***
Кенеди все още трепереше, когато се върна в жилищната си сграда.
През целия път до дома тя само си повтаряше какво се е случило между нея и Истън в клуба.
Почти и се струваше, че всичко е било сън. Не можеше да се случи наистина, нали? Истън Ратър щеше да я превърне в своя собственост. Беше го казал категорично, че намеренията му са да я научи и тя да бъде негов личен роб.
Да, това беше ужасяващо, защото знаеше, че означава да се откаже от контрола в полза на Истън, могъщ и мистериозен мъж – Кенеди никога преди не беше правила дори секс, никога не беше имала истинско гадже. Все още имаше толкова много неща, които не разбираше за отношенията между мъжете и жените.
Сякаш за да покаже колко много неща не разбира за противоположния пол, Кенеди мина покрай вратата на Блейк на път за собствения си апартамент и забеляза, че вратата му е оставена частично отворена – много странно нещо в Ню Йорк.
Дори Кенеди знаеше това, а тя току-що се беше преместила там.
Докато минаваше покрай него, тя забеляза Блейк да мие чинии в кухнята си. Нещо в това беше просто странно – предизвикваше у нея много странно чувство.
Тя не искаше да надникне в апартамента му, всъщност нямаше никакъв интерес.
Сега, ако Истън беше оставил вратата отворена по този начин, тя щеше да се възбуди мигновено, всеки нерв и клетка щяха да трепнат от очакване какво може да открие.
Въпросът беше защо е оставил вратата си отворена?
Тя отвори вратата на собствения си апартамент и влезе вътре, все още любопитна и неспокойна за Блейк. Кенеди не можеше да преодолее странната мисъл, че Блейк е оставил апартамента си отворен заради нея.
Това е просто нелепо, каза си тя. Блейк няма причина да оставя вратата си отворена само в случай, че ти случайно се разхождаш.
Но от друга страна, по някакъв странен начин ѝ се струваше, че в това има пълен смисъл.
Той си търси причини да се сблъска с теб. Иска да може да чуе кога си наблизо, минавайки покрай вратата му или влизайки и излизайки от апартамента си.
От тази мисъл я побиха тръпки, и то не в добрия смисъл на думата.
От друга страна, може би той чака доставка на пица.
Каквато и да беше причината Блейк да оставя вратата си отворена, Кенеди не можеше да си направи труда да прекарва много време в чудене за това. За съжаление Блейк беше странична бележка, в най-добрия случай беше лека закуска.
Истън Ратър беше основното ястие, десертът и напитките в едно.
Всъщност, помисли си Кенеди, докато се измъкваше от обувките с токчета и полата си, Блейк беше придобил подчертано неприятен вкус, сякаш ядеш нещо и после забелязваш, че основният химически послевкус просто остава и остава.
Проблемът беше, че той беше неин съсед.
Единственото, което искаше да прави, беше да мисли за Истън, да си спомни как се беше почувствала, когато той беше застанал над нея, с голи гърди, с пръсти под брадичката ѝ, насочвайки я.
Той щеше да продължи да насочва и мен.
Чудеше се дали той ще я покани да дойде при него тази вечер. Беше казал, че трябва да изчака по-нататъшни инструкции, което можеше да означава всичко.
Кенеди не искаше да забрави какво беше усещането да бъде близо до Истън, да носи секси костюма си, да получава истинското му внимание за първи път.
Тя запази бикините си – харесваше ѝ да се наслаждава на влагата и да знае къде и защо се е появила. Никога не искаше да спре да се възбужда сексуално от него.
Лежеше в леглото и се наслаждаваше на своята жизненост, дори усещането за собствения ѝ матрак и чаршафи беше станало много по-чувствено сега, когато Истън беше предявил претенции към нея.
С мобилния телефон в ръка тя периодично проверяваше часа и очакваше инструкции. Те можеха да дойдат под формата на обаждане, съобщение – може би той щеше да изпрати пощенски гълъб, доколкото знаеше.
По какъвто и начин да се свържеше с нея, тя трябваше да е готова.
