Глава 13
БРЕТ
Грим беше единственият, който стана, когато слязох по стълбите в пет часа на следващата сутрин. Той повдигна вежди към мен, докато поднасяше чашата си с кафе към устните си.
– Обикновено ставаш ли толкова рано? – Попита ме той. Всички знаехме, че Грим е ранобуден, но предполагам, че е свикнал да е единственият, който става в този час.
Кимнах.
– Свикнал съм, че трябва да ставам, за да пусна Сейвидж навън. – Извадих телефона си от джоба, когато усетих, че вибрира. Засмях се на съобщението на екрана.
Когато се върнеш вкъщи, ще забия ботуша си толкова дълбоко в задника ти, че ще усетиш вкуса на стоманата в него. Кой, по дяволите, обучава кучето си да ходи до тоалетната в пет сутринта? – Логан.
– Сейвидж? – Попита Грим.
– Моето куче – обясних аз. Придвижих се до кафеварката, за да си направя чаша кафе. – Щях да направя една разходка из периметъра, да се уверя, че всичко все още е безопасно и сигурно. – Погледнах Грим, осъзнавайки колко прецакано звучи това. – Курво, съжалявам, През. Не че нямам доверие…
– Знам – каза ми той. – Ще вървя с теб. Разбирам. Когато жените ни са в опасност, е трудно да повериш всичко в ръцете на някой друг.
Издишах тихо с облекчение. Подобна забележка към Купър сигурно щеше да ме срита по задника. Но от друга страна, Купър така или иначе щеше да остави всичко в моите ръце. Когато ставаше дума за жените от клуба, Купър отстъпваше.
Приключих с приготвянето на кафето и двамата с Грим излязохме навън в хладния утринен въздух. Навън все още беше тъмно, само мекото, оранжево сияние, което хвърляха светлините отвън върху парцела. Огледах се около себе си.
– Не си спомням това място да е било толкова проклето осветено – коментирах.
Грим изръмжа.
– Саботаж обичаше да е тъмно. Това говно винаги ме вбесяваше. Твърде много гадости можеха да се случат, тъй като е по-лесно да се движиш под прикритието на тъмнината. Преди няколко години накарах Скорпион да дойде да подреди това място заради мен. Разполагаме с най-съвременна система за сигурност с камери навсякъде, както и със сензори под земята. – Той вдигна китката си и ми показа часовник. – Това ни информира, ако някой премине през жицата. – Веждите ми се изстреляха нагоре към челото в изумление, но Скорпион беше техничен като този – дори по-добър от Логан. Честно казано, беше ми тъжно, че той напусна „Дивите врани“, макар че нямаше голям избор.
Имаше две възможности: да поеме друг клуб или да бъде убит. След като в общи линии унищожи цялата тексаска харта на Поклонниците на Сатаната, Скорпион на практика беше принуден да стане президент на тази харта според собствените им закони и насоки.
Все пак получихме добър съюзник от тази гадост. Скорпион ни снабдяваше с оръжия и наркотици. Той беше адски добър бизнес партньор и още по-добър президент. Клубът му изпитваше изключително уважение към него. И трябваше да призная, че да бъде президент му подхождаше много повече, отколкото да бъде касиер.
Приближихме се до оградата и Грим отвори портата, за да се промъкна с него.
– Тази сутрин се свързах с Купър – каза ми Грим. – Все още няма следа от твоя човек. Все още не изглежда да е в града. Логан очевидно разширява търсенето си.
Въздъхнах.
– Предполагам, че Оливия и аз просто продължаваме да се крием, докато той не направи крачка към нея. Мразя да правя подобни глупости, но не знам какво друго да правя. Не искам да го доближавам до нея, но това може да е единственият начин да се добера до него.
Грим изохка.
– Знаеш, че целият този клуб ще те подкрепи във всичко, което трябва да се направи – каза ми той. – В рамките на разумното, това е – напомни ми той. Кимнах в знак на съгласие. – Не правя глупости, които излагат на риск жените и децата на този клуб.
Знаех и това. Затова Скорпион в крайна сметка стана президент на устава на съвсем друг клуб. Той направи самостоятелен ход с Грейв, защото Грим отказа да направи ход с него и изложи на опасност жените и децата тук.
– Знам как действаш, Грим – казах му аз. – Ако реша да направя нещо обаче, ще го направя сам, стига всички да обещаете да защитите Оливия. Тази гадост не е проблем на вашата харта.
Грим въздъхна.
– Уведоми ме за това, което искаш да направиш, преди да го направиш – каза ми той. – Ако е нещо, с което мога да помогна, искам да помогна.
Аз само свих рамене. Грим го остави така.
***
Няколко часа по-късно Оливия слезе долу. Беше си взела душ и се беше облякла. Русата ѝ коса беше изсушена, а тя носеше тесни дънки и тениска с V-образно деколте.
Тихо изръмжах, докато се приближавах към нея. Тя ме погледна изненадано, когато я хванах за бедрата и я дръпнах към себе си.
– Брет? – Попита тя изненадано.
– Мале, виждах тениската ти от километър разстояние – казах ѝ аз. Тя се намръщи към мен. Протегнах ръка и проследих с пръсти набъбването на гърдите ѝ. Дъхът ѝ застина в гърлото, а сивите ѝ очи потъмняха още повече. – Наистина ли е необходима тази блуза?
