Глава 25
Миризмата на преседяващо кафе замъгли главата ми с нервна възбуда. Чувах го от кухнята, онзи странен, остър шум, който издаваха само кафемашините.
Леля Рут седеше в любимото си кресло, а лампата до нея хвърляше топло сияние върху кафявата ѝ коса, докато изучаваше нещо на екрана на лаптопа си. Очилата ѝ за четене, поставени на тънкия ѝ нос, отразяваха бял лист.
Преди да успее да забележи погледа ми, аз се наведох над тетрадката си, а до нея на масичката за кафе беше поставен дебел учебник по математика. Седейки на пода, ме болеше гърбът, тясната талия на дизайнерските ми дънки се врязваше в стомаха ми, но Рут обичаше да ме вижда как работя.
Нейната подопечна трябва да е умна. Трябва да е учтива, сдържана, перфектна.
Рут не смяташе, че съм някое от тези неща. Бях глупава, груба, жалка, слаба. Но трябваше да изглеждам перфектно, иначе това щеше да ѝ се отрази зле. Но не прекалено перфектно. Не можех да изглеждам по-добре от Рут, иначе щях да си платя още по-зле за това.
Кафеварката пусна силно бълбукане, а аз надрасках произволни числа по домашното си. Тази вечер беше последната. След това нямаше да ми се налага да се страхувам. След малко тя щеше да е мъртва, а аз щях да съм далеч оттук, заедно с момчето, в което се бях влюбила.
Тази нощ най-накрая щях да науча името му.
Вълнението ме обзе и разбрах защо той искаше да изчака. Малкото, сладко удоволствие да научиш името му беше толкова лесно да се съсредоточиш върху него. То ме успокояваше. Успокояваше ме.
Рут затвори лаптопа си. Стараех се да не се напрягам, докато тя се надигаше, оправяше кашмирения си пуловер върху тънките си бедра и отиваше в кухнята. Чу се звън на чаша. Трясъкът на кафеника, който се плъзна от котлона.
Нервите ми забучаха, адреналинът се покачи. Бях вкарала отровата в кафеварката малко след като тя беше пуснала кафеварката. Напитката ѝ вече беше замърсена. Трябваше само да преглътне няколко глътки.
Надявах се, че съм добавила достатъчно. Миризмата на мента беше толкова силна. Не исках да я усеща.
Рут се появи отново с пареща чаша в ръка. Постави чашата на масичката до фотьойла си и седна. Издърпа лаптопа върху бедрата си, отвори го и въведе паролата си. Електронната таблица се появи отново, отразена от очилата ѝ.
Скрих треперещите си ръце в скута си, като се преструвах, че чета учебника си. Тя изучаваше документа си. Ръката ѝ се вдигна. Взе чашата и я вдигна към устните си.
Направи пауза.
Погледна ме.
– Роуз, попълни ли дневника си за храната за деня?
Тя отказваше да ме нарича с първото ми име, вместо това винаги използваше второто ми име.
– Да, госпожо. – Дали гласът ми звучеше прекалено тънко?
Тя снижи чашата си с кафе с няколко сантиметра.
– И си спазила границата от хиляда калории?
– Да, госпожо. – Болезненият ми стомах го потвърди. Тя винаги откриваше, когато лъжех. – Деветстотин и седемдесет калории.
– Добре. Няма да имам затлъстял кит в къщата си. Оставена сама на себе си, ще ядеш като телица с първото си теле.
– Да, госпожо.
Вниманието ѝ се върна към лаптопа. Тя вдигна чашата обратно към устните си и духна срещу горещото кафе. Принудих се да насоча поглед към учебника си, наблюдавайки го с ъгълчето на окото си.
– Роуз – промърмори тя, все още съсредоточена върху електронната си таблица. – Кажи ми какви са плановете ти за бъдещето?
Изненадана, погледнах нагоре.
– Бъдещето?
– Да, глупаво момиче. Отговори на въпроса ми.
– Бих искала да отида във ветеринарно училище. Те са конкурентни, но оценките ми…
– Ветеринарно училище? Моля те. Кой би поверил живота на домашния си любимец в твоите некомпетентни ръце? Всеки идиот може да издържи тест, но дори един ветеринарен лекар се нуждае от поне половин мозък, а това е много повече, отколкото ти притежаваш.
