Лестат
Следващата нощ произнесох най-добрата реч, която някога бях държал пред моите роднини в Кръвта. Не я написах, не я планирах и не я обмислих. Застанах на малкия диригентски подиум и се обърнах към стотиците хора, натъпкани в залата, и към стотиците, които слушаха от други стаи.
Първо им казах, че Амел наистина си е отишъл.
Това беше всичко, което казах за него и за случилото се.
След това им казах, че трябва да превърнем начина си на живот в свещен, че трябва да възприемаме себе си като свещени и че трябва да възприемаме пътуването си през света като свещено, независимо дали някой друг някога го е направил.
Казах им – с толкова много думи – че нито едно братство или содалност никога не са били свещени, освен чрез вярата на тези, които са ги създали, тъй като не е известна сила извън този свят или в него, която би могла да направи нещо свещено, освен силата, която ние твърдим за себе си. Казах на всички, че сме деца на Вселената, независимо кой мисли друго, че живеем и дишаме, мислим и мечтаем като всички разумни същества и никой няма право да ни осъжда или да ни отказва правото да обичаме и да живеем.
Да, правилата се пишеха, да, историята на племето се пишеше и да, щяхме да търсим консенсус, преди да продължим напред. Но най-важното, което трябва да запомним, е следното: Пътят на Дявола никога не е бил лесен или прост, а онези, които са го изминавали повече от век, са го правили, защото са били загрижени за нещо по-голямо от себе си и безкрайния си апетит за човешка кръв. Искали са да бъдат част от нещо неимоверно по-голямо от тях и са се бунтували по свой начин срещу неизбежната изолация, която се затваря около всички нас; оцелели са, защото красотата на живота не им е позволявала да я напуснат; и в тях се е родила жажда за знания – жажда за нови епохи и нови форми, за нови проявления на изкуството и любовта – дори когато са виждали как всичко, което са ценили, се руши и изчезва.
Ако искахме да оцелеем, ако искахме да наследим хилядолетията така, както ги бяха наследили Торн и Кирил, Тесхамен и Хризанте, както ги бяха наследили Авикус и Зенобия, както ги бяха наследили Мариус, Пандора и Флавий, както ги бяха наследили Рошамандес и Севрейн – и както ги бяха наследили Сет и Грегъри, сега най-възрастните сред нас, – тогава трябваше да посрещнем бъдещето с уважение и смелост и да смятаме страха и егоизма за дреболии.
– Това е нашата вселена – казах аз. – Ние също сме направени от звезден прах, както и всички неща на тази планета; ние също принадлежим към нея.
Изглежда, че продължих известно време по тази тема, а после, когато разбрах, че всъщност съм приключил, я приключих.
Всъщност не дадох никакви нови или по-добри отговори от тези, които с неохота бях дал снощи, и когато хората ме похвалиха за смелостта ми да се отдам на това, което щеше да се случи, аз махнах с ръка и казах:
– Не беше моята смелост. Просто това се случи.
Тръгнах си, като взех Торн и Кирил със себе си, и потърсих Рошамандес, който както винаги беше в своя замък, в своя възвишен, студен и безмилостно сив свят.
Той се стресна, когато влязох в просторния му салон или голямата зала, или както и да я наричаше. И веднага се изправи, като захвърли на пода книгата, която четеше.
– Няма вражда между нас – казах аз. Протегнах ръка. Торн и Кирил бяха от двете ми страни и усещах враждебността им към него. Знаех как копнеят да го провокират към битка, но дори тримата не бяхме равностойни на това, което можеше да направи един толкова стар човек като него.
Дълго време ме гледаше студено, сякаш не можеше да повярва на думите ми.
– Всички неща – казах аз – трябва да бъдат направени нови. Не може да има затихващи обиди.
Той не отговори. Аз продължих.
– Каза, че това ще компенсира онова, което съм ти направил. Е, удържай на думата си.
При това той малко омекна, а после сви рамене. Повдигна рамене точно по начина, по който го правех толкова често. И протегна ръка.
– Знам, че си се надявал да не оцелея – казах аз. – Но нека сега просто запазим мира. Добре дошъл си в къщата ми по всяко време, стига да запазиш мира.
Не дочаках никакви студени, непълни, неадекватни или разочароващи реплики. Исках да се прибера у дома. Но той ме спря, когато се обърнах да си тръгна, и каза:
– Мир между нас! Благодарен съм ти. – Изглеждаше повече от просто искрен. – Не исках да умреш – каза той, – но се надявам, че Дяволът, който е бил в теб, е загинал. Надявам се, че е излязъл в дим, за да витае отново в агония над този свят завинаги.
Това ме жегна до сърцето. Но аз не го обвинявах за това, което каза. Общото усещане в целия свят на Неживите беше, че сме родени от дяволска сила, която ни е съживила в Мрака само чрез слепота и жажда. Никъде и от никого не беше пролята нито една сълза за Амел.
Искаше ми се да кажа, че Амел е плът от нашата плът и кръв от нашата кръв, но не казах нищо. Ако наистина искате мир в който и да е свят, трябва да се научите да не казвате нищо. Стиснах отново ръката му и казах, че се надявам скоро да дойде в Съда.
Когато стигнахме до замъка, Кирил беше този, който ме попита как съм могъл да направя това, просто да подам ръка на това чудовище, след като ме е предал на онова същество Капетрия и нейните схеми.
– Стиснах му ръката, защото не ми пука за него – отговорих аз. – Грижа ме е за мира между нас. В края на краищата, някой нов и отвратителен дух все още може да се спусне, за да опустоши всяка мечта, която все още ми е скъпа, или някоя бунтовническа група от завистливи реваншисти да се надигне от нищото, за да свали Двора съвсем скоро.
Назад към част 40 Напред към част 42
