Глава 18
КАСИДИ
Бях се изпотила. Изпадналите от кока ми кичури коса бяха полепнали по лицето и врата ми.
Бях на осем сантиметра и досега бях раждала осемнайсет часа. Бях избрала раждане без епидурална упойка и във вода и макар водата да ми помагаше да се успокоя донякъде, болката все още беше почти непоносима.
Емили не я бях раждала толкова трудно.
– Дишай – успокои ме Деймън, докато избърсваше лицето ми с хладка кърпа, за да охлади малко нагорещената ми кожа.
– С Емили не беше толкова трудно – изстенах.
Телефонът на Деймън се включи. С недоволно ръмжене той го извади от джоба си.
– Какво, Алехандро? – Попита той, когато отговори. Той направи пауза за момент. – Не – няма промяна. Тя все още напредва бавно, така че все още няма бебе.
Засмях се. Имах чувството, че Елейна го подпитва да разбере дали вече съм родила второто ни малко. Откакто бях изключила телефона си, Алехандро се обаждаше на Деймън на всеки няколко часа.
Деймън затвори.
– Елейна подслушва – каза ми той.
– Разбрах. – Изстенах от болка, когато коремът ми се стегна, а контракциите се разнесоха не само по корема, но и по гърба ми, точно както се случваше през последните осемнадесет часа. Деймън отметна косата ми от лицето, като ми прошепна успокояващи думи, докато го правеше.
Акушерката влезе в стаята.
– Как се чувстваш? – Попита ме тя.
– Уморена. – Отпуснах се малко, когато контракцията ми премина. – Болезнено. Боли ме. Избери си.
Тя ми се усмихна с разбиране.
– Все още се справяш много по-добре, отколкото повечето пациентки в този момент. Ти си силна, Касиди. – Тя сложи ръкавиците си, след като си изми ръцете. – Искам да проверя шийката на матката ти и да видя докъде сме стигнали. С малко късмет може би най-накрая ще си на десет сантиметра.
– Боже, надявам се да е така – прошепнах аз.
Деймън държеше ръката ми в своята, мълчалив поддръжник, докато акушерката проверяваше шийката на матката ми. Тя ме стрелна с широка усмивка.
– Най-накрая сме на десет сантиметра, Касиди! – Възкликна тя. Въздъхнах с облекчение, което бързо се превърна в стон от болка, когато поредната контракция стисна корема ми и изстреля болка в долната част на гърба ми.
– Дишай – нареди Деймън. Бързо вкарах малко въздух в лишените си от въздух дробове.
– Добре, скъпа, при следващата контракция искам да натискаш надолу, както говорихме на последната среща, добре? – Стиснах зъби и ѝ кимнах, за да ѝ покажа, че съм разбрала.
Деймън допря устните си до моите за миг.
– Ти си силна като дявол и ще се справиш, бейби. Доведи нашето момченце на бял свят.
***
Да видя Деймън да държи новороденото ни бебе беше достатъчно, за да се разплача, и малка болка проряза сърцето ми, че не е имал възможност да изпита това с Емили, когато тя се беше родила.
Той щеше да бъде невероятен баща от първия ден. В момента, в който му съобщих, че очакваме дете, той беше толкова мил и грижовен, макар че все още беше голям задник за всички останали.
А с Емили? Той беше толкова невероятен с нея – толкова търпелив за човек, който не търпи почти никакви глупости от всички останали около себе си. Все още шокираше всички в клуба, когато Емили не искаше да го слуша, а той все още оставаше спокоен и търпелив, никога не губеше самообладание с нея.
Картър издаде хленчещ звук и Деймън се обърна към мен.
– Мисля, че най-накрая огладня – каза ми той, докато вървеше към мен. Разкопчах горната част на болничната си престилка и взех Картър в ръцете си, като го нагласих така, че да мога да го нахраня. Деймън седна до мен на леглото и се настани удобно, като преметна ръка през раменете ми.
– Брет каза, че Емили се държи ужасно. Обадих се на Оливия, за да се уверя, че всичко е наред, защото Брет е известен с това, че преувеличава глупости, но тя е напълно наред. Тя просто тича из целия двор, изгаряйки енергия, а Брет се състарява.
Засмях се.
– Нямам представа как успяваш да се справиш с нея – признах аз. Бог знаеше, че тя държи Деймън на нокти.
Той сви рамене.
– Тренирам всеки ден, бейби – напомни ми той. И го правеше. Освен ако не беше на тичане, Деймън тренираше и, дявол да го вземе, имаше благословено тяло, което да го докаже.
Беше шибан красив шедьовър.
Той се наведе и поиска устните ми за свои, езикът му докосна моят за миг, преди да се отдръпне.
– Обичам те – каза ми той. – Знам, че може да ти омръзне да го чуваш толкова често, но…
– Деймън – казах аз, за да го накарам да млъкне – никога няма да ми омръзне да слушам как ми казваш, че ме обичаш – казах му аз. – Толкова дълго бяхме разделени и едва не се изгубихме за втори път. Обичам те.
Устните му се наклониха леко нагоре от едната страна.
– Винаги, бейби.
Обичах, когато той казваше това.
Назад към част 17 Напред към книга 4