Тя сви рамене.
– Дразни ли те, Брет? – Попита тя с кокетна нотка в гласа си.
Свих очи към нея.
– Знаеш, че е шибано – изръмжах.
Тя се усмихна, докато се отдръпваше от мен, а очите ѝ светнаха палаво.
– Добре. Значи прави това, което искам – отвърна тя.
Стиснах челюстта си, наблюдавайки как тя ме заобикаля и се придвижва към кухнята. Преди да изчезне зад ъгъла, тя се обърна и ме целуна през рамо с намигване.
Тази жена щеше да е смъртта на члена ми, кълна се.
– Беше забавно да се гледа – коментира Булет, новият ковчежник, като се приближи до мен. – Тя винаги ли те дразни толкова?
Започнах да клатя глава с „не“, преди да размисля и да кимна. Булет изръмжа от смях.
– В деветдесет и девет процента от случаите жената дори не осъзнава, че ми го прави – признах аз. – Тя е естествен дразнител.
Булет се ухили.
– Най-добрите са, Брет. Тогава знаеш, че те са единствените – не можеш да махнеш шибаните си ръце и очи от тях.
Телефонът ми завибрира в джоба, преди да успея да му отговоря. Бързо отговорих на обаждането на Логан, като кимнах веднъж на Булет, преди да се измъкна.
– Какво става? – Попитах го.
– Той е в Хоуп – каза ми той. – Не знам как, но ви е проследил – информира ме Логан. Стиснах зъби. – Възползвах се от шанса и проверих записите на мотелите наоколо. Той е отседнал в този в края на града – „Съншайн Ин и Суитс“. Знаеш за кой мотел говоря?
– Да – отговорих, докато се придвижвах нагоре към стаята, в която бяхме отседнали с Оливия. – Можеш ли да се включиш в някой от записите от охранителните камери там – да видиш дали има някакъв модел?
– Чакай – каза ми Логан. Чух го да чука по някакви клавиши на компютъра си. Аз останах безмълвен, като работех върху това да се уверя, че пистолетът ми е напълно зареден, и грабнах двата си ножа. Свалих елека си и нахлузих кобура, като поставих пистолета си в него, преди да прибера елека си.
– Имам го – каза ми Логан. Той издаде малък бръмчащ звук. – Изглежда, че се спотайва през деня – вероятно защото Купър е предупредил полицията, че е напуснал града. Издирват го.
– Още по-добре. Което означава, че сега е там.
– Изглежда така – потвърди Логан. – Нямам представа какво, по дяволите, използва за транспорт, така че няма как да знам със сигурност дали наистина е там. Изглежда, че е влязъл няколко часа след вас двамата.
– Не знам защо, по дяволите, не е направил крачка по пътя – измърморих аз.
– Предполагам, че не е разбрал, че ти и Оливия сте напуснали града, докато не са изминали няколко часа, след като вие двамата вече сте си тръгнали. Не е нужно да си гений, за да разбереш къде сте отишли двамата – напомни ми той.
– Влизам сам – казах на Логан. Той прокле. – Нека Купър да разбере какво, по дяволите, става. Накарай го да изпрати заповед на Грим да ме остави да се справя сам с тази гадост. Той се ебава с моята жена. Трябва да го направя сам.
Логан въздъхна.
– Разбрах, братко. Сигурен съм, че ще разбереш кога Грим ще получи заповедта, защото ще бъде силно ядосан.
– Знам. – Измъкнах се обратно от стаята, насочвайки се обратно надолу по стълбите. – Пази се, братко.
– Майната му – приеми собствените си заповеди – отвърна Логан. – Ще те убия, когато се върнеш. Първо, трябва да изкарам проклетото ти куче в пет сутринта, а след това отиваш в шибана операция на сляпо без шибан резерв. Кълна се в Бога, че имаш нужда от побой на задника.
Засмях се и сложих слушалката. Оливия ядеше препечен хляб и пиеше кафе, когато се появих обратно по стълбите. Тя и Лекс, старата дама на Тор, говореха помежду си, а всички деца гледаха анимационни филми в зоната за сядане.
Тя вдигна поглед към мен.
– Всичко наред ли е? – Попита ме тя.
– Всичко е наред, бейби. – Наведох се и я целунах по върха на главата. – Кафето добро ли е?
– Кафето е шибана благословия. – Засмя се тя.
Извъртях очи.
– Увери се, че получаваш достатъчно храна. Трябва да наваксаш с храненията, които си пропуснала вчера.
Тя отвори уста, за да говори, но Грим отвори устата си преди нея.
– Брет! – Изръмжа той от параклиса.
Оливия се взираше в мен с широко отворени очи. Наведох се и притиснах мека целувка към устните ѝ, без да се притеснявам, че ще се изправя пред Грим. Ако Купър издадеше заповед, думата му беше закон. Грим не можеше да направи нищо по въпроса.
– Остани тук – наредих аз.
– Брет, какво става? – Попита тя тихо.
– Не точно сега – предупредих я аз.
Грим се появи на вратата на параклиса.
– Вкарвай си задника в проклетия ми параклис! – Изръмжа той срещу мен.
Въздъхнах, докато нежно стисках рамото на Оливия. Ето, че вече съм на път.
Назад към част 12 Напред към част 14
