„Страхувах се, че ще трябва да се моля“
ГЛАВА 6
АУРОРА
Днешният ден не беше толкова ужасен, колкото си представях. Всъщност изобщо не беше лошо. С изключение на това, че Хънтър беше малко властен. Бях го помолила да ми позволи да се срещнем в столовата, защото исках да отида до тоалетната, а не исках той да стои на стража пред вратата. Имах нужда да си отдъхна. Талула ми беше дала кратка почивка, но Хънтър се беше появил и си беше върнал ролята на мой пазител. Въздъхнах, погледнах се в огледалото и се опитах да разбера, че той е имал нужда да ме защитава. Винаги е имал. Той беше идеалният близнак – красивото, атлетично, чуващо дете – и знаех, че се чувства виновен за това. Нямаше причина за това, но го правеше. Това беше просто Хънтър.
Не можех да се бавя прекалено дълго, иначе щеше да ме потърси. След като прокарах пръсти през косата си, бързо си измих ръцете, а после се върнах в коридора. Не исках да се изправям пред кафенето. Предпочитах да приема предложението на Талула да ми покаже библиотеката и да се скрия там с някоя книга. Коридорът беше празен. Бях останал в тоалетната достатъчно дълго. Тази сутрин всичко изглеждаше плашещо. Но сега, гледайки към коридора, се чувствах така, сякаш съм покорила нещо и съм спечелила, макар че денят още не беше свършил.
Когато завих надясно, за да се насоча към кафенето, замръзнах, изненадана да видя, че не съм сама. Ръката ми се беше насочила към устата ми, за да прикрие всеки звук, който можеше да издам. Очите ми се спряха на момчето от тази сутрин. Сърцето ми се забави малко, но не много. Бях насаме с него. Какво да направих с това? Исках да го видя отново, но не по този начин. Талула не го беше казала, но знаех, че не е мислила, че Райкър ще се съгласи с това, че съм глуха.
– Не исках да те плаша – каза той достатъчно бавно, за да мога да прочета по устните му. Между очите му имаше лека бръчка, но и на устата му се прокрадваше мека усмивка. Изглеждаше объркан. Чудех се дали не е казал нещо, за да ме предупреди, че е там, когато ми е бил обърнал гръб.
Стоях там и мълчах. Използването на гласа ми с него нямаше да се случи.
– Аз съм Райкър – каза той, когато не казах нищо. – Видях те тази сутрин.
Кимнах и му се усмихнах.
Той изглеждаше неуверен от мълчанието ми. Очевидно не беше питал за мен, както аз за него. Не осъзнаваше, че не чувам и просто чета по устните му. Не очаквах обаче да попита за мен. Той беше красив. Трябваше да има редица момичета след него. Хънтър казваше, че през цялото време е с ново момиче.
– Съжалявам, ако съм… Просто те видях тази сутрин и… – Той се препъваше в думите или аз трудно го следях. Мълчанието ми не помагаше.
Посочих ухото си и поклатих глава, след което без да искам изрекох: – Глуха съм.
Бавно усмивката му избледня, а очите му показаха толкова ясно мислите му, докато възприемаше това. Изненада, после нотка на тъга, после съжаление. Това винаги ме дразнеше. Нямаше причина да съжаляваш някой, който е различен.
– Съжалявам – каза той бавно този път, осъзнавайки, че съм чела по устните му.
– Защо? Отговорих тихо.
Намръщената му физиономия се задълбочи и той ме изучи. Няколко мига стояхме така, без да знаем. Не беше веднага, но объркването започна да се променя в разбиране. После в тъмните му очи блесна признателност. Усмихнах му се. Гордееше се с мен, че се справям без чужда помощ. За това, че не съм се разревала и не съм избягала. Някога щях да го направя. Това щеше да е повече, отколкото бих искала да посрещна. Но не и сега. Бях се променила.
– Приятно ми е да се запознаем, Аурора. – Той каза името ми. Което означаваше, че е попитал за мен. Този прост факт накара усмивката на лицето ми да избухне, преди да успея да я укротя. Стомахът ми се разтрепери от новото знание и започнах да казвам още, когато една ръка се уви около горната част на ръката ми. Разбрах, че е Хънтър, без да се обръщам.
Очите на Райкър оставиха моите, за да срещнат тези на брат ми.
Сестра беше първата дума, която долових от устните му. Не знаех какво друго беше казал.
Бързо извърнах поглед към Райкър, който вече говореше по-бързо, и се мъчех да го следвам.
„Знам, че –- говори –-“ беше всичко, което получих от него, затова насочих вниманието си обратно към Хънтър.
