Глава 24
– Това е най-доброто, което мога да направя – казах на Рикр, докато завързвах последната превръзка. Ястребовата му форма беше повече марли, отколкото пера.
„Позволи ми един ден възстановяване“ – промърмори той – „и отново ще бъда сприхав и възхитителен спътник.“
Не изтъкнах, че само след ден ще има късмета да ходи под собствена сила. Навих рулото марля нагоре и го прибрах в алхимичния комплект на Зак, отворен на земята до мен. Не знаех, че това е и аптечка за първа помощ.
Друидът седеше наблизо, приседнал на дънера на едно дърво със затворени очи и ръка върху ребрата си.
Затворих едно малко шишенце – отвара, която той ми беше поръчал да капна върху раните на Рикр, за да ускоря заздравяването – и го прибрах обратно в аптечката, след което прекарах няколко минути в оглеждане на стъпалата на краката си. Одраскани, но не кървящи. Това беше последният път, в който събувах обувките си някъде другаде, освен в собствения си апартамент.
Пресякох към камъка на ръба на водата и събрах туристическите си обувки и чорапи. Тялото на Балигор представляваше масивна, воняща купчина във водата. Върнах се на сянката, където Зак ме чакаше, макар че сянката вече не беше необходима. Иззад западния склон на планината се излъчваше меко оранжево сияние – всичко, което беше останало от избледняващата слънчева светлина.
Седнах до друида и нахлузих чорап на крака си.
– Как мина на кръстопътя?
Той въздъхна, без да отваря очи.
– Безсмислено. Цялата местност беше изоставена.
– Жалко. – Издърпах другия си чорап. – Като гледам, че ме изостави тук, за да не те забавя безполезното ми тегло на вещица, сигурно не искаш да знаеш какво съм научила за убиеца на феи, докато те е нямало.
Зак отвори очи.
– Научила си нещо? От Балигор?
Кимнах, все още твърде раздразнена, че ме е изоставил, за да се почувствам самодоволна.
– Той каза, че убиецът може да поглъща душите на жертвите си – което трябва да включва и сърцата им – като ги „призовава“. Животните нямат защита, но ако имаш име, можеш да се съпротивляваш. Опитът да се съпротивляваш обаче може да те накара да полудееш от ярост или страх.
Той седна малко по-изправен, като се помъчи да направи това движение.
– Ако убиецът знае името ти – продължих аз, пъхайки крака си в ботуша – нямаш защита. Той може да погълне духа ти, дори да не си наблизо. Вероятно така е умряла Арла. Джейсън е казал на феята името ѝ, за да я убие.
Той прокле.
– Това означава, че той може да накара фея да убие всеки, чието име знае.
– А това означава, че е изключително малко вероятно Лейни да знае за фея или за нейните сили. Ако знаеше, тя вече щеше да му е дала моето име. – Обута и завързана, се обърнах към алхимичния комплект. – Имаш ли нужда от нещо, преди да го опаковам?
– Отвара за жизненост. Лилавата. И сивата с мехурчетата.
Извадих една отвара с цвят на аметист, отворих я и я протегнах. Като държеше ръка на ребрата си, той взе флакона и го изпи като шот. Намерих газираната сива, носът ми се набръчка от стипчивата ѝ миризма.
– Какво е това?
– Болкоуспокояващо.
Подозирах, че е силно болкоуспокояващо. Подадох го и той го изпи.
– Счупени ли са ребрата ти? – Попитах неохотно, без да искам да знам колко тежко е пострадал.
– Натъртени. Или поне така мисля, че са. – Той се почеса по очите. – Болкоуспокояващото ще помогне. Основният ми проблем в момента са последиците от отварата за сила, която взех, преди да се бия с Балигор.
Бях изненадана, че ударите на огромната фея не го бяха смазали. Свих устните си, сгънах алхимичния комплект и отново проверих Рикр. Дремеше, дишането му беше равномерно въпреки ужасните рани.
Балигор едва не беше убил всички ни, но Лалакай го беше убила с толкова малко усилия. Погледнах надолу по брега, където Господарката на сенките се разхождаше по линията на водата, а дългата ѝ коса се развяваше от вятъра – макар че не усещах вятър, а само лепкава влага. Тя не изглеждаше загрижена за разбитото състояние на своя друид.
И двамата с Балигор бяха говорили за липсата на магия у Зак. Погледът ми се насочи към дясната му предмишница, белязаните татуировки на друида бяха скрити на фона на плоския му корем, докато той държеше ребрата си.
