***
А на следващата сутрин, докато допивах чая си в компанията на мисис Макстън и мистър Уолън, една трепереща Бетси донесе сутрешните вестници и ги сложи пред мен. Всички първи страници носеха една и съща ужасна новина: „В полунощ, като се простреля с куршум в слепоочието си, почина незаконнороденият мистър Илиъс Скайвърн“.
Вестникът изпадна от ръцете ми…
– О, Боже! Как така? – Плесна с ръце мисис Макстън.
– Какво ви каза той вчера, мис Вайърти? – Попита мистър Уолън, като взе следващия вестник.
– Моят съвет от все сърце е да се пазите от лорд Ейдриън Арнел – повторих едва чуто.
И като се наведох, вдигнах изпуснатия вестник. Той описваше в няколко изречения целия нещастен живот на мистър Скайвърн: „…в стаята си в работнически дом в покрайнините на града“, „…не оставя никакво имущество“, „…ще бъде погребан за сметка на града поради липса на роднини“. Това е всичко… Сам. Дори не е имал никакви роднини… Може би мистър Скайвърн е бил един от последните ръждиви дракони, някога достатъчно свободолюбив, за да се научи как да превръща оковите и веригите в пепел, просто се е самоубил…
Или не просто?!
Погледнах заглавията на вестниците и си спомних за Илиъс Скайвърн, който седеше на стол с ръце, оковани зад гърба, а кожата се свличаше от лицето му… И аз никога не бях виждала такова нещо. Такава магия, която би била способна да разкъса жив дракон, дори и да не е чистокръвен. А с магия с такава сила се бях сблъсквала само веднъж в Града на драконите, когато лорд Арнел бе нахлул в дома ми и бе използвал контактна магия, толкова силна, че усещах последиците ѝ и до днес, а той бе прегледал само спомените ми. Само да прочете спомените… Изтръпвам, като си представя какво щеше да стане, ако беше използвал нещо по-мощно… психическо въздействие, например….
А сега само един въпрос: какво би станало, ако лорд Арнел нареди на мистър Илиъс Скайвърн да се върне в къщата си, да вземе револвер, да го допре до слепоочието си и да натисне спусъка?!
Като маг бих могла да отговоря съвсем уверено – мистър Илиъс Скайвърн щеше да се върне вкъщи, да вземе револвера, да го постави до слепоочието си и да изпълни заповедта. Дори аз едва ли бих могла да се съпротивлявам на подобна магия, въпреки всичките си познания, специфичната си магическа дарба и обучението на професор Стентън. Сега дори аз едва ли бих могла да устоя на директна заповед, а този дракон нямаше никакъв шанс. Дори един-единствен шанс.
„Моят съвет от все сърце е да се пазите от лорд Ейдриън Арнел…“
– Мис Вайърти – обади се разтревожено мисис Макстън.
Продължавайки да се взирам безучастно във вестника, аз казах тихо:
– Ако някога, в който и да е ден, се върна бледа, походката ми е нестабилна и единственото ми желание е да се заключа в спалнята си… първото нещо, което ще трябва да направите, е да ми вържете ръцете, и то не с едно въже, а с поне три различни. Второ, да ми дадете вода с тинктура от върбинка. Трето, да предотвратите достъпа ми до всякакви възможни оръжия – от ножицата за маникюр до градинската лопатка. Психическата магия рядко трае повече от двадесет и четири часа.
Те се спогледаха и мистър Уолън заговори:
– Мис Вайърти, смятате ли, че…
– Не предполагам – прекъснах го аз – а ви предупреждавам за това, с което може да се сблъскаме. Аз може би ще успея да устоя на някои от тях, но вие може би няма да успеете.
Допихме чая си в пълно мълчание. Сладкишите, вече намазани с масло, останаха недокоснати. Наистина предполагах, че ще ми е трудно в Града на Драконите… но кой би си помислил, че ще се сблъскам с нещо подобно?!
***
Стигнахме до кметството с наета карета, като оставихме мисис Макстън и моята карета при шивачката. Ние с мистър Уолън, като престъпници, излязохме през задната врата в една малка уличка зад пазара, където наехме карета и се отправихме към кметството.
Аз бях прикрита с черно наметало с качулка, а мистър Уолън беше сменил посребрената камизола с обикновено вълнено палто, така че искрено смятахме, че начинанието ни ще има успех.
Уви, щом влязохме в кметството, ми стана лошо на стомаха.
– Лорд Арнел тук ли е? – Държеше ме за лакътя мистър Уолън.
Кимнах, набързо извадих приготвената вече носна кърпа и уверено бутнах вратата.
На рецепцията, след като посочих, че целта ми е посещение при мистър Толок, получих еднократен пропуск и побързах да сляза на полуподземното ниво на сградата на градската управа.
Тук се чувствах малко по-леко, което подсказваше, че лорд Арнел е на последния етаж на кметството, и най-сетне можех да дишам нормално.
