, виец“ беше заменено от приглушени телефонни звуци. Затаих дъх, молейки се тихо, и…?
– Маргарет? – Гласът на чичото се чу в слушалката. – Марго, здравей. Радвам се, че те чувам!
Уф…
Не просто издишах, а краката ми се подкосиха от облекчение. Свих се на пейката, като едва не смазах опашката на Вайълет.
Котките протестиращо мяукаха, но на мен не ми пукаше.
– Здравей – отвърнах тихо. – Как си?
– Добре сме – каза чичо ми. – А ти как си? Как е обучението ти?
Каза той и добави след една пауза:
– Марго, абсолютно невъзможно е да се свържем с теб. А ти не отговаряш на съобщенията!
– Да, – не се смутих аз. – Съжалявам, има периодични проблеми с връзката.
– Проблеми? Периодични? – Повтори той скептично.
Спомних си разговора, който проведохме вечерта преди да замина, онзи, в който отчаяно излъгах за връзката. Спомних си и историята с майка ми – как беше скрила от мен движенията си в този свят и магията като цяло.
Сега всичко се повтаряше и не беше приятно. Съвестта ми ме гризеше болезнено, подсказвайки ми, че това не е правилното нещо, което трябва да направя.
Всичко беше погрешно. Дори като се има предвид, че чичо ми е пълен материалист.
– За съжаление – отвърнах с въздишка. Напрегнах се, не бях сигурна как да попитам за Боксби по по-мек начин. – Слушай – започнах предпазливо – някой търсил ли ме е напоследък?
Напрегнах се още повече, очаквайки неудобни въпроси, но в този момент нещо щракна. Не по телефона, а в главата на чичо ми. Той се развесели и ми разказа една невероятна история.
Като например, че един мой приятел дошъл на гости онзи ден! Добър човек и велик човек! По негова молба чичо ми намерил за него мои снимки и заедно отишли в печатницата. А „приятелят“ нямал пари, затова чичо ми лично платил за поръчката.
И след това стана все по-странно и по-странно. Оказа се, че снимките са отпечатани в голямо количество, няколко десетки екземпляра. Чичо разказваше за това като за нещо обикновено, фактът, че дори не помнеше името на този „приятел“, не смущаваше разказвача.
А мозъкът ми се взривяваше! Защото разказът беше такъв, че на всеки адекватен човек биха му възникнали въпроси.
Чичо ми, от друга страна, нямаше никакви въпроси. Дупчестата логика на собствената му история му беше толкова „ясна“, че имаше само едно заключение.
Психическото въздействие беше не просто силно – чичо ми беше зомбиран, а ефектът на „хипноза“ се запазва и до настоящия момент.
Объркването ми рязко бе заменено от възмущение. Изглежда, че ненавиждам менталните магове. Не мога да понасям онези, които се ровят в чуждите мозъци.
След това дойде страхът – какво ще стане, ако Боксби отново дойде на Земята и разбие завинаги мозъка на чичо? Или още по-лошо… Едва сега осъзнавах, че чичо може да се окаже чудесен лост за влияние както за мама, така и за мен. Да го хванат в плен, това е всичко. И двете бихме направили всичко възможно, за да спасим човека, когото обичаме.
В дълбините на душата ми се надигна буря! Костваше ми много усилия да завърша този разговор по повече или по-малко адекватен начин, а едва затворих телефона и силите ми ме напуснаха.
В това състояние ме намери Джордж, който влетя в стаята.
– Маргарет? – Извика негово величество.
– Имам големи неприятности – признах против волята си.
М-м-м. Не съм казала това нарочно. Бях планирала да замълча, да обмисля сама ситуацията и тогава да кажа нещо.
– Какво се случи, Марго?
Сюзерен се приближи и застана на едно коляно, така че да е на едно ниво с мен.
Вдишване, издишване и аз отговорих:
– Мисля, че съм на път да бъда изнудвана.
– От кого? – Учуди се Джордж. – С какво?
Нямах време да се отърва от чантата си, която все още висеше на рамото ми и в която все още имаше снимки. С голяма неохота извадих плика и …
– Това са снимки от моя свят. Само те моля да ги разбереш правилно. Нашият свят има различни закони, различни модни тенденции. За нас това е…
Кралят не ме остави да довърша.
Той ловко издърпа плика от пръстите ми, извади лъскавите снимки и застана неподвижно за няколко безкрайни секунди. Джордж се взираше в първата от снимките с непроницаемо лице, а когато най-сетне вдигна поглед към мен, в дълбините на очите му имаше изгарящ и съвсем не гневен огън.
