Глава 11
Магията избухна навсякъде – светкавици и бум в мъглата. Изблик на оранжева светлина за кратко освети силуета на Аарон.
Паниката изпищя в главата ми. Какво да правим? Да се бием с тях? Да ги убием? Но те не бяха мошеници или сектанти – бяха ловци на глави, които се опитваха да повалят смъртоносен демоничен маг. В това нямаше нищо лошо или неморално.
– Робин! – Амалия изкрещя в ухото ми, стиснала култовия гримоар. – Кръгът!
Кръгът. По пода бяха нарисувани двайсет и пет фута доказателства, че сме се занимавали с незаконна демонична магия. За да имаме някакъв шанс да се измъкнем от това без смъртна присъда, трябваше да се отървем от кръга.
Тръгнах към ъгъла, където бяхме оставили всичките си вещи. На пътя ми се изпречи сянка – брадат мъж с бойна брадва в ръка.
Зилас се стрелна покрай мен. Той се блъсна в мъжа, отблъсквайки го назад, и аз се втурнах напред, а Амалия беше точно зад мен. Там. Раницата ми и чантата. Спрях и паднах на колене. Амалия пъхна култовия гримоар в раницата ми, а аз се зарових в чантата.
Експлозия ни удари, като ме хвърли в Амалия. Проснахме се на бетона, докато двама митици излезнаха от мъглата, единият с меч, а другият държеше ключодържател, който дрънчеше с малки артефакти.
Зилас се стрелна зад тях. Преди да разберат, че е там, той заби крака си в глезените им. Когато се сгромолясаха, той скочи върху гърбовете им, сграбчи главите им и удари лицата им в пода.
„Не ги убивай!“ – Изкрещях тихо, молейки се да ме чуе, защото нямах време да обяснявам защо не можем да използваме смъртоносна сила в тази битка.
Запътих се към чантата и се хванах за тънката метална дръжка. Дръпнах и двугалоновата кофа с „отстранител“ се вдигна от чантата. Отворих капака, захвърлих го настрани и вдигнах галона нагоре. Бистрата течност вътре се размърда бясно.
Без да обръщам внимание на близките сенки на митиците, затъмнени от димната завеса, изтичах до кръга и хвърлих отварата на пода. Тя се разплиска по бетона и накъдето и да потечеше, червеникавите линии на масива от Аркани изчезнаха.
Амалия се появи до мен, държейки кофата с мопа, пълна със стара вода от времето, когато бях почиствала пода. Тя хвърли водата в кръга. Тя се вля в отварата за отстраняване на замърсявания, двете течности се смесиха и когато се разпространи по-далеч в кръга, маркировките се размиха и разтопиха, оставяйки неясни петна.
Пускайки кофата, Амалия се спусна обратно към чантите ни.
Порив на вятъра ме връхлетя, а след него се завихри дим. Езра се втурна от мъглата, хвърляйки се през мокрия под към група митици с Одиновото око.
– Марио – Викът проряза хаоса. – Доведи демона си тук!
Демон? Имаше друг изпълнител тук?
С проблясък на пурпурна светлина се появи зверска сянка, която се движеше към Езра. Заобиколиха го още митици. Беше попаднал в капан – и след миг щеше да бъде смазан.
„Зилас!“
Той не се нуждаеше от моите подкани. Гъвкавата му форма се изстреля покрай мен, след което се разби в стената от митици, обграждаща Езра. Един мъж падна, съборен от краката си, а Зилас скочи към следващия в редицата. Откачайки се от раменете на по-тежкия мъж, демонът изрита в стената трети митик.
Докато митиците се отдръпваха от демона, магията проблясваше от нещо сребристо на пода на няколко крачки от мен – кутията с кръвта на Називер, изоставена на бетона.
– Езра! – Изкрещя Аарон. – Вихрушка!
В стаята се разрази писклив порив, който запрати пясък в лицето ми. Присвих очи, хвърлих се на пода и хванах куфара с две ръце.
Воят на вихрушката избухна в пламък.
Изкрещях, а после тежестта се стовари върху гърба ми. Зилас ме покри с тялото си, докато адът преминаваше през стаята, носен от торнадото на Езра. Когато горещината ни връхлетя, всички косми по тялото ми настръхнаха.