Хватката му върху мен леко се затегна и аз дръпнах ръката си, привличайки вниманието му. Изписвайки, казах:
„- Той беше мил. Не бъди груб. Опитвам се да се впиша тук!“
Ноздрите на Хънтър се разшириха и той сведе очи към Райкър, а после обратно към мен. После изписа:
„- Той не е човек, когото трябва да познаваш. Той е играч. Използва момичетата.“
Превъртайки очи, се обърнах обратно към Райкър.
– Съжалявам – казах му тихо, като ми се искаше да съм достатъчно смела, за да използвам гласа си.
Той леко поклати глава.
– Всичко е наред. Разбирам те.
Това беше всичко. Погледът. Той разбра, че съм различна и че трябва да стои настрана. Благодарение на Хънтър, той го направи. Мигът, в който бяхме само ние тук, в коридора, беше изчезнал. Нямаше да го получа отново, нито пък замайващото чувство, което идваше с него.
Ядосана, гледах как той каза нещо на Хънтър, а после си тръгна. Без довиждане. Нищо. Всичко свърши толкова бързо.
Погледнах Хънтър.
„- Не съм гладна. Ще бъда в библиотеката“ – изписах, после се обърнах и избягах, преди той да успее да ме спре. Нуждаех се от пространство и уединение.
Хънтър ме остави да си тръгна. За това му бях благодарна. Защото ми се искаше да му изкрещя и да го ударя няколко пъти в гърдите.
Носейки със себе си разочарованата си и ядосана смесица от емоции, намерих библиотеката, взех първата книга, до която стигнах в раздела за художествена литература, след което седнах да чета. Бягах в друг свят, в който не бях глухото момиче, и се надявах, че това ще отвлече вниманието ми от това, което Хънтър току-що беше направил. Той дори не осъзнаваше колко унизително беше това.
Преди да съм прочела първата глава, една ръка докосна рамото ми и аз леко подскочих. Погледнах нагоре и очите ми се разшириха при вида на Райкър. Той не каза нищо, но ми подаде лист хартия. Погледнах надолу към хартията, после обратно към него. Очите му бяха поразителни. Трудно е да отвърнеш поглед от тях.
– Прочети това? Моля? – Каза бавно.
Протегнах ръка и взех хартията от ръката му. Беше откъсната от тетрадка. Изчистеният му почерк ме накара да се запитам дали през цялото време пишеше така ясно, или това беше само заради мен.
Съжалявам за по-рано. Не бях подготвен Хънтър да се разсърди, че съм говорил с теб. Не съм сигурен какво е казал за мен, но вероятно е вярно. Можеш да послушаш съвета му или да сложиш номера ми в телефона си и да ми пишеш. По всяко време.
Номерът му беше изписан ясно отдолу. Не погледнах към него, докато разкопчавах чантата си с книги, изваждах телефона си, запазвах номера му в контактите си, след което изпратих обикновен текст.
Мисля, че искам сама да взема решение за теб.
Това беше смело. Гордеех се със себе си.
Райкър се усмихна и отговори чрез текста.
Благодаря на Бога. Страхувах се, че ще трябва да се моля. Така изглеждам много по-яко.
Стиснах устни, за да не се разсмея. После наклоних глава назад, за да срещна погледа му. Останахме така за миг, а усмивката на лицето му беше толкова искрена и почти развълнувана, че ми беше трудно да повярвам на всички тези предупреждения, които бях получила за него. Изглежда, че не му пукаше, че съм глуха. Ако беше играч, защо тогава щеше да се отклонява от пътя си, за да ме опознае? Това, което ми казваха, и човекът пред мен не се връзваха.
Леко намръщване прекъсна втренчения ни поглед и той отново започна да пише.
Звънецът току-що иззвъня. Бих те придружил до следващия ти клас, но не съм сигурен, че Хънтър все още би се справил с това. Изглежда, че му трябва време, за да се приспособи към твоето присъствие тук.
Кимнах и мълчаливо казах „добре“.
Лявото ъгълче на устата му се повдигна, а на бузата му се появи малка тръпчинка. Изпитах желание да я докосна. Не го направих, но си фантазирах за това.
– Благодаря за номера ти – каза той, като все още не си тръгваше.
Аз просто кимнах.
После ми намигна, преди да се обърне и да си тръгне. Седях там, усмихвах се като идиот и го наблюдавах. След като стигна до вратата, той погледна назад и ме забеляза, че все още го гледам. Бузите ми почервеняха от смущение. С леко повдигане на главата и доволно изражение на лицето той напусна библиотеката. Погледнах обратно към телефона си, за да прочета отново краткия ни текстови разговор. Не беше кой знае какво, но го четях отново и отново, докато Хънтър не пристигна и не ми каза да побързам, иначе ще закъснеем за час.
Назад към част 6 Напред към част 8