Глава 10
Зимният нощен въздух щипеше бузите ми, докато лежах по корем на покрива на музея. Зилас лежеше до мен, без да се притеснява от студа, въпреки че половината му кожа беше оголена на студения вятър. Дискретно огледах горната част на ръката му, леко притеснена от гладката текстура. Демоните нямаха нищо по кожа.
Нямаше окосмени участъци, нямаше видими пори, нямаше пот. Напомнянето на Амалия, че тялото му е част от магията, се спотайваше в мислите ми.
– Има ли нещо? – Прошепнах.
Той подаде глава над бетонния ръб на ръба на покрива, очите му бяха присвити, за да намалят забележимия си червен блясък. Огледа улицата долу, после отново се сниши.
– Не виждам никого.
Изпуснах облекчена въздишка.
– Значи сме готови да тръгнем.
– Ще ми се обадиш, когато Етеран е свободен?
– Ще те държа в течение през цялото време. – Усмихнах се вяло. – Просто слушай мислите ми.
– Винаги слушам.
Погледът ми се стрелна нервно към него, но той отново надничаше през ръба на покрива. Винаги слушам. Означаваше ли това, че е чул неудобния ми разговор с Амалия – и последвалите го тревожни мисли? Не беше споменал за това, но това не означаваше, че не го е обмислял през изминалата седмица.
Заета с тревоги, забравих къде съм и се надигнах на колене и ръце.
С остро съскане Зилас се хвърли към мен. Гърбът ми се удари в бетона, докато ме притискаше. Той хвърли бърз поглед към улицата, след което се втренчи в мен.
– Това, че не виждаш ловец, не означава, че ловецът не е там – изруга той с груб шепот.
Устата ми се отвори, но гласът ми изчезна.
Той се намръщи срещу мен, а лицата ни бяха на сантиметри разстояние.
– Имаш нужда от повече уроци за това как да бъдеш умна плячка.
– Съжалявам – издишах. – Забравих.
Между нас се разстилаше тишина. Някъде в далечината прозвучаха полицейски сирени.
– Изчервяваш се – отбеляза той.
Да. Да. Защото той лежеше отгоре ми, а тежестта му притискаше тялото ми по начин, който ми беше… приятен. Твърде добре. Дори със студения бетон под мен и по-голямата част от якето ми между нас, усещах твърдата му сила.
И лицето му – толкова близо. И очите му – меко светещи, с ярко червено, прекъснато от тъмни, разширени зеници.
– Можеш да слезеш от мен – казах набързо. – Този път няма да се изправя.
Изражението му стана отчетливо пресметливо.
Свих очи.
– Не ме карай да използвам инфернуса.
Мускулите му се напрегнаха, но вместо да се смъкне от мен, той се наведе надолу – и притисна топлото си лице отстрани на врата ми.
Засмуках рязко дъх.
– Какво правиш?
Той се втренчи в гърлото ми и аз го хванах за раменете. За секунда, само за секунда, не можах да накарам мускулите си да се подчинят – тогава се изпънах. Той се премести лесно, изплъзвайки се от мен, после се претърколи настрани и се приземи по гръб.
Изправяйки се на един лакът, аз го погледнах.
– Какво беше това?
– Не се страхуваш от мен.
Гневът ми се разсея.
– Не ме е страх?
– Не. Ти си… – Той търсеше подходящата дума. – Изнервена си, нали? Сърцето ти биеше бързо, но това не беше страх.
Отново мигнах, бузите ми бяха горещи.
– Не се страхуваш – заключи той и се усмихна.
Въздухът изчезна от дробовете ми. Крайниците ми отслабнаха, а със сърцето ми се случи нещо странно – то се разтуптяваше, подуваше или… загряваше. Не знаех. Знаех само, че Зилас се усмихва.
Не с вълча усмивка. Не и злобна усмивка. Не агресивно оголване на зъбите.
Усмивка на удоволствие.
Мекото изражение продължи само няколко секунди, след което той се претърколи по корем и отново погледна към улицата.
– Кажи на другите да започнат сега, ваянин.
– Добре – прошепнах аз, звукът проскърца през стегнатото ми гърло.
Не забравяйки да не се изправям, се заизкачвах по покрива до отворената врата за достъп и се спуснах по стълбата. Изгубена в зашеметяваща мъгла, преминах през коридорите, без да ги видя.
Зилас ми се беше усмихнал. Щастлива, доволна усмивка. Сладка. Мека. Неща, които не свързвах с него. И всичко това, защото… защото вече не се страхувах от него?
Тихото шумолене на гласове ме изтръгна от мислите ми и аз примигнах в ярката флуоресцентна светлина, изненадана, че стоя в дъното на стълбите, загледана в преобразеното музейно мазе.
Езра стоеше в края на кръга, заобиколен от Тори, Аарон и Кай. Всички бяха облечени в бойни екипировки и въоръжени с оръжия – с изключение на Езра, който нямаше никакви оръжия освен дългите ръкавици, чиито кокалчета и лакти бяха подсилени със стомана.