Зилас ме вдигна и скочи от пода, като ме издигна във въздуха – точно когато флуоресцентните лампи на тавана се взривиха от електричество. От тавана към пода заиграха светкавици. Чуха се викове, когато пращящата енергия намери своите цели.
Приземявайки се на мокрия под, Зилас се подхлъзна по хлъзгавата повърхност, съвзе се и се запъти към ъгъла, където Амалия се гърчеше с ръце над главата си. Той ме преметна под едната си ръка, докато отчаяно стисках кутията с демонична кръв, след което сграбчи Амалия. Докато я премяташе през рамо, аз протегнах ръка.
Пръстите ми се закачиха за ремъка на раницата, чийто горен край беше отворен, а едно ъгълче от гримоара стърчеше навън.
Вятърът ревеше, огънят проблясваше и електричеството пращеше, а цялото мазе бе погълнато от адския пейзаж на бушуващите стихии. Когато вдигнах раницата и пъхнах ръка през презрамките, Зилас се завъртя. Той спринтира покрай стената, като се пазеше от най-лошата стихия на бурята.
Вратата се очертаваше точно пред него – и от нея избухна огън.
Зилас се гмурна. Обхвана го студ, докато поглъщаше топлината, преди да изгори мен и Амалия. Адът се стовари върху нас и ние се плъзнахме на малката площадка в основата на стълбите.
Завъртайки се, Зилас ме хвърли в силните ръце на Аарон. Загледах се в него, а тялото му излъчваше топлина.
Шокът ми бе пронизан от агонизиращ вик. Завъртях се – Зилас го нямаше. Беше изчезнал обратно в мъглата от дим, за да ни спечели време.
– Върви! – Изкрещя Аарон, избутвайки ме пред себе си.
Докато се препъвах, осъзнах, че Езра, Тори и Кай също са тук. Заедно шестимата спринтирахме нагоре по стълбите, Тори водеше, а аз тичах точно зад нея. Тя отвори вратата на горния етаж.
Тъмни форми – още митици, които ни чакат.
Тори удари първия мъж в лицето. Точно по петите ѝ, аз я хванах за рамото и извиках:
– „Ori eruptum impello!“
Сребристият купол на артефактното ми заклинание изхвръкна навън, взривявайки митиците през стената зад тях и попадайки в друга стая.
– Върви наляво!
По заповед на Езра потеглихме наляво. Езра избяга покрай мен и Тори и се насочи към високия прозорец в края на коридора. С едно движение на ръцете си той използва порив на вятъра, за да счупи стъклото, след което скочи през отвора.
Без да прекъсва крачка, Тори изскочи след него.
Стисках раницата си и кутията с кръв. Нямах избор. Молех се за момент на атлетизъм, изтичах до прозореца и скочих. Едва се отлепих от перваза и се сгромолясах надолу, без да имам време и дъх да изкрещя, тогава Езра ме хвана. Той ме избута към Тори и се завъртя, за да хване Амалия, която изскочи след мен.
Тори ме хвана за раменете, когато се сблъсках с нея, и кутията с кръв се изплъзна от ръцете ми. Тя се разби на тротоара – бяхме в алея, тъмният асфалт беше осветен от слаба охранителна лампа.
Оставих раницата да падне и грабнах инфернуса си.
– Ти- ти го взе… – Тори се задъха, като посегна към металния калъф.
Едва я чух, вниманието ми беше съсредоточено навътре. Паниката заби в главата ми. Колко време Зилас е бил там долу, борейки се сам с всички тези митици?
„Деймън, Хезихаз!“
Инфернусът вибрираше под ръката ми. Секунда по-късно силата на Зилас проби най-близката стена и се изстреля в сребърния медальон. С още една светкавица той избухна обратно и се преформира в плът и кръв.
Едва имах възможност да го проверя за наранявания, преди да ме преметне през рамо. Той сграбчи Амалия и тя изпищя, когато той я притисна към другото си рамо.
– Бягай – изръмжа той на Тори.
Настойчивостта му се разнесе из главата ми – и тогава той потегли с пълна демонична скорост, или толкова близо, колкото можеше да стигне с двама пътници. Тръгна право към една ограда от вериги и усетих как мускулите му се навиват от сила.
Той прескочи оградата. Направи три крачки, след което се метна на един ван. Още един скок и той се приземи на покрива.
Зад нас останалите четирима се втурнаха по алеята, а моята раница беше над рамото на Тори, докато тя бягаше.
