ГЛАВА 27
Не се върнахме на портала в Колинсвил, Илинойс. Вместо това тримата заминахме за Бун, Северна Каролина, за да можем да се доберем до нещо, което избягвахме от седмици. Вихър. Тъй като Хрътките се пренасяха през вихри, а аз сега приличах на Хрътка, Ейдриън каза, че е време да рискуваме. Според него вихрите били като въртящи се врати, които удрят няколко сфери една след друга. Колкото по-голям бил вихърът, толкова повече сфери можел да достигне. Ейдриън каза, че ако Деметриус не ни беше спрял в Орегон и слугите не ни бяха преследвали през вихъра в Мексико, щяхме да обхванем всички сфери в Северна и Южна Америка само през тези два входа. За разлика от тях, вихърът в Бун беше много по-малък и засегна само около десетина сфери. Все пак щеше да отнеме две седмици, за да стигнем до всяка от тези сфери поотделно, а с новата ми маскировка ограничаването на времето за пътуване беше задължително. Нещо, за което не се бях замислила, когато научих, че изглеждам като огромно праисторическо куче-язовец за всички, с изключение на Зак и Ейдриън: за обществени тоалетни не можеше да става и дума. Трябваше да използвам храстите покрай междущатската магистрала. Ако това не беше достатъчно унизително, Ейдриън и Коста трябваше да ме разхождат до тях и обратно, така че телата им да блокират Айви-чудовището от погледа на преминаващите шофьори. Когато всички бяхме в колата, Коста се оплакваше, че части от зверската ми фигура висят над седалката му, въпреки че ръцете и краката ми оставаха изцяло отзад. А на бензиностанциите или в автокъщите се налагаше да ми хвърлят одеяло, за да не се изплаши някой, че вижда чудовище на задната седалка. Да, вече ми беше писнало от тази маскировка, а най-лошото щеше да започне сега. Изчакахме да се стъмни, за да влезем във вира, обозначен с туристически обект, наречен Mystery Hill. Както и при другите вихри, хората знаеха, че има нещо нередно на това място заради гравитационните му аномалии, но малко знаеха, че то съдържа въртяща се врата към демоничните царства. На мен също ми се искаше да не знам, но това не попречи на Ейдриън да ме издърпа през портата, която се намираше върху бетонна плоча, наречена Мистериозната платформа. Когато се сгромолясахме в сенчестата, студена версия на обекта „Мистериозният хълм“, бетонната платформа беше изчезнала. Както и туристическите сгради и близката магистрала. Ароматът на дървесен дим остана, което ме изненада, докато не осъзнах, че около нас има дървета. Измръзнали, разбира се, но ако някои бяха останали, логично беше да бъдат изгорени като източник на топлина. Както се очакваше, бяхме изхвърлени в покрайнините на епицентъра на царството, така че бяхме сами на ледения хълм. Засега.
– Добре – заяви Ейдриън. – Придържай се към плана и не забравяй, че не трябва да показваш никакъв страх – нито пред Хрътките, нито пред водачите. Беше твърде тъмно, за да видя изражението му, но с подобреното си зрение той можеше да види моето, докато разкопчавах дългата си до глезена парка и я оставях да падне на земята. Под нея носех само ботуши, кожена каишка през гърдите и най-неудобния кожен стринг, измислян някога. Студеният полъх върху голата ми кожа се почувства като удар по цялото тяло, който избиваше от главата ми неудобството да стоя пред Ейдриън почти без нищо на себе си. Зъбите ми започнаха да тракат като на играчка за навиване, а когато събух ботушите си, ледът ме накара да се почувствам така, сякаш стоя върху ножове. Мислех, че съм се подготвила психически, но „умът над материята“ не съществуваше, когато си почти гол при минусови температури.
– Не мога да направя това – заекнах. Ейдриън ме придърпа към себе си, ръцете му прогониха студа по гърба ми, а тялото му затопли предната ми част. Без да се замислям, застанах на върховете на ботушите му, облекчавайки пронизващата болка в краката ми. Последния път, когато бях почти гола в ръцете му, той ме беше прегърнал със страст. Този път от прегръдката му сякаш струеше нежност, която успокояваше части от емоциите ми, за които дори не бях подозирала, че са посинени или счупени.
– Можеш да го направиш – каза той, думите му бяха тихи, но звучни. – Във вените ти текат неземните способности на легендарни воини, крале и кралици. С тях ти си способна на много повече, отколкото аз някога ще бъда, но дори да нямаше тази кръвна линия – гласът му се задълбочи – пак щях да вярвам в теб, Айви. – Изпуснах смях, който беше наполовина задъхан, наполовина задушено ридание.
Как можеше да каже това. Бях провалила всяко предизвикателство, което ми беше отправено, и то с негова помощ. Без него досега щях да съм мъртва няколко пъти. Едно ръмжащо съскане дръпна главата ми надясно. Вляво от нас се чу друг звук, а точно пред нас – още един. Готови или не, Хрътките бяха тук.
