Глава 23
Келпи замахна с глава, изплювайки малката фея от устата си. Ястребът падна на скалистия бряг, безжизнена купчина кървави пера.
– Рикр! – Изкрещях.
Келпито се обърна към мен, а от огромната му форма капеше вода и слуз. Беше около два пъти по-голямо от съществото, което се беше пръкнало от езерото на кръстопътя, и не можех да определя колко от обема бяха гниещи водорасли и колко – плът, кости и мускули.
„Срещаме се отново, красавице.“
Познатият глас изсъска в съзнанието ми и аз се върнах още една крачка назад. Балигор? Същото келпи като преди? Как така беше толкова по-голям?
Прегледах масивната форма на фея за очевидно слабо място, стиснала пръсти около ножа си, но четирите ми сантиметра стомана никога не ми се бяха стрували толкова незначителни. Рикр не беше станал, дори не беше помръднал.
Балигор се плъзна по-близо, предните му крака бяха оформени като котешки с драконови лапи, задните – като конски, а опашката – като на гущер. Устата му се отвори, разцепвайки страните на дългата му муцуна, а зъбите му бяха изцапани с кръвта на Рикр.
„Миришеш толкова сладко, красавице“ – мърмореше той, извисявайки се над мен, два пъти по-масивен от голям товарен кон. – „Но с толкова малко сила. Може би вместо това плътта ти ще ме задоволи.“
Отстъпих назад, а камъчетата се впиха в босите ми крака. Страх, остър и непознат, заля тялото ми.
„Жалко, че друидът не се приближи до водата.“ – Дългият му черен език се измъкна от устата му. – „Нито поглед към мен, арогантния глупак.“
Зак беше усетил опасността, но не и нейния източник. Рикр също не беше разбрал откъде идва злокобната енергия, която беше открил. И двамата си бяха помислили, че идва от кръстопътя. И двамата мислеха, че това място е по-безопасно.
„Неговата сила… неговата сила е толкова мощна.“ – Балигор се облизваше. – „Толкова е неустоима, красавице. Не можеш да си представиш.“
Беше почти отгоре ми, но не бях забелязала да се движи. Точно както миналия път се бях озовала твърде близо до езерото, разстоянието около тази фея не беше това, което възприемах.
Главата му се сниши и горещ дъх, който миришеше на сяра и блато, окъпа лицето ми.
„Много повече бих предпочел друида пред теб.“
– Тогава… – Заеквах. Треперех. Толкова рядко изпитвах страх, че не можех да го овладея. – Тогава нека сключим сделка.
Дълбок смях избухна в гърлото му.
„Сделка, хубавице?“
– Ти искаш друида. Аз мога да ти осигуря друида.
„Можеш ли?“
– Знам къде е отишъл.
Скалите хрущяха под краката на феята, докато той обикаляше зад мен, а от неприятния му дъх гърлото ми се свиваше от гадене.
„Той отиде на кръстопътя. Но това не ми помага, красавице. Там има твърде малко вода, а и формата ми не е достатъчна, за да го победя. Трябва да дойде тук.“
По-големите водни басейни ли увеличават силата му – и размерите му?
– Аз ще го доведа тук – казах аз.
Горещ, влажен въздух обля гърба ми, а груб език пробяга по ръката ми от лакътя до рамото.
„Ще го направиш ли, красавице?“
– Просто ми трябва… нещо, което да го примами тук. – Борех се със страха си, борех се за яснота. – Нещо убедително. Той търси някакво същество. Спомена го преди.
Келпи прокара езика си по кожата ми за втори път. Дали беше решил, че изяждането на слабата вещица, която вече беше хванал, е за предпочитане пред това да се пазари за шанса на друида?
– Кажи ми нещо за съществото – казах му задъхано – и ще убедя друида да дойде тук, за да го потърси. Той ще влезе право в обсега ти.
„Съществото…“ – Балигор изгърмя със смях. Ноктите му остъргаха чакълестия бряг, докато кръжеше пред мен. Водата се плискаше в петите ми. Бях точно на ръба на езерото. Кога се бях придвижила към водата? Или водата се беше приближила към мен?
„Сянка на смъртта.“ – Феята сведе глава и изпод матовата растителност, покриваща лицето му, блесна бледо око. – „Той се появява с оттеглянето на слънцето и няма нужда от оръжие, за да вземе плячката си. Безименните животни не могат да устоят на призива му и душите им летят към вечно гладната му уста.“
– Неговият зов? – Прошепнах.
Балигор беше толкова близо, че огромната му глава изпълваше зрението ми.
„Феи и хора, нашите духове са свързани с имената ни. Можем да устоим на призива му – но не винаги. Някои губят разсъдъка си от ужас. Някои от ярост. Той ще преследва безмилостно избраната от него плячка, докато тя не се откаже от името си пред него.“
Дъхът ми премина през стиснатите ми зъби.