Страст! Бях буквално опарена, дотолкова, че се размърдах на пейката, отдалечавайки се. В резултат на тази маневра смачках един от котешката двойка и още едно недоволно мяукане прониза тишината.
И Джордж се събуди!
Примигна, издиша шумно, после разтърси купчината снимки и заяви:
– Какво интересно разсейване. Забавно, нали?
Очаквано се смутих.
– Много интересно – добави Джордж, като преглътна. – Ние с теб също трябва да го опитаме.
Сега ми беше горещо, кръвта ми се пенеше. Представих си голям басейн, покрит с пяна, и Джордж, който плува към мен като торпедо, бързо като торпедо.
В тази фантазия Джордж беше гол, както и аз, и….
Добре. Спри. Чичо ми е в опасност!
– Брогс ми даде тези снимки – въздъхнах аз, връщайки се към темата. – Мисля, че тя е била използвана като сляп посредник, а съобщението е било от Боксби. И смятам, че успях да възстановя хода на събитията.
Кралят все пак стана сериозен. Но се приближи към мен, коремът му се притисна към скута ми.
– Говори – поиска той.

ДЖОРДЖ

Търсихте гадняра? Ами, ето че се появи.
Бях напълно съгласен с изводите на Маргарет относно самоличността на изпращача на фо-то и мълчаливо признах, че съм глупак.
Добре, Марго. Тя е млада и неопитна, но аз? Трябваше да го осъзная и да действам веднага. Това, което ме обърка, беше, че чичото на моята дама, както и семейството му, бяха в друг свят. Така че те сякаш са извън обсега на всяко зло.
Натиск, изнудване и всички останали глезотии на високия живот.
Човекът от портала ни надхитри. Чукна ни по носа, получи компрометиращите снимки и си тръгна.
Само че ние няма да му дадем втори шанс.
– Преместваме чичо ти тук – казах на Маргарет.
Очите на дамата ми се разшириха. Отначало беше онемяла, а после се издаде:
– Но как? Той няма да се съгласи. Той е пълен материалист, а ти не разбираш…
Но аз разбирах всичко. Включително и главното – докато Боксби е на свобода и докато не знаем съдбата на Джудиус, роднините на Маргарет са изложени на риск. Не трябва да ги рискуваме. Самата Марго, а с нея и Марияна, няма да ни простят.
– Чичо няма да… – Маргарет отново започна, но спря.
– Ще ги преместим тук – казах отново. – Лейди Мариана ще ни помогне.
С тези думи поднесох пръстена на интеркома към устните си и се обърнах… не, не към Мариана. Към Психото!
– Трябва да поговорим. Сега.
Миг и от пръстена се чу рязка кашлица. последвано от чуваемо изохкване:
– Само за момент, Ваше Величество. Ще бъда там. Само да изляза в коридора.
Момчето беше в клас и не можеше да говори публично, разбира се.
Марго все още ме гледаше с присвити очи, сякаш планирах нещо ужасно.
– Как ще влезеш там? – Тя не можеше да издържи повече. – Ти си… Мама е слаб порталист, а ти нямаш нито водещ артефакт, нито дрехи. Нямаш представа колко странно ще изглеждаш в нашия свят.
– Странно? Имате много чудаци там!
Дамата отново не го разбира. Ами аз…
В телефона имаше и други неща освен мръсните снимки. Благодарение на Жреца съм гледал достатъчно филми, за да стигна до някои заключения. На Земята можеш да изглеждаш както си искаш! Стига да се държиш приятелски и да не пречиш.
Но аз не го обясних. Вместо това казах:
– Ще отидем през нощта.
Марго стисна очи. Не беше ясно за какво се притесняваше в момента. Дали се тревожи за психическото здраве на чичо си? Или се притесняваше за нас?
– В бележките на Джудиус, които Психото взе, има координатите на вашия свят. Ще взема двама силни порталчици с подходяща специализация. Лейди Мариана, както разбирам, може да пътува само до място, близко до разлома – ще я подкрепим и ще ѝ помогнем да стигне до правилния сектор на света. Оттам нататък е въпрос на техника. Ще намерим чичо ти, ще го доведем тук, а когато всичко приключи, ще го върнем обратно.
– Чакай малко – издиша Маргарет. – Имате ли портални пътешественици, които могат да ходят между световете?
– Разбира се – казах аз. И ѝ напомних: – Сега вече мога да го направя и сам. Но нямам никаква практика в преминаването между световете, затова използвам по-опитни специалисти.