– Можеш да го направиш – повтори Ейдриън, като не помръдна. Отделих се от ръцете му, като видях, че ги държи в полукръг, сякаш все още ме люлееше. Сред студа, страха от зловещото ръмжене и болката в краката ми, която разцепваше подметките, усетих и нотка на удивление.
През времето, което бяхме заедно, Ейдриън ме беше дърпал нагоре, събарял, пренасял през различни царства, притискал ме беше до стената и ме беше целувал, докато не изгарях от нужда, но това беше различно.
Когато ме прегърна, осъзнах, че между нас има нещо повече от наследство и похот. Той беше онова, което ми липсваше през целия ми живот, и ако той чувстваше същото, щях да бъда проклета, ако някой от нас щеше да умре, преди да успеем да направим нещо по въпроса.
Обърнах се, разтреперана и премръзнала, за да се изправя срещу гущерните чудовища, които се тълпяха около нас.
– Отстъпете. – Изкрещях, като се надявах, че за тях това звучи като най-злото, най-злобното съскане в историята.
След това се загледах, като умът ми се нуждаеше от няколко мига, за да обработи това, което гледах. Когато успях да помисля отново, описанието на Коста беше вярно. Наистина изглеждаха като това, което би се получило, ако върколак и комодски дракон си направят чудовищно бебе.
Нищо чудно, че беше открил огън при вида ми, маскирана като такъв. Дори и на четири крака, Хрътките бяха високи почти колкото мен. Муцуните им бяха издължени като на бултериер, само че с много повече зъби, както видях, когато устата им се отвори невъзможно широко.
Предните им крака бяха малки, но задните бяха масивни откъм мускули и бяха балансирани от дебела опашка, която в края се стесняваше в точка. Нокти, дълги колкото пръстите ми, се забиваха в замръзналата земя и макар кожата им да имаше кожения вид на влечуго, тя също беше покрита с тънък слой тъмна козина. Можех да видя всички тези неща, защото светлината, излъчвана от петната на гърбовете им, издаваше зловещо сияние, сякаш Хрътките се нуждаеха от някакво подсилване на заплахата си.
От устата им се подаваха раздвоени, тънки езици и когато най-голямото от трите се приближи достатъчно, за да ме оближе, както се надявах, приятелски, се насилих да остана неподвижна и да не изкрещя. Ако успеехме да преминем през това, щях да изпия цяла бутилка от свръхсилния бърбън на Ейдриън.
Разчитай на това.
– Отдръпни се – казах отново, като направих гласа си авторитетен и твърд, което не беше лесно с тракащи зъби.
Едно от кучетата поклати глава, сякаш се опитваше да преведе звуците от бързо щракащата ми челюст. След това се приближи и остави следа от слуз по ръката ми, докато ме облизваше и то.
– Отвратително – промърморих аз, но това беше по-добре, отколкото да ме разкъсат на парчета. Блясъкът на Зак ги беше заблудил. Знаех, че действа на демони, слуги и хора, но не бях сигурна за зверовете. О, аз, маловерната.
– Добре, момчета, да влезем в града и да се стоплим – обявих аз и започнах да тичам към мястото, където Ейдриън ми беше казал, че е градът.
Единият ме последва, но другите двама останаха назад, сякаш усещаха присъствието на Ейдриън, въпреки че той не беше помръднал и крак.
– Хайде. – Казах, заобиколих назад и побутнах двата звяра, след което отново побягнах към града.
Ей така правеше кучето ми, когато бях дете, и искаше да го последвам. Надявам се, че Хрътките оправдаха прякора си и разбраха. След още няколко побутвания и обиколки, по време на които бях почти сигурна, че нервните окончания в краката ми са измръзнали, и трите Хрътки най-накрая тръгнаха с мен. Оставих ги да водят, тъй като не можех да виждам в стигианската гора, но бях толкова нетърпелива да приключа с това – беше ми студено – че трябваше да се принудя да намаля темпото, за да не ги изпреваря. Накрая стигнахме до епицентъра на царството: планина, превърната в миниград, от всички светлини, тераси, пътеки и дворове, вкопани в скалата. Хрътките сякаш знаеха точно къде отиват, като ме поведоха по гладък каменен мост, който водеше навътре в столичната планина. Ако не знаех, че го е построил принудителен човешки труд, щях да бъда впечатлена от каменния град. Както и в централите на другите демони, в него имаше електричество, отопление и красиви архитектурни щрихи. Видях и скъпоценни камъни, артистично вградени в части от скалата, което ми напомни за коментара на Ейдриън за егото им.
Който и да е управлявал това царство, е искал да покаже богатството си, а забождането на скъпоценни камъни в стената на планинския ти замък със сигурност е бил един от начините да го направиш.
