„Запознай се с мен в къщата на дървото“
ГЛАВА 52
УИЛА
Тъкмо бях излязла от кухнята, когато нещо се удари в пода. Не беше силно, но все пак издаде шум. Спрях, обърнах се и погледнах назад. До вратата имаше писмо. Отидох до него, поставих чинията си с храна на масата и се наведох, за да взема плика. Отвън беше написано името ми. Това беше почеркът на Гънър.
Не го отворих, а дръпнах вратата, за да видя дали е той. Но от никого нямаше и следа. Бях боса и по панталони от пижама и потник, но не ми пукаше. Изтичах навън, все още държейки писмото и сканирайки за някаква следа от Гънър. Нона ми беше казала, че ще ми съобщи в момента, в който чуе нещо за него.
– Гънър! – Извиках името му, но нямаше никой.
Разочарована, отворих писмото, докато стоях сама в тревата.
Уила,
Бягането не е толкова забавно без теб. Самотно е. Липсваше ми домът, защото домът беше там, където беше ти. Когато ми каза, че ме обичаш, вече знаех какво чувствам към теб. Сигурен съм, че го почувствах, когато бяхме деца. Просто не го разбирах. Цялата тази емоция ми беше чужда.
Аз съм си у дома. Там, където ми е мястото. С теб.
Ще се срещнем в къщичката на дървото.
Гънър
Не върнах писмото обратно в плика и не помислих за католическото училище. Единственото, за което мислех, беше да стигна до Гънър. Да го видя и да знам, че е добре. Затова побягнах. Пръчките се впиваха в стъпалата ми, но аз сякаш не забелязвах това. Просто трябваше да стигна до къщата на дървото.
Прибрах писмото в панталоните си и изкачих стълбата до върха, нетърпелива да го видя. За да му кажа, че съжалявам. Не трябваше да му давам само писмо. Той заслужаваше повече.
Очите му бяха първото нещо, което видях, когато влязох вътре, и по лицето му се разтегли малка усмивка.
– Изглеждаш прекрасно. Особено ми харесва разрошената коса – каза той, като разгледа облеклото ми. Домашното обучение не изискваше да си сресвам косата или да обличам прилични дрехи.
– Ти се върна – беше всичко, което успях да кажа.
Той кимна.
– Върнах се
– Съжалявам – изтърсих.
– Обичам те – беше отговорът му. – Обичам те открай време. Просто не го разбирах, докато ти не се върна в живота ми и не ме допълни отново.
– О. – Исках да кажа още нещо, но не бях очаквала той да каже това. Той ме хвана неподготвена.
– Да, о – съгласи се той с кикот, след което затвори пространството между нас и ме придърпа към себе си.
Държеше лицето ми в ръцете си.
– Животът ми е прецакан, но трябва да ти обещая едно нещо и то е, че ще имаш сърцето ми до деня на смъртта ми. Това може да звучи клиширано и глупаво, но аз го мисля сериозно. Не мога да бъда щастлив без теб. Ти си моето щастие.
– Ти също си моето.
Той се наведе, за да ме целуне, а аз се хванах за ръцете му, за да не падна. Целувката на Гънър Лоутън ме накара да отслабна в коленете. И това беше нещо, което знаех, че никога няма да се промени.