Зилас спринтира по покрива. Ръбът се очертаваше и без да забавя, той го прескочи. Спуснахме се два етажа и краката му се забиха в тротоара, а коленете му се огънаха, за да поемат удара. Амалия изкрещя, като се мъчеше да се подпре на рамото му. Покрай нас пробляснаха фарове – четирилентов път, осеян с трафик. Градски автобус спря на спирката от другата страна на улицата.
Зилас пресече асфалта и се насочи към автобуса. Задуших писъка си, когато той се качи на покрива с трясък, след което скочи през пролуката, като се насочи към едноетажна сграда, притисната между две по-високи постройки.
Приземихме се на покрива. Зилас се спъна, ръката му за кратко притисна гръдния ми кош, след което се засили напред.
Нямаше как митиците от „Окото на Один“ да проследят маршрута ни. Нямаше и следа от тях зад нас. Но в Зилас пулсираше спешност, граничеща със страх, и той не забави ход. Прекоси покрива, скочи в една алея…
Приближаваме се.
…заплашвайки наляво, пресичайки друга улица…
Все по-близо, все по-близо.
…навлезе в друга уличка, профуча покрай електрически стълбове и стени с графити.
Твърде близо!
Зилас спря рязко. Захвърли мен и Амалия, завъртя се, а по ръцете му пламна пурпурна сила. Когато паднах на задника си, сиянието на магията му пламна по-ярко – и още един отблясък на червена магия се възпламени в небето над нас.
Зилас вдигна ръце нагоре, а заклинанието му образува извит щит миг преди да го удари взрив от демонична магия. Съпротивителната сила ме изхвърли на асфалта.
От небето се свлече тъмна фигура.
Зилас скочи встрани и крилатият демон се заби в земята, където току-що беше. Називер се изправи, огромните му криле се разпериха.
Фантомните нокти, проблясващи върху пръстите му, Зилас се вряза в демона, принуждавайки го да отстъпи крачка назад.
„Махай се!“
Тихата му заповед проряза паникьосаните ми мисли и аз се заизкачвах нагоре – но преди да успея да се оттегля, друга ударна вълна от сблъскващата се магия ме изхвърли от краката ми. Зилас се срина по гръб на няколко метра от мен.
Със светещи очи и жилави от магия ръце Називер протегна ръка към демона от Вх’алир. Около протегнатите му пръсти се разгоря назъбен петоъгълник.
„Деймън, Хезихаз!“
Зилас се разтвори в пурпурна светлина – и заклинанието на Називер се удари в паважа. Асфалтът се разпадна, а от дупката се изля вода от счупен водопровод.
Ивицата от силата на Зилас се удари в инфернуса и отново отскочи навън. Той се преформира пред мен, свил колене в защитен полупристъп. От другата страна на алеята Амалия се отдръпна назад към оградата от мрежа, увенчана с бодлива тел.
Називер се обърна към Зилас, а зъбите му се оголиха в усмивка, която беше отчасти забавление, отчасти презрение към жалкия му противник от Дванадесети дом.
Зилас се сниши, после прескочи разстоянието между него и по-големия демон. Атакуваше, вместо да се защитава – защото не искаше Називер да се доближава твърде много до мен. Можех да усетя спешната му нужда да държи Називер настрана.
Двата демона се сблъскаха, ноктите им проблясваха. Отстъпих неуверено, а сърцето ми заби в гърлото. В дланта на Називер пламна багрило, изпепеляващо кълбо от демонична сила. Той дръпна ръката си назад, насочвайки се към Зилас, и в мен настъпи паника.
Деймон се колебаеше…
По-бързо, отколкото човешкият ми мозък можеше да проумее, Називер хвърли кълбото сила. Но не към Зилас.
Зрението ми се изпълни с червена светлина.
„Робин!“
Болеше ме. Всичко болеше. Цялото ми тяло. Главата ми пулсираше много силно, остра мъка, имплантирана в задната част на черепа ми. Тъмнина изпълни очите ми. Въздухът нараняваше посинелите ми дробове.
– Робин! О, Боже мой, моля те, събуди се. Моля те!
Една ръка ме погали нежно по бузата и болката се разнесе из черепа ми като удари на чук. Изстенах и присвих очи. Над мен се носеше размазано лице, заобиколено от руса коса.
– Робин! – Гласът на Амалия се пречупи в паническо ридание. – Той ще убие Зилас!