Звънецът на интеркома отново оживя – Лим Храфс чакаше инструкции.
Бързо обясних от какво имаме нужда. Казах му да вземе записите на Джудиус и да дойде в двореца.
Мислех дали да не включа Храфс в операцията, но още не съм решил. Не знам дали ще го взема със себе си. Но лейди Мариана определено ще дойде. Така че сега ще трябва да се телепортирам в Биорм.
И всичко беше наред, освен че Марго все още изглеждаше онемяла.
– Не вярвате, че съм способен да реша тази ситуация? – Бях изумен.
Дамата поклати глава и ме поправи:
– Проблем.
Не се съгласих и подчертах:
– Ситуация.
Сега любимата ми адептка издиша. Направи пауза и попита нещо друго:
– Не се ли ядосваш за тези снимки? Страхувах се, че ще се ядосаш.
Ядосан? Вероятно на такава реакция се е надявал подателят на плика. Именно моите емоции е щял да използва, за да изплаши бъдещата ми булка.
Но ето какво е важно: гледал съм много филми. И откровените парцали, в които беше облечена Маргарет на снимката, също съм виждал.
Тук и сега, разбира се, не останах безразличен, а дори и малко ядосан. Само че умът ми нашепваше – успокойте се, Ваше Величество. Това е друг, минал живот. Маргарет принадлежи на вас и само на вас.
Едно много дълбоко вдишване и едно дълго шумно издишване!
После поклатих отрицателно глава и добавих:
– Но по-късно ще ми обясниш кои са тези мъже самоубийци, които – сочех с пръст към снимката – витаят около теб.
Маргарет се усмихна уморено:
– Ще ти разкажа всичко. Но това, което бих искала да разбера, е какво да правим сега? Ще докараш чичо ми и семейството му тук, и после какво?
Аз възразих:
– Не. Ще ги преместя в Биорм.
Марго затвори очи, сякаш чичо ѝ и Бьорм не се съчетаваха в съзнанието ѝ.
– След това ще потърсим Боксби – добавих аз.
Марго се събуди и попита:
– Как?
– Ето как. Много просто. Знаеш ли къде съм бил преди малко? Посетих крепостта Нортънс, затвора, в който бяха отведени всички онези, които бяха посочени от семената, които ти изпрати. Всеки, който е имал нещо общо с технологията за унищожаване на магията, или дори косвено, но е бил съучастник на Дитрих. Последният от тях беше доведен днес. А преди три дни започнаха разпитите, които потвърдиха всичко.
Госпожата ми замръзна. Без да обяснява, тя долови хода на мисълта и самия план.
Имаме потвърждение. Семената действат! Следователно те могат да определят местоположението на Боксби и залавянето на човека от портала е само въпрос на правилно планиране и достатъчно усилия.
Сега подсигуряваме чичото на Маргарет, като отнемаме една от основните точки на влияние на Боксби, след което намираме гадняра и го убиваме. Като се има предвид досието, което бях съставил, дори не се съмнявах, че човекът от портала е виновен.
– Ще решим всичко – уверих дамата.
В същия момент се чу тихо цъкане – от Марго падна още един блясък на артефакт. Момичето се огледа за загубата, но аз погледнах само нея. Марго.
Годеницата. Моята. Устните ми трепнаха в усмивка и най-сетне се изправих на крака. Нямаше време за отлагане; все още трябваше да убеждавам Крейв да пусне Мариана да дойде за една вечер.
– Ще се видим утре сутринта. – В гласа ми имаше очакване и обещание.
Марго вдигна поглед с умопомрачителните си виолетови очи и промърмори:
– Мм-хм.
Тръгнах да излизам. Още на прага се обърнах, за да я предупредя:
– Маргарет, само за момент. Ако цениш психическото си здраве, опитай се да не виждаш майка ми. Лейди Мира е толкова развълнувана от новината за сватбата, толкова нетърпелива да започне подготовката, че е измъчила половината дворец.
– Какво имаш предвид? – Маргарет беше изумена. – Годежът беше само преди два дни. Още дори не сме определили дата. Дори не сме обсъждали нищо.
Повдигнах рамене.
– Майка ми не се интересува от такива дреболии. Тя иска парти. Грандиозен прием, такива неща.
Лицето на Марго стана жално.
Тогава любимата ми си пое дълбоко дъх и каза:
– Хайде. Драматизираш.
– Да, да. Разбира се – усмихнах се лукаво аз.

Назад към част 14                                                               Напред към част 16

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!