Но с напредването на часовете, когато нощта потъмня и улицата навън стана тиха, Кенеди все по-малко се надяваше.
Не заспивай. Какво ще стане, ако той се обади?
Но от друга страна, Кенеди трябваше да мисли за работата на следващата сутрин, до която сега оставаха само няколко кратки часа. Не можеше да отиде на работа без сън, нали?
В крайна сметка решението беше изтръгнато от ръцете ѝ, тъй като тя изгуби съзнание от пълно изтощение, сякаш в мозъка ѝ просто беше изключен ключът за осветление.
Когато се събуди, беше малко след шест сутринта и тя се чувстваше полумъртва. Главата ѝ се блъскаше, а устата ѝ имаше вкус на застоял картон.
Но въпреки умората и махмурлука в нея имаше нещо, което все още се вълнуваше. Щеше да започне първия си истински ден като любовница на Истън, като негова собственост, учейки се от господаря си.
Самото произнасяне на тази дума пред себе си – господар – беше непостижимо.
Докато се приготвяше за работа, тя се опита да я произнесе на глас, за да се подготви.
– Истън, ти си моят господар. Всичко, което пожелаеш – каза тя в огледалото в банята, а после, не съвсем доволна, го повтори, докато търкаше лицето си.
Беше се облякла професионално, а не провокативно. Този път полата беше много по-дълга, токчетата – по-къси, блузата – не толкова дълбоко изрязана, всичко беше смекчено. Но тя все още се чувстваше сексуална и гореща, зърната ѝ бяха толкова твърди от толкова време, че започнаха да я болят.
На излизане от апартамента си тази сутрин тя забеляза, че вратата на Блейк е все още открехната.
Кенеди поклати глава. Докато заключваше собствената си врата, тя чу движение и обърна глава навреме, за да види как Блейк извръща глава и я поглежда.
Тя подскочи малко.
– Господи, ти ме уплаши!
Той излезе в коридора. Беше облечен с панталон цвят каки и риза с копчета.
– Извинявай – усмихна се той. – Къде отиваш толкова рано?
Тя довърши заключването на вратата, а коремът ѝ се обръщаше от досада.
– Трябва да ходя на работа.
Не че това е твоя работа.
– Вече си намери нова работа?
Тя го погледна, раздразнението вече беше ясно изписано на лицето ѝ.
– Не, не съм си намерила нова работа. Все още работя на същото място и закъснявам. Нямам време за разговори в момента.
Докато говореше, Блейк се взираше в рамката на вратата.
– Не мога да повярвам, че ще се върнеш на онова място и ще работиш за тази гадна глава…
– Той не е гадна глава. – Тя хвърли ключовете си в чантата. – И нямам време за лекция, нито пък съм искала такава. – Тя тръгна покрай него.
– Кенеди – каза той и ръката му започна да се протяга към нея.
Тя вървеше по-бързо, на практика спринтирайки от него.
– Блейк, моля те – не искам да обсъждаме повече това.
– Слушай, не можеш ли да спреш само за една секунда?
Но тя вече слизаше по стълбите.
– Не, не мога – отвърна тя, лицето ѝ беше зачервено, а потта започна да избива на челото ѝ.
Докато излезе на улицата, беше по-ядосана от всякога. Сега разбра, че е била права, че Блейк държи вратата си отворена, за да шпионира идването и заминаването ѝ.
Кой изобщо си мислеше, че е той?
Реши да се държи на разстояние от него отсега нататък и да прекрати по-нататъшните му опити за разговор. Имаше Истън, последното нещо, от което се нуждаеше, беше някой като Блейк да се опитва да я настрои срещу мъжа, на когото се бе посветила.
В крайна сметка се успокои. Докато стигне до офиса, на практика беше забравила всичко за Блейк. Той беше просто малка рибка, а тя имаше много, много по-големи риби за пържене.
В края на краищата Истън я чакаше и сега със сигурност щеше да я наблюдава.