Адреналинът се вля във вените ми и аз седнах толкова бързо, че целият свят се завъртя, а зрението ми проблясваше в черно и червено от агонията в главата ми.
Не, не е моето виждане. Багрите трептяха и пламтяха в тъмнината.
Називер и Зилас се биеха в центъра на алеята, стрелкаха се с уклончиви движения, мощни удари, режещи нокти. Крилете на по-големия демон се размахваха при ударите му, опашката му се размахваше за равновесие.
Не видях какво се случи – каква грешка направи Зилас. В един момент той танцуваше далеч от ноктите на Називер, а после падаше. Гърбът му се удари в земята – и Називер се нахвърли. По-тежкият демон се приземи с коляно върху гърдите на Зилас и заби юмрук в главата му.
Устата ми се отвори в беззвучен писък.
„Даймон Хезихаз!“
Нищо не се случи.
Зилас заби шестсантиметровите си фантомни нокти в страната на Називер. Без да мръдне, Називерер отново удари кокалчетата си в бузата на Зилас, като заби черепа му в паважа.
Хванах се за гърдите, но не открих никаква верига.
– Моят инфернус!
Називер отново удари Зилас, а звукът от удара беше като удар в корема ми.
Багрите на ноктите на Зилас затрептяха. Той не се бореше. Той не се движеше.
Амалия изчезна от страната ми. Опитах се да се изтласкам на крака и се претърколих напред, отхвръквайки. Подпрях се и отново погледнах нагоре.
С коляно върху гърдите на Зилас Називер държеше малък метален предмет – стоманен флакон. Повдигна безжизнената ръка на Зилас и прокара нокти по вътрешния лакът на демона. По кожата му се разля тъмна кръв.
– Робин!
Амалия е до мен. Амалия пъха нещо в ръката ми – плосък диск на скъсана верижка. Инфернусът.
Називер държеше флакона до кървящата ръка на Зилас.
„Даймън Хезихаз!“
Зилас се превърна в светлина и бронираното коляно на Називер се удари с хрущене в паважа. Багряна сила премина през алеята и изпълни инфернуса, а сребърният медальон забръмча, когато духът на Зилас влезе в него.
Този път той не избухна обратно, за да ме защити.
Називер се изправи в пълния си, ужасяващ ръст и се обърна към мен, а стоманеният флакон все още беше в ръката му. Мрачните му устни се извиха в подигравателна усмивка.
„Зилас!“
В отговор на мисловния ми вик тъмният пламък на съзнанието му срещна моя. Топлина премина през присъствието му – и премина през мен. Огън във вените ми, изпепеляващ вътрешностите ми.
Силата пулсираше между нас, а болката ми избледня на заден план в съзнанието ми. Вдигнах ръката си с длан, насочена към Називер.
По ръката ми се прокараха пурпурни вени, които преминаха през китката ми.
Очите на Називер се разшириха от шок – и в този миг, когато той се поколеба, си представих петметрова руна в пространството между нас. Тя се появи в светещо червено.
– Impello! – Изкрещях.
Невидимият взрив отхвърли Називер назад. Той се завъртя във въздуха, разпери криле, за да запази равновесие, и се приземи на крака с разперена опашка. Магията пламна над ръцете му за контраатака.
Създадох друга руна, още по-голяма, а магията ми беше по-бърза от неговата.
– Импело!
Тя отхвърли Називер назад.
Създадох трета.
– Импело!
Той се блъсна в една сграда, а тухлите се пропукаха от удара на тялото му. Когато се измъкна от стената, призовах петнадесетфутова руна точно пред него и изкрещях:
– Импело!
Стената се взриви навътре, а Називер изчезна заедно с нея. От назъбените ръбове на дупката се изсипаха тухли.
Топлината от магията на Зилас изгори ръката ми и опари гърдите ми, но аз я пренебрегнах, докато извиках още една руна – различна руна. Тя се появи отстрани на сградата, като обхващаше цялата стена.
– Румпас! – Изкрещях.
Стената се разпадна. Тухлите и бетонът се срутиха с какофоничен рев, а облак прах се издигна навън.
Не изчаках да видя дали Називер ще се появи отново. Грабнах ръката на Амалия и се втурнах в противоположната посока, оставяйки срутената стена и невидимия демон зад себе си.
Назад към част 11 Напред към част 13