Амалия беше приседнала до раницата ми. Отгоре стърчаха рула хартия, а до нея се намираше отворената кутия с кръвта на Називер. В скута си тя държеше отворен култовия гримоар, а устните ѝ се движеха, докато тихо рецитираше заклинание.
Прочистих гърлото си.
– Зилас не вижда никакви признаци на проблеми. Той казва, че можем да започнем.
В почти пълен унисон Тори, Аарон и Кай протегнаха ръце, като всеки от тях докосна Езра – ръката му, рамото му, ръката му. Магът демон си пое дълбоко дъх, раменете му се отдръпнаха назад.
– Нека да направим това – каза той.
Заехме позициите си: Езра в центъра на вътрешния кръг; Амалия срещу него, точно извън външния кръг; Тори, Аарон и Кай от лявата страна на масива; а аз отдясно, до кутията с демонична кръв.
Амалия балансира гримоара върху разтворената си длан.
– Готови ли сте?
Езра кимна.
– Щом започна, не можеш да се движи или да говориш – предупреди тя, след което добави към останалите трима: – Същото важи и за вас. Трябва да рецитирам всеки ред перфектно. Не ме разсейвайте.
Тори поклати глава, а лицето ѝ побеля. Докато Амалия дишаше дълбоко, съсредоточавайки се, преди да започне, Тори стисна ръцете на Аарон и Кай.
Вдигнала брадичката си, Амалия започна да пее. Гласът ѝ изпълни голямата стая, а латинските думи се лееха без колебание. В мен се породи възхищение. Аз бях очевидно по-ученолюбивата между нас, но отдадеността, която беше нужна, за да се достигне това ниво на владеене на езика, далеч надхвърляше времето, което отделях за мимолетните си страсти.
Тя произнасяше заклинания едно след друго, като древните думи призоваваха и насочваха дълбоките, тайнствени енергии на природния свят. Опитах се да се съсредоточа, но споменът за усмивката на Зилас изтласкваше други мисли и аз примижах пред Амалия, опитвайки се да я следвам.
Острата тревога удари съзнанието ми като плисък студена вода.
„Зилас?“ – Задъхах се тихо.
Абаносовото му присъствие се разбунтува в мен.
„Не сега – защо е тук – твърде близо – достатъчно време?“
„Зилас – изкрещях мислено. – Какво става?“
Фокусът му се измести навътре, към мен.
„Не спирайте виша.“
Ръцете ми се стиснаха.
„Кажи ми какво се случва!“
Изблик на трепет, после мислите му се размиха и се размиха, сякаш беше завъртял циферблата за настройка на радиото. Беше ме блокирал.
Гласът на Амалия се извиси, после прекъсна. Тя направи жест към мен.
Зилас беше казал да продължа ритуала, така че това щях да направя аз. Клекнах, обърнах кутията с кръвта на Називер и извадих едно шишенце. Останалите наблюдаваха в тясно мълчание как отивам до ръба на масива и пристъпвам през външния пръстен.
Магията завибрира в стъпалото ми. Придвижих се до центъра на втория, празен кръг, където ме очакваше голяма руна. Издърпах тапата и се загледах в гъстата кръв, която бях откраднала от най-големия си враг и която сега щях да използвам, за да спася живота на човек, когото той беше осъдил на ужасна смърт.
Наклоних шишенцето. Кръвта капеше върху руната и както беше описано в гримоара, полепваше по сребърните линии, без нито една капка да докосне необозначения под.
Погледнах към Езра, който ми отвърна с поглед – и той, и Етеран, – после се върнах на мястото си извън кръга, пъхнах празния флакон в кутията и скръстих ръце. В задната част на главата ми приглушеното напрежение на Зилас се пропукваше като статично електричество, което се натрупваше.
– „Te tuo sanguine ligo, tu ut vocatus audias, Eteran от дома Дх’ират!“(Свързвам те с кръвта ти, за да чуеш призива, Етеран от дома Дх’ират!)
С изявлението на Амалия пулсиращата багра се разпространи навън от кървавата руна и се втурна по сребърната масичка. Линиите заблестяха с преливаща магия, когато силата се разпространи до мястото, където стоеше Езра.
Той се скова, а лявото му око засия.
Затаих дъх. Дали се беше получило? Кръвта на Називер се беше свързала с духа на Етеран?
Очите ѝ пламнаха от триумф, Амалия започна следващата фаза на заклинанията, след което посочи оцветената в червено линия пред пръстите си.
– „Terra te hoc circulo semper tenebit!“(Земята винаги ще те държи в този кръг!)
Аленият блясък се издигна нагоре, оформяйки кратко очертание на куполната бариера, над два пъти по-голяма от бариерата, която бе оградила Зилас по време на заточението му в призователния кръг на библиотеката. Сега Езра и Етеран бяха в капан. Нямаше връщане назад.