Навлизайки по-надълбоко по коридора, с управителя се насочихме към отдела на градския архив и едва влезли, бяхме посрещнати весело:
– Мис Вайърти, колко е приятно да ви видя отново!
Изобщо не ми беше приятно, защото на мястото на очаквания от мен мистър Толок стоеше старши разследващият полицай Давернети. Лордът дракон беше с най-подигравателната усмивка от внушителния си арсенал, усмивка, която плашеше архивиста и помощника му, които се клатушкаха в далечината.
– Лорд Давернети – казах неохотно, отдръпнах качулката си и направих неловък реверанс.
– Да, да, това съм аз – старшият следовател изглеждаше лъчезарен като котка, която е изяла повече от купичка заквасена сметана. – Какво съвпадение, мис Вайърти?!
Това, което последва, беше изключително изнервяща импровизация.
В началото се усмихнах учтиво, после влязох в кабинета и заех стола за посетители, без да искам разрешение. Развързах наметалото си, седнах удобно, сгънах ръце в скута си и с най-искреното изражение на лицето си започнах нагло да лъжа старшия полицейски следовател:
– Виждате ли, лорд Давернети, искам да се омъжа.
Драконът мигновено седна, приближи се към мен и дори каза, някак алчно:
– Да, да, продължавайте.
Благодарих му за разрешението с учтива усмивка и продължих:
– За мое искрено съжаление вашата кандидатура едва ли ще бъде разгледана за ролята на мой съпруг.
– Е, да кажем, че лъжете за съжалението – следователят се облегна назад на стола си – но нека продължим, слушам ви внимателно.
Усмихвайки се мило, също толкова мило се върнах към наглата лъжа:
– Виждате ли, изборът на съпруг е изключително важен и значим въпрос и затова беше решено да се подходи към него с цялата отговорност. Ако трябва да бъда откровена, лорд Давернети, последните изследвания върху плодовитостта на жените с висше образование не са в полза на способността ми да създавам потомство, затова реших да избера вдовец, за предпочитане с две момчета и едно момиче – знаете ли, винаги съм искала дъщеря.
Изражението на лицето на старшия следовател придоби оттенък на изумление, който премина в откровен шок. Той ме гледа няколко секунди със съжаление, което със сигурност беше достойно за по-добра кандидатура, и след това каза съвсем сериозно:
– Мис Вайърти, нали не вярвате на всички тези глупости за връзката между безплодието и висшето образование при жените?
Разбира се, че не вярвам, но какво ми пречи да кажа, че вярвам?
– Лорд Давернети – погледнах дракона с големите си, честни сини очи – аз съм учен. И като учен се отнесох към това научно изследване с най-голяма задълбоченост. Освен това би било нечестно от моя страна, знаейки тази информация, да се омъжа за мъж, който няма потомство, и така да лиша него и себе си от радостта да бъдем родители. Бракът е сериозен въпрос, лорд Давернети, и затова сериозният ми подход към него е добре обоснован.
Лицето на старши следователя видимо се издължи.
Той ме погледа още няколко секунди, явно очаквайки това да е шега, но аз останах сериозна.
– И така – каза накрая лорд Давернети – мис Вайърти, не мислите ли, че…
– Струва ми се – прекъснах го разпалено – че по принцип не съм длъжна да ви разказвам за причините, поради които съм дошла в кметството. Трябва да отбележа, че Градският съвет е организация, създадена, за да задоволява нуждите на своите жители. Съответно аз, както и всеки друг жител, имам право да бъда тук. Това е едно от тях. И второ, лорд Давернети, надявам се, че сега, когато знаете моите цели и критерии за избор на бъдещ съпруг, ще престанете да бъдете лекомислен с мен и ще престанете да се държите изключително двусмислено.
След като казах всичко това, аз се обърнах към мистър Толок и казах:
– Искрено съжалявам, че на рецепцията не ме уведомиха, че сте зает, но не се притеснявайте, имам много свободно време и ще ви изчакам в коридора, докато се освободите.
С тези думи напуснах офиса на Градския архив и излязох в коридора, като възнамерявах да изчакам лорд Давернети да си тръгне. Трябва някога да си тръгне нали?
И какво беше учудването ми, когато, щом излязох от архива, едва не забих нос в черната униформа на стоящия пред вратата… дракон!
Един много специфичен дракон!
Гаденето се появи мигновено и едва имах време да посегна към носната си кърпичка, преди отгоре да се разнесе леден звук:
– Миризмата на мента е това, което ви издаде, мис Вайърти. Трябва да призная, че от нея вони цялото кметство.
Аз дишам. Просто дишам трудно.
– Тоалетната е натам – осведомиха ме подигравателно.
– Вървете по дяволите! – Не прозвучах много учтиво.
Засмя се.
Изведнъж всички звуци около мен – шумът на вятъра извън стените, шумоленето на стъпките, шумоленето на документите, тракането на пишещата машина някъде горе – изчезнаха.
В следващия миг лорд Арнел безцеремонно хвана лицето ми за брадичката, наклони го нагоре и без да ми даде миг да осъзная ситуацията, допря устните си до моите.