Да не отговоря беше неуважително, затова изтръгнах още едно „да, госпожо“.
Изпий кафето.
– Истинската интелигентност – продължи тя с парещата чаша в ръка – е нещо повече от запаметяване или основна математика.
Просто го изпий.
– Тя изисква дедуктивни способности. Логика. Разсъждаване. Вродена хитрост, ако щеш.
Една глътка. Само една.
– Ти обаче. – Тя вдигна чашата към устата си. – Способността ти да разсъждаваш по проблема е напълно осакатена.
Чашата се наклони. Тя преглътна голяма глътка.
Стомахът ми се сви със смесица от ужас и възторг. Хванах се за ръба на масичката за кафе, стегната, в очакване. По-малко от минута – беше казал той.
– Например. – Тя пое още една голяма глътка. – Когато някой те измами, ти си безнадеждно тъпа.
Загледах се в лицето ѝ. Първият симптом беше изтръпване. Как щеше да реагира тя?
Като бутна лаптопа си настрана, тя се изправи с чаша в ръка и прекоси просторния хол, за да застане до мен. Студените ѝ кафяви очи се взираха в мен.
– Отрова, като пример.
Мозъкът ми се задъхваше. Крайниците ми се схванаха.
– Случвало ли ти се е смъртоносна отрова да не мирише на ментово масло?
Парализирана, аз се взирах в нея, докато нещо в мен се превърна в крехко като току-що замръзнал лед.
– А ти изобщо питаше ли се? – Смеейки се, тя обърна чашата с кафе над главата ми. Обгарящата течност се плисна върху мен. – Провери ли първо така наречената отрова? Използва ли изобщо мозъка си?
Чашата се залюля и се разби върху главата ми. Тръгнах настрани – тогава кракът ѝ се удари в страната ми. Когато паднах, тя вдигна тежкия ми учебник по математика, щракна здравата корица и я вдигна над мен.
– Глупава предателска курва.
Книгата ме удари. Отново. И пак. Свих се на кълбо, закривайки главата си с ръце.
– След като те прибрах. Платих за най-доброто образование. Купих ти гардероб с красиви дрехи. Направих грозното ти лице прилично. Нахраних те.
Ударите заваляха. Не спираше. Не искаше да спре. Не можех да дишам. Болеше, болеше твърде много, болеше така, сякаш умирах.
– След всичко, което направих за теб, ти ще се опиташ да ме убиеш? Неблагодарна кучка.
Продължаваше да тиражира, но аз не я чувах. Не можех да ѝ се противопоставя. Не можех да я спра. Не можех да направя нищо друго, освен да се гърча и да треперя, докато тя ме биеше. Продължаваше и продължаваше, най-лошият побой, който някога ми е нанасяла. Не спираше, не свършваше и целият ми свят се превърна в болка.
Бавно, отдалеч осъзнах, че е тихо.
Нямаше повече удари. Мислите ми бяха размити, стомахът ми се свиваше. Вкусът на повърнатото в устата ми. Бавно, мъчително, обърнах глава.
Рут се беше върнала в креслото си, почукваше по лаптопа си, косата ѝ беше гладка, а изражението – необезпокоявано.
Надигнах се, ръцете ми трепереха, и изплюх жлъчката и кръвта от устата си. Задушавайки се от хленчене, запълзях към кухнята.
– Спалнята ти е от другата страна – отбеляза Рут, без да си прави труда да вдигне поглед от екрана.
Продължих да пълзя към кухнята.
– Бягаш ли? – Изхърка тя. – Тогава продължавай. Намери малкото си гадже. Изхвърли го от организма си, преди да изпълзиш обратно.
На вратата на кухнята се изправих на крака. Всеки дъх изпращаше копия от агония в ребрата ми. Запътих се към кухнята.
– Помоли ме за прошка – обади се Рут след мен – и може би ще преосмисля продажбата ти на Вълка.
Жестокият ѝ смях ме последва през вратата на вътрешния двор.
Не можех да се кача на автобус, изглеждайки така, а и така или иначе нямах портфейла си. Затова вървях пеша. Какво друго можех да направя? Имах само дрехите на гърба си и… и ножа в джоба си. Винаги в джоба си. Обичах да си играя с него. Въртях го и го размахвах, сякаш бях толкова силна.