Очите ми се стесниха. Хванах китката му и издърпах ръката му нагоре. От драскотините по дланта му се размаза кръв.
Докато извличах отново марлята, захапах вътрешната част на бузата си срещу въпроса, който се бореше да излезе. Не исках да питам, но не можех да го сдържам повече.
– Защо ме спаси?
– Вече няколко пъти го правих.
– Наясно съм. – Излях дезинфектант върху марлен тампон и избърсах най-голямата драскотина. Избледняла руна – някакво заклинание – беше татуирана по дланта му, сега повредена и безполезна. – Ти си самопризнал се убиец и най-издирваният мошеник във Ванкувър. За главата ти е обявена награда от един милион долара. – Очите ми се вдигнаха към неговите. – Защо се опитваш да ме предпазиш от смъртта?
Той погледна встрани, облегнал глава на ствола на дървото. Очите му бяха далечни, затворени, замъглени от сенки.
– Губила ли си някога всичко? – Мек въпрос, гласът му е нисък и дрезгав. – Имала ли си някога момент, в който си осъзнала, че всичко, което има значение за теб, е изчезнало, прецакал си се, загубил си го. И всичко, което е останало, са най-лошите части от живота ти и най-лошите части от теб самия.
Хванах ръката му, кожата му беше топла, а дланите – загрубели, и дишах тихо през носа, за да успокоя кипящите емоции, които думите му бяха събудили.
– Какво общо има това със спасяването ми?
Зелените му очи се плъзнаха към моите, изтощени до дъното на душата му.
– Искаш ли някога да бъдеш някой друг?
През цялото време. Всеки ден.
Но не исках да го призная.
– Все още не си отговорил на въпроса ми. Защо ме спаси?
– Още не съм решил.
Това, че той повтаряше отговора, който му бях дала, не убягна от вниманието ми.
– Глупости.
– Истина. Спасих те от онази меча фея, защото не съм напълно безсърдечен и защото исках информация от теб. Но освен това не знам. Винаги съм работил сам. Не знам защо приех помощта ти за всичко това, защо ти помогнах или останах наоколо. Дори не знам защо ти казвам това точно сега. Това не ми е присъщо.
Примижах към него.
Гърдите му се издигаха и спускаха с дълбоко, бавно дишане.
– Но не искам да продължавам да правя нещата по начина, по който винаги съм го правил, така че… ето ни тук.
Проклинайки под носа си, върнах вниманието си към ръката му. Този човек беше неразбираем. Той беше убиец, който спасяваше деца. Беше мошеник, който искаше да изправи убиец пред правосъдието. Беше друид, съпруг на смъртоносна тъмна фея, докато я държеше на една ръка разстояние. Беше могъщ, но бе загубил част или по-голямата част от тази сила.
Аз просто не го разбирах.
Мислите ми се разбунтуваха, изчистих калта от ръката му, след което зарових малкото парче марля между средния и безименния му пръст. То се търкаше по грубата кожа. Надникнах в пролуката между пръстите му, очаквайки да видя поредната драскотина – но това не беше порезна рана. Нито пък скорошна.
Беше белег.
Тялото ми замръзна, всеки мускул се блокира. Нямаше въздух в дробовете ми. Сърцето не биеше в гърдите ми.
И пълен хаос в главата ми.
Спомените заливаха мозъка ми, нахлуваха като скъсана язовирна стена, помитайки всичко останало. Спомени, които през последните десет години бях виждала само като разкъсани проблясъци. Спомени, за които мислех, че са изчезнали завинаги, изгубени от амнезията, предизвикана от травмата ми.
Отново бях на петнайсет и седях на задушен таван.
Държах ножа си. Замахвах с него надолу, забивайки го в дъските на пода. Едно тъмнокосо момче отдръпна ръката си. Между пръстите му се стичаше кръв.
– Сейбър?
Потокът продължаваше, като неумолимо изливаше всеки изгубен спомен в съзнанието ми, докато не се разтреперих и не се задъхах, а незрящите ми очи се взираха в миналото, което никога не исках да преживея отново.
– Сейбър?
Ръцете му бяха върху раменете, разтърсвайки ме. Примигнах и пред мен се появиха зелени очи. Зак. Гласът му прозвуча отново, далечен, ехтящ с думи, които не можеха да проникнат в лудостта, крещяща в черепа ми.
Новоизлюпените ми спомени проблясваха и се въртяха, отново и отново. Острието на превключвателя ми се забиваше надолу. Момчето, което изтръгваше ръката си. Смутеното му изражение, докато гледаше как кърви. Тъмната коса. Светла кожа. Очи…
Зелени очи.