„Имената имат сила, хубавице. Дай му името на друг и той ще отнеме живота му, независимо от разстоянието или защитата.“ – Феята се отдръпна с мокра гаргара. – „Хората са такива глупаци, че дават истинските си имена на всеки, който ги поиска. Никоя фея не е толкова безразсъдна.“
– Това… – Загълтах въздух. – Това би трябвало да е достатъчно, за да примами друида тук. Ще му кажа, че убиецът на феите е…
„Не, не, хубавице.“ – Огромните челюсти на Балигор се отвориха. – „Примамката ми вече е поставена.“
– Какво?
Езикът му се плъзна и аз се отдръпнах, преди да докосне лицето ми.
„Мога да усетя вкуса на друида върху теб. Той ще дойде на брега на водата…“
Мощни нокти се сключиха около глезена ми.
„… за теб.“
Той изкълчи крака ми изпод мен и аз се отметнах назад. Докато се блъсках надолу, измъкнах ножа си и го забих в ноктестия крайник на феята. Болезнената му хватка се сви, но той не я отпусна.
Издърпах острието и отново го прободох.
Съскайки, Балигор ме сграбчи за врата. Седнал на хълбоците си, той ме вдигна във въздуха. Забих острието си във вътрешната част на китката му. Той изръмжа, стисна гърлото ми и ми прекъсна въздуха.
Завъртях острието, вкопчих го, търсейки нещо друго освен плът. Върхът се заби в костта. Преместих ножа нагоре и усетих, че се закача за здраво нещо, сухожилие. Черни петна пробляснаха в зрението ми, дробовете ми крещяха. Хванах ножа с две ръце и го изтръгнах от китката му, разкъсвайки сухожилията и…
В момента, в който паднах, се чу разяреният му рев. Водата се разплиска, докато феята се спъваше, а ръката му беше изпъната и пръстите му се разтваряха в неудобна форма на нокти.
Средният нерв на китката. Прекъснете го, за да осакатите функционалността на ръката и предмишницата.
Изправяйки се, се отдръпнах от езерото. Гръмотевични стъпки разтърсиха земята, а една ръка сграбчи задната част на тениската ми и ме повлече във въздуха. Зяпналите челюсти се отвориха широко, когато Балигор ме замахна към устата си.
Но все още чувах гръмотевични удари.
Удари от копита.
Магията проблясна и камшик от златна светлина обгърна горната челюст на Балигор, като я издърпа настрани.
Ударих се в горната част на хлъзгавата му муцуна и отскочих. Падайки надолу, се приземих по гръб на ръба на водата, въздухът се изтръгна от дробовете ми, а диафрагмата ми се схвана. Дебелите крака на феята се плискаха на метри от мен, но аз не можех да помръдна.
Черна козина. Пред мен се появи кучешко лице.
„Дръж се за мен“ – изръмжа нисък женски глас в главата ми.
Принудих се да се изправя и увиснах с ръка около раменете на варга. Тя ме повлече през плитката вода, далеч от туптящите крака на келпито. Белите ми дробове най-сетне се отключиха и аз се задъхах.
Балигор изръмжа яростно.
На двайсетина метра покрай брега колосалната фае замахна към Зак и Тилиаг. Ударът попадна в рамото на жребеца и го изхвърли от краката му. Зак отскочи от падащия кон и се приземи в търкаляне. Докато се издигаше, ноктите на келпито се стрелнаха към него.
Камшикът на Зак изчезна и от същата полупрозрачна светлина се образува кехлибарен щит, който се размаха от предмишницата му. Той го запрати нагоре и ноктите на Балигор се удариха в него. Силата на удара би трябвало да смаже човешката сила, но Зак устоя.
– Импело – изръмжа той.
От него се откъсна вълна въздух и келпито се разтресе, сякаш ударено от невидим юмрук. Зак свали отвара от колана си и я хвърли. Стъклото се счупи срещу феята и Балигор се отдръпна, когато от разпръснатата отвара се издигна гъст кафяв дим.
Друидът се стрелна назад, като посегна към един от кристалите, окачени на врата му.
– „Ori vis siderea!“
Вихър от лилава магия обгърна ръката му. Той я хвърли в лицето на келпито. Балигор се олюля от магията, след което измъкна дебелата си влечугоподобна опашка. Тя се заби в Зак и го изхвърли от краката му.
Подкрепящият ме вълк се изстреля настрани и аз се изправих на ръце и колене. Втори варг избяга от храсталака и вълчата двойка се втурна в тила на феята, който се втурна към Зак.
Още един проблясък на магия. Изблик на сив дим от отвара. Ярка експлозия на огън.
Но това не беше достатъчно.