Аз замръзнах, загледана в дракона с широко отворени от изумление очи, а той… той ме целуна, гледайки ме втренчено… И сърцето ми потъна някъде, а в следващия миг заби отчаяно, а лорд Арнел се изправи, прекъсвайки недопустимото докосване, и, все още държейки брадичката ми, попита язвително:
– Чувствате ли се по-добре?
За мой голям срам, да. Не чувствах повече неразположение, нито физическа болка, но морално…..
– И къде казахте, че е тоалетната? – Попитах, като се взирах трескаво в дракона.
Той ме пусна мигновено, а черните му очи пламнаха с ярост, не по-малка от моята. Веднага след това изчезна завесата, която ни бе откъснала от света. Намерих тоалетната сама – по стените имаше табели. Така че оставих лорд Арнел, без да се сбогувам, и тръгнах предизвикателно в посоката, в която исках да отида, където не повърнах, но никога досега не се бях мила толкова много!
Изплакнах си устата двайсет пъти, използвах половината от сапуна, който имаше там за лицето си, но се чувствах унизена и оскърбена, докато не се изправих и не установих, че вратата на тоалетната е открехната и лорд Арнел стои в коридора и ме наблюдава.
– Пропе! – Вратата се затръшна мигновено, подчинявайки се на заклинанието ми.
Измих лицето си още няколко пъти, като се принудих поне да се успокоя. След това застанах с длани под ледената вода. В душата ми бушуваше ярост. Още по-вбесяваща беше собствената ми уязвимост и несигурност. Всепозволеността на дракона ме вбесяваше. Но наистина, не можех да разбера как един джентълмен, чиято годеница бе починала преди няколко дни, може да се държи по такъв неприемлив начин.
Чувствах се така, сякаш току-що бях целуната от убиец. Жесток, пресметлив, непокаял се убиец! И тази мисъл ме накара да изплакна устата си още три пъти.
Излязох от тоалетната с високо вдигната глава, но за щастие демонстрацията остана без отговор, защото в коридора нямаше никой друг освен видимо напрегнатия мистър Уолън.
– Какво не е наред? – Попита веднага управителя.
Аз… замълчах, цялото ми лице изразяваше липсата на желание да обсъждаме каквото и да било.
– Лорд Арнел напусна архивния отдел мрачен като гръмотевичен облак, всички служители се разпръснаха по кабинетите си и замряха. Чувате ли колко е тихо?
Чуваше се как вятърът вие извън стените… Призрачен звук, трябва да призная.
– Старши следователят също ли напусна архивния отдел? – Извадих бутилка медицински спирт от малката си чантичка докато питах.
Навлажних обилно една нова носна кърпичка.
– Все още не – започна мистър Уолън.
И тогава вратата се отвори. Лорд Давернети, който беше излязъл от отдела, ме наблюдаваше как внимателно избърсвам устните си с ароматизираната със спирт кърпа с известна изненада, очевидно не разбирайки причината за това, и попита:
– Имате ли… ммм… трудности?
– Да – отвърнах, докато минавах през вратата, която той любезно ми отвори – но това определено не е ваша работа!
След като по този начин обидих и полицията, седнах с най-очарователната си усмивка на стола за посетители пред мистър Толък, който се усмихна нервно, и…
– Няма да ви задържаме. – Каза мистър Уолън, който остана на вратата.
Представителят на местната полиция хвърли поглед към всички нас, обвинявайки ни във всички престъпления, които така и не беше разкрил, а после благоволи да затвори вратата и да напусне неприятната ни компания.
И щом вратата се затвори зад него, аз се обърнах към архиваря, за да чуя виновното:
– Страхувам се, че не мога да ви допусна в архива, мис Вайърти.
– Очаквано – признах аз.
– Чай? – Попита неловко мистър Толок.
Поклатих отрицателно глава и поседях известно време, обмисляйки ситуацията, след което реших, че така е по-добре, защото лорд Давернети всъщност беше стеснил кръга на заподозрените за мен, даже без да го осъзнавам.
Отново се усмихнах лъчезарно на архиваря и го попитах директно:
– Мистър Толок, кажете ми къде другаде мога да намеря информацията, от която се нуждая?
Чиновникът взе един лист хартия, написа нещо набързо, сгъна го на квадрат и ми го подаде мълчаливо.
Когато го разгънах, видях три адреса и имената на три жени.
– Благодаря ви искрено – казах аз и се изправих.
– Винаги ми е приятно да ви видя – каза мистър Толок – освен тези три дами, архивът се използва също толкова често от докторите в Уестърнадан, но повярвайте ми, когато става дума за опасни и наследствени болести, сватовниците знаят най-добре! И гробарят. Позволете ми да ви напиша и неговия адрес.
Едва не изпуснах хартията. Но смело я върнах на мистър Толок, изчаках го да направи записката и излязох от кметството на Града на Драконите с пламтящи бузи и горящи устни – алкохолът явно беше излишен.