За пръв път от десет години си спомних лицето на момчето. Беше там, в съзнанието ми, ясно като първата вечер, когато го срещнах. Изрусена коса, прав нос, пълни устни и тези красиви, незабравими зелени очи. Бях се влюбила в тези очи. Влюбих се в него.
И точно сега гледах в същите тези очи.
От гърлото ми се изтръгна писък. Дрезгав, агонизиращ, нечовешки. Всички счупени парчета в мен се разпиляха и завъртяха във водовъртеж от режеща болка, от разбити надежди, от смазана невинност.
Ножът беше в ръката ми и се забиваше в него.
Той вдигна ръката си нагоре. Острието я улови, провлачвайки се по плътта. Кръвта се разля надолу.
– Копеле! – Изкрещях. – Ти, копеле!
Тръгнах към него. Претърколихме се през тревата, а единственият звук, който чух, бяха болките му. Силата, която не познавах, задвижи крайниците ми. Адреналин. Гняв. Брутална, животинска жажда за кръв.
„Сейбър!“
Исках да го убия. Щях да го убия. Трябваше да умре – точно сега, точно в тази секунда, преди присъствието му, самото му съществуване, да ме разкъса още повече.
„Сейбър!“
Острието ми проблясваше, докато се борехме, а той не можеше да ме надвие. Бях прекалено силна, а той беше изтощен, ранен. Той кървеше. Щеше да умре. Щеше да…
„Сейбър!“ – изкрещя Рикр в главата ми.
Рязко дръпване на косата ми ме изтръгна от него и ме захвърли назад. Приземих се по задник, стиснала нож в ръката си.
Лалакай се извисяваше над мен, а изумруденият ѝ поглед беше пронизващ. Зак беше полуразположен зад нея, подпрян на лактите си, окървавен и дишащ тежко. Ножът ми беше стигнал до него. Повече от веднъж. Не можех да кажа колко са раните и колко са дълбоки.
Не бяха достатъчно дълбоки.
Очите му бяха широко отворени, невярващи, зашеметени. Гледаше ме така, сякаш никога преди не ме беше виждал. Сякаш бях призрак, оживял след десет години в гроба.
„Внимавай, Сейбър“ – изсъска предупредително Рикр, като се мъчеше да се изправи на мястото, където го бях оставила под дървото.
Придърпах краката си под себе си и се изправих, без да мога да откъсна поглед от Зак.
– Ти, копеле.
– Не.
Ръката ми се стегна около ножа при неговото глухо отрицание.
– Не – изхриптя той отново. – Ти не си тя.
Отдръпнах ръката си назад.
– Не можеш да бъдеш тя.
Прицелих се.
– Тя беше…
Хвърлих острието. То се завъртя в перфектна дъга, право към гърлото му.
Ръката на Лалакай светкавично се протегна. Пръскане на кръв. Елегантни пръсти се свиха около острието, което беше хванала във въздуха, и тя наведе глава, а кристалните ѝ очи заблестяха.
Гърдите ми се свиха. Емоции, усещания, гледки, миризми, звуци – спомените, толкова мъчително пресни, кипяха в подсъзнанието ми, а очите ми горяха. Не. Не, нямаше да го направя. Не можех. Непростимо. Непростимо. Нямаше да го направя. Никога нямаше да му позволя да ме види как плача.
Въртейки се, се втурнах към чантата си. Грабнах я, с другата ръка вдигнах Рикр и побягнах. Бягах усилено. Бягах бързо.
Зак не извика. Не издаде и звук.
Краката ми се удряха в твърдата пътека. Дърветата се промушваха, а сенките бяха дълбоки. Крещях отвътре. Болка, ярост, омраза, агония, мъка. Отвращение. За него. Към мен. За това, че бях глупачка. За това, че съм го допуснала до себе си. За това, че му се доверих.
А аз бях направила същата глупава, непростима грешка два пъти.
Гърдите ми горяха. Краката ми се подкосяваха под мен. Продължих да тичам, докато не разбрах, че съм се изгубила от погледа, от слуха, от обсега.
Паднах на колене по средата на пътеката. Стисках раницата си и пернатата форма на Рикр. Цялото ми тяло се тресеше, трепереше. Счупените парчета от сърцето и душата ми се въртяха и въртяха, сгромолясваха се и се режеха.
Свих се на кълбо, сълзите се стичаха по лицето ми, докато спомените, които бях потискала десет години, се надигаха и ме погребваха в най-тъмната, най-студената нощ в живота ми.
Назад към част 24 Напред към част 26