Бяхме близо. Още няколко минути.
Внезапно движение – Тори. Беше извадила телефона си. Аарон и Кай се наведоха към нея и аз зърнах светещия екран на устройството. Някой ѝ се обаждаше? Сега, след полунощ? Защо…
Още не, още не!
Разочарованата ярост на Зилас ме удари. В главата ми проблесна образ: висока гледка към улицата пред музея. Зилас беше на покрива и гледаше надолу към… хората. Мъже в тъмни дрехи – не, мъже в бойно снаряжение, които на малки групи се придвижваха към сградата.
Тори шепнеше тихо. Беше допряла телефона до ухото си, а на лицето ѝ беше изписан ужас. Очите на Амалия се стрелнаха наоколо, но тя не забави ход и не се поколеба, като се втурна през следващия ред на латиница.
„Трябва ли да ги спра?“
Друго видение ме удари – Зилас вече беше вътре. Тъмно коридорче, толкова тъмно, че не би трябвало да мога да различа нищо, но всеки шкаф, врата и картина в рамка бяха остри и ясни.
В края на коридора проблясваха слаби светлини. Мъже в коридора на музея, единият от тях сочеше рязко, докато другите се промъкваха покрай него, придвижвайки се по-навътре в сградата.
С удвоено зрение видях как Амалия посочи пропитата с кръв руна, докато извикваше поредното заклинание.
„Твърде много.“ Бързата преценка на Зилас. „Не мога да ги спра без виш.“
Тъмно стълбище. Безшумни крака, които се втурват надолу.
Аленият блясък на масива потъмнява до кървавочервено. Горчиво-сладкият привкус на магията покри езика ми и го усетих в гърдите си, силата се натрупваше към крайното си освобождаване.
Амалия се изправи.
– „Tenebrarum auctoritatem da mihi, da super hunc imperium sine fine!(Дай ми властта на тъмнината, дай ми контрол над него без край!) Етеран от Дх’ират, носител на силата на Ахля, носител на кралската заповед…“
Зилас се промуши през вратата.
– „…чрез твоята кръв и твоята клетва призовавам…“
Приближавайки се до гърба на Амалия, той сложи ръка на устата ѝ, прекъсвайки последните думи. Силата в масива се разрасна, наелектризирана и интензивна, после угасна.
Прекъснат. Разрушена. Погасена.
– Те са вътре – изръмжа той.
В стаята настъпи тишина.
– Кой е вътре? – Попита Кай.
– „Окото на Один“ – отговори Тори със задушен шепот.
Главата ми се стрелна към нея. Окото на Один? Гилдията? Откъде знаеше това? Дори Зилас не знаеше кои са натрапниците.
Аарон се стресна, сякаш го бе ударил ток.
– Трябва да се измъкнем оттук!
Той, Тори и Кай се насочиха към единствения изход на мазето, но аз не помръднах. Защото вече знаех. Вече го бях видяла през очите на Зилас. Врагът се беше насочил към стълбището. Знаеха точно къде сме и как да ни хванат в капан.
Една ръка се сключи върху ръката ми. Зилас ме насочи към Амалия, след което потъна в полупристъп пред нас, свивайки пръсти и разтваряйки нокти. Мислите му преминаха през моите.
Той ги чуваше. Стъпките по стълбите. Шумолене на дрехи. Тежкото дишане на едри мъже.
– Аарон Синклер. Кай Ямада. Тори Доусън. – Дълбокият глас се обади през вратата, а екипът на „Окото на Один“ беше съвсем близо до тях. – Обвинени сте в укриване на демоничен магьосник, което е углавно престъпление според законите на полицията. Предайте се сега, или ще ви атакуваме със смъртоносна сила.
Протегнах ръка и хванах ръката на Амалия, а пръстите ми се вкопчиха в нея. Те знаеха. Знаеха, че Езра е демоничен магьосник. Как?
– Езра Роу – продължи мъжът с груб полукрещящ глас. – Вие сте идентифициран като демоничен магьосник и извънредният съдебен съвет на МПД е наредил незабавната ви екзекуция. Ако ви е останала някаква почтеност или човечност, ще се предадете и вие.
Амалия стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.
Езра стоеше неподвижен като статуя. Не се беше помръднал от мястото си в кръга, изражението му беше ужасяващо безизразно, а от лявото му око беше изчезнал блясъкът на демоничната сила.
Тори измъкна ръката си, хвърляйки малка стъклена сфера на пода.
Точно в същия момент Зилас скочи към кръга за призоваване. Той удари юмрука си в пода, разбивайки бетона – и руните, изписани върху него. Счупи кръга. Освободи Езра.
Миг по-късно стъклената топка на Тори се разби и от парчетата се издигна дим, който се втурна да изпълни стаята. Зрението ми изчезна.
С ревящи викове и гръмотевични стъпки невидимите митици нахлуха в мазето.
Назад към част 10 Напред към част 12