Феените вълци разкъсаха защитния растителен слой, покриващ келпито. Тилиаг нападна, но не успя да се приближи, докато Балигор се завъртя. Опашката му отблъсна варгите. Размахващата му се ръка повали жребеца на земята. И с хлъзгавата си броня, която го предпазваше от отварите на Зак, той сграбчи друида за гърлото и го вдигна във въздуха, разтворил широко челюсти.
Зак измъкна десетсантиметровия нож от ножницата на бедрото си и го заби в устата на феята. Стоманеното острие проби долната му челюст.
Ревейки, Балигор блъсна Зак в земята с чупеща костите сила. Притискайки го в гърдите, феята се засмя влажно.
„Толкова си слаб, кристален друид“ – подиграваше се той. – „Разочароваш репутацията си. Мислиш, че тази жалка човешка магия може да ме нарани? Къде е арсеналът ти от магии на феи?“
Слънчевата светлина притъмня. По езерото се посипаха сенки, а земята се разтресе под бучащата сила.
– Къде наистина? – Промърмори женски глас.
Лалакай излезе от феените дебри с тъмен блясък в изумрудените си очи. Дългата ѝ до коленете гарванова коса се развяваше, а бедрата ѝ се поклащаха съблазнително, докато се приближаваше към келпито.
– Съществен пропуск, блатна мършо, че ще забравиш на кого принадлежи Кристалният друид. – Червените ѝ устни се изкривиха. – Грешка, която ще ти струва живота.
Балигор изръмжа.
„Вещица в сянка. Никога няма да…“
Тя вдигна елегантна ръка. Призрачните криле се разпериха широко от двете ѝ страни. Черна сила изригна от земята и тя хвърли ръката си настрани. Тъмната магия се размаха на дъгообразни остриета.
Кръвта се разпръсна. Балигор се свлече назад, от устата му се изтръгна задушаваща гаргара, когато защитната му растителност отпадна и кръвта му опръска брега. С рев той се хвърли към нея.
Лалакай отново махна с ръка. Друга вихрушка от сенчести остриета разкъса Балигор. Той се спъна и изхърка. Още един грациозен жест и трета вълна от сенчеста магия се вряза в него.
Изревавайки, той се завъртя към водата. Докато бягаше, тя насочи остър черен нокът към гърба му. Въздухът пламна от сила, когато сенките се завъртяха около ръката ѝ, а след това се изстреляха от пръста ѝ като копие. То прониза шията му в основата на черепа и той се сгромоляса в дълбоката метър и половина вода.
На колене и ръце на ръба на езерото, можех само да гледам.
Обръщайки се, Лалакай погледна надолу към Зак, който лежеше в краката ѝ.
– Най-скъпият ми упорит друид, кога ще се откажеш от тази глупава гордост?
Зак, притиснал ръка към ребрата си, не каза нищо.
– Слуховете за твоята слабост ще се разпространят. Още феи ще се опитат да те намерят. – Тя грациозно падна на колене до него. – Имаш нужда от мен, любов моя. Отчаяно, както винаги. Защо не ми позволяваш да ти помогна?
Тонът ѝ беше сладък, грижовен, тъжен. Тя повдигна ханша ми повече, отколкото ако беше изсъскала гнусни заплахи.
Тя прокара пръстите си, подобни на нокти, по бузата му.
– Колко рани ще понесеш? Колко битки ще загубиш? Вече би могъл да възстановиш изгубената си магия, ако само отново разчиташ на мен. Както някога.
Ако не беше толкова тихо, нямаше да чуя хриптящия му отговор.
– Искаш да ти дам твърде много, Лалакай.
Тя погали бузата му.
– Ти вече ми се отдаде. Ти ми принадлежиш.
– Ако искаш безмозъчно подчинение, вържи ме с магия и се храни от мен като пиявица.
Около нея се навъртяха сенки, а въздухът вибрираше от гнева ѝ.
Изправих се на крака, водата шумно се плиска. Лалакай вдигна изумрудения си поглед към мен, докато се навеждах, за да взема ножчето си, а стоманата проблясваше сред кафявите камъчета. Прибрах острието и го прибрах в джоба си, след което се обърнах и се изнизах.
Господарката на сенките и нейният друид не казаха нищо друго, докато се движех по брега, едва усещайки острите камъни под босите си крака. Същите остри камъни се впиваха в посинелите ми колене, когато коленичех.
Внимателно, нежно обърнах тялото на Рикр и изправих окървавените му крила.
Едно бледосиньо око се отвори.
„Жив съм, гълъбче.“
Сърцето ми се разтуптя.
– Това е моята линия.
„Щеше да е нужно повече от ухапване от келпи, за да ме довърши.“
– Изглеждаш на около три секунди от смъртта.
„Външният вид… е измамен
Изтръгнах кратък, разтреперан смях. Придърпах го в обятията си, прибрах го нежно към гърдите си и свих тялото си около него, оставяйки бръснещия ужас, че съм го загубила, да се изплъзне тихо.
Назад към част 23 Напред към част 25