Но бях твърде голям страхливец, за да го използвам. Не и върху Рут.
Аз вървях. Спрях. Плаках и вървях още. От минути до часове. Нощта се изплъзваше. Болеше толкова много. Всяка стъпка ме болеше, но продължавах, защото си бяхме обещали.
Нещо в плана ни се беше объркало, нещо ужасно, но той щеше да ме чака. Щяхме да го разберем. Той щеше да ми помогне. Не бях сама.
Не бях сама.
Не бях сама.
Улиците бяха тихи, дълбоката нощ държеше града в плен на магията си. Запътих се към престъпната бърлога, омразната сграда, в която се бяхме срещнали за първи път, после се обърнах към отсрещния тротоар. Прекосих пътя. Влязох в тъмната уличка.
Празна.
Запътих се чак до края, преди да се препъна обратно. Потънах, за да седна на мръсния асфалт, облегнах се внимателно на стената и се загледах в улицата. В очакване. Бяхме си обещали.
Една дъждовна капка падна върху главата ми. Друга се удари в носа ми. Плясък, плясък. Дъждът заваля и ме напои за секунди, а аз се свих на кълбо. Нямах яке, но студената вода ме накара да изтръпна малко от пулсиращата, изгаряща, пронизваща болка, която беше навсякъде.
Чаках.
Замаяна. Отвратително.
Чаках.
Умора. Студено.
Чаках.
Боли ме. Болеше ме толкова много.
Лицето ми беше заровено в ръцете ми, краката прибрани до гърдите ми, дъждовните капки барабаняха по главата ми, когато усетих промяната. Киселите, омърсени енергии на града се завихриха, когато някой, който не е човек, се приближи.
Вдигнах глава.
Той стоеше на десет крачки от мен. Дълго яке с вдигната качулка. Лице в сянка. Гледаше ме, както през първата нощ, толкова неподвижен, толкова зловещ.
После се раздвижи. Бавни крачки. По-близо, по-близо. На три метра от мен той отново спря. Не можах да видя лицето му през сенките на качулката му. Сърцето ми пулсираше в гърдите, а дъждът се стичаше по лицето ми.
Ръката му се измъкна от джоба му. От пръстите му висеше верижка. Той я хвърли надолу.
Чу се тропот по паважа. Моят медальон от речен камък легна на мократа, кална земя. Дъждовни капки се разпръскваха върху руната, издълбана на лицето му.
Дълбока, грозна пукнатина разцепи руната.
Очите ми не искаха да помръднат от тази пукнатина. Не можех да се движа. Не можех да повярвам на това, което виждах.
Повлякох погледа си нагоре към сенчестото му лице.
Той се обърна и се отдалечи.
Тихият дъжд се превърна в оглушителен гръм в ушите ми. Зрението ми се пречупи. Тъмният му силует се отдалечаваше все повече и повече. Той не спря. Не направи пауза. Не погледна назад. После изчезна от погледа ми.
От живота ми.
От бъдещето ми.
Седейки под дъжда, аз се разтреперих. Цялото ми тяло. Силно. Треперех, докато крехките ми части се разпадаха. Парчетата ме разрязваха, режеха дълбоко, наказвайки ме за слабостта ми, за наивността ми, за глупавата ми, глупава надежда.
Седях там, докато ме разрязваха отвътре. Седях там, докато болката не изкристализира в нещо друго. Докато парчетата не започнаха да се блъскат една в друга в гърдите ми.
Не гняв. Не ярост. Не омраза. Нещо по-студено, по-дълбоко и напълно неугасимо.
Отпуснах се и се изправих на крака. Болката беше далечна. Страхът ми беше изчезнал.
Стъпих върху счупения си медальон, последната следа от миналото ми, и тръгнах. Изминах целия път до голямата къща с поддържана морава и скъпи мебели, където Рут чакаше в креслото си.
Когато се разсъмна, седях на пода в хола. Часове по-късно все още седях там, когато входната врата се затръшна, когато се разнесе ужасеният писък на икономката, когато тя повърна на вратата.
И все още седях там, обляна в кръвта на Рут, с кръстеното си ножче в ръка, когато полицията пристигна да ме арестува.
Назад към част 25 Напред към част 27