Когато Кенеди пристигна, Истън вече беше в кабинета си със затворена врата и говореше по телефона. Чуваше гласа му, приглушен, който идваше през вратата, когато влезе в офиса и сложи нещата си на бюрото.
Беше забавно колко лесно е да се върнеш, след като си мислиш, че си уволнен.
Върна се в работата си толкова удобно, колкото да обуе обувки.
Всичко си пасваше, всичко беше наред и Кенеди си тананикаше, докато правеше чаша кафе.
Кога щеше да започне обучението? Зачуди се тя, седна пред компютъра си и провери електронната си поща.
Истън ѝ беше изпратил няколко файла, които да разпечата и да направи копия за някаква среща в офиса по-късно същия ден. Обикновени, рутинни неща, но я караха да се чувства ценна.
Имаше работа за вършене – това беше достатъчно за момента.
Освен това, напомни си Кенеди, Истън вече ти каза, че Ред го е предупредил строго да престане със забавните неща.
Трябваше да се преструват на пълни професионалисти през цялото време, докато са на работа. Никакви закачки.
Но само знанието, че има нещо повече, правеше всичко толкова вкусно и погрешно, но в същото време напълно правилно.
Кенеди се зае със задачата си – да направи копия и да ги постави
в папки. Докато го правеше, Истън излезе от кабинета си и нахлузи сакото.
– Добро утро – каза той.
Тя се обърна и му се усмихна. Чувствата ѝ бяха забързани, изострени.
– Добро утро и на теб – отвърна тя. – Само още няколко минути за копията, които поискахте.
Истън кимна.
– Чудесно. Оставете ги на масата в стаята за почивка, когато приключите.
– Имаш ли нужда от нещо друго?
Очите на Истън се присвиха за част от секундата. Сърцето на Кенеди започна да бие по-бързо. Въпросът ѝ имаше многозначително значение, а тя не беше предвиждала това да се случи. За един дълъг миг въпросът сякаш увисна във въздуха между тях.
Но после Истън закопча сакото си и напрежението се разсея.
– Записах няколко срещи от последните няколко дни и ще ми трябваш да ги диктуваш, когато приключиш с папките. Диктофонът е на бюрото ми, можеш да отидеш и да го вземеш – започни от началото. Направи ги на протоколи от заседанията и ги разпредели по съответния начин.
– Веднага ще се заема с това.
– Добре. – Той се вгледа в очите ѝ по-дълго, отколкото изглеждаше необходимо.
Никол усети как зърната ѝ отново се втвърдяват.
– Толкова се радвам, че се върнах – каза тя.
– Излизам от офиса за малко – каза ѝ той. – Ще се видим, когато се върна.
Тя беше разочарована, че той не ѝ каза къде отива.
– Добре, ще се видим тогава.
Той се обърна и излезе от офиса, а настроението на Кенеди спадна. Знаеше, че е било незряло от нейна страна да иска да му каже нещо друго, нещо повече.
Той дори не беше казал, че е добре да се върне. Всъщност нищо особено не се беше променило между тях, освен че Истън наистина се стремеше да запази професионализма в офиса.
И не бяха изпратени никакви други инструкции.
Може би се е отказал.
Идеята я ужасяваше. Тя побърза да отиде до офиса му и взе малкото записващо устройство, за което беше споменал. Преди да го прослуша, Кенеди обмисли възможността това записващо устройство в действителност да съдържа „инструкции“, които Истън беше посочил, че ще получи от него.
Но след това натисна бутона за възпроизвеждане и скучните, дрезгави гласове на типична офис среща започнаха да излизат от високоговорителя.
В крайна сметка това беше просто диктовка.
Настроението ѝ беше паднало повече от преди и Кенеди беше наистина съкрушена. Надяваше се само Истън да не е оттеглил вчерашното си предложение.
Щеше да направи всичко, за да запази интереса му, стига той да ѝ даде само половин шанс.
Тя седна и започна да изписва протокола от срещата, очите ѝ бяха стъклени и далечни, а пръстите ѝ пишеха, сякаш имаха собствено съзнание.