Да изглеждам като Хрътката означаваше, че минавам покрай стражите, без да ме спрат нито веднъж. Профучахме през двора, като всички се отдръпваха настрани, за да се разминат с нас, а когато Хрътките ме поведоха по един каменен коридор, въздухът стана забележимо по-топъл. Когато стигнахме до края на коридора, беше почти влажно. Щом влязох в слабо осветената стая, разбрах. Хрътките скочиха в голям, парещ басейн, изсечен в скалата, като се потопиха до очите си. Водата миришеше отвратително, но аз също скочих, като си казах, че го правя само за да избегна подозрения. Това беше лъжа. Тази пара ме продаде. Можеше да е гореща кал и пак щях да се гмурна веднага. След няколко мъчителни минути, в които краката и ръцете ми сякаш горяха, докато кръвообращението се възстановяваше, спрях да треперя и зъбите ми престанаха да тракат. Още няколко минути и се почувствах достатъчно концентрирана, за да се съсредоточа. Тук беше толкова добро място, колкото и всяко друго, за да претърся замъка с моя свещен радар. Тъкмо бях започнал да го правя, когато в близкия коридор отекнаха търкалящи се звуци. Напрегнах се, но хрътките до мен започнаха да се поклащат в нещо, което можеше да се нарече радостно очакване. Миг по-късно двама слуги, носещи светкавични знаци по кожата си, вкараха колички в стаята. Хрътките изскочиха от водата, като се блъскаха една друга за позиция, докато съдържанието беше изхвърлено в един ъгъл. След това паднаха върху купчината като гладни прасета по време на хранене, а това, което им бяха дали да ядат, беше толкова отвратително, колкото се очакваше в царството на демоните. Погледнах настрани, яростта ме опари с такава сила, че възпламени способностите ми. Те пулсираха навън, покривайки замъка със същата сонарна ефективност като преди, а свръхестественият ми пинг се върна с нищо в края си. Оръжието не беше тук. Излязох от водата, като все още гледах встрани от Хрътките. Гневът ми направи почти нудистката ми голота без значение, тъй като един слуга погледна в моя посока, не че щеше да види момиче с бикини на колана така или иначе. Изглеждаше изненадан, че не се присъединявам към хранителната лудост, но после се приближи към мен, докато държеше голямо одеяло. Стоях неподвижно, докато той ме подсушаваше, като през цялото време говореше на демоничен. Той дори използваше преувеличени гласни и пеещия глас, който хората използват, когато говорят с бебета или любими домашни любимци. Когато свърши, той ме почеса по главата и ме потупа по дупето, сякаш бях добра малка Хрътка.
– Иска ми се сега да съм една от тях – казах му, знаейки, че чува само съскащи звуци. – Бих ти отхапала главата. – Този път оголих зъби срещу него. – Докосни задника ми още веднъж и ще те ударя с най-близката бедрена кост от тази купчина.
Не че успях, защото използването на кост като бухалка беше достатъчно явно, за да привлече вниманието на другия слуга. Освен това трябваше да се възползвам от шанса си. След като претърсването ми приключи, а другите Хрътки бяха заети, сега беше идеалният момент да се върна при Ейдриън.
Изтичах от Хрътки-спато, доволна, че нямаше много завои, които да помня, за да се измъкна от замъка. Отново никой не се опита да ме спре, а когато се втурнах надолу по хълма на път към мястото, където за последен път оставих Ейдриън, ми хрумна още нещо. Можех да видя къде отивам. Не чудесно, както доказаха няколкото пъти, когато се спънах, но не бях заслепена от тъмнината и бях достатъчно далеч от светлините на планинския замък, което би трябвало да е така. Способностите ми нарастваха с невероятна скорост. Дали защото най-накрая ги използвах, или защото емоциите, които ги разтърсваха, ги изстрелваха нагоре. Между чувствата ми към Ейдриън, вината ми за Жасмин и яростта, която жестокостите в демоничното царство предизвикваха у мен, нямаше да позная момент на спокойствие, ако ме ухапеше по задника.
– Айви, тук. – Коригирах посоката си по указанието на Ейдриън, като сега го забелязах до групата мъртви дървета. Беше останал толкова неподвижен, че от пръв поглед се беше слял с тях. Щом стигнах до него, почти се хвърлих в дългата до глезена парка, която ми подаде, и нахлузих ботушите си достатъчно бързо, за да оставя следи от пързаляне.
– Не е тук, хайде да вървим – изпъшках. Избягахме краткото разстояние до портала, но преди да ни пусне през него, той спря.
– Готова ли си да прегледаш още едно царство сега? – Тялото ми се чувстваше като пуканка и никога повече не исках да виждам друго корито за хранене на Хрътките, но не се поколебах.
– Да. – Щях да намеря това оръжие и не само щях да спася сестра си, но и да убия всеки проклет демон и слуга в царството, в което беше попаднала.
Назад към част 27 Напред към част 29
