***
Не изглеждаше, че е минало много време, преди да пристигнат в Бостън, а силуетът на града беше красив, когато прекосиха моста от Кеймбридж и влязоха в самия Бостън. Светлините примигваха, сякаш обещаваха цялото вълнение и блясък, с които можеше да се справи, а и още малко.
Кейлин ставаше все по-нервна, докато шофираха и наближаваха целта си.
Нервността ѝ беше двойна. Тя се страхуваше, че Илайджа по някакъв начин ще се забърка в неприятности и ще се върне в затвора. Но също така се тревожеше и за това какво ще бъде, когато прекарат нощта сами.
Вече си прекарвала нощта с Илайджа – каза си тя. Той е пълен джентълмен и никога не би направил нещо, което да те накара да се чувстваш неудобно.
И това беше вярно. Но сега нещата бяха различни – обстоятелствата се бяха променили. Сега те се бяха целунали, бяха признали чувствата си и тя буквално беше избягала, за да бъде с него. Той щеше да очаква нещо.
Секс?
Е, Илайджа не ѝ изглеждаше като момче, което чака месеци, за да преспи с момиче. Той беше от труден квартал, беше секси и не беше точно плах. Колко време щеше да издържи търпението му?
Кейлин беше извадена от размислите си от забавянето на пикапа, когато Илайджа започна да паркира успоредно пред триетажна сграда, която беше виждала по-добри дни. На ъгъла на улицата, която се пресичаше с Масачузетс Авеню на две пресечки от нея, тя ясно виждаше трима или четирима мъже, които извършваха нещо, което приличаше на сделка с наркотици.
На стълбището на друга сграда отсреща тя видя седнал мъж, който пиеше от бутилка, затворена в кафява хартиена торбичка.
Кейлин облиза устни.
– Това… това ли е? Тук ли живееш?
Илайджа я погледна.
– Да. Просто трябва да си върна ключовете от Джей Ди. – Той приключи с паркирането и изключи колата.
– Това безопасен район ли е?
Той спря и се обърна към нея.
– Щом хората тук разберат, че си с мен, ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото да се мотаеш на малката си крайградска уличка пред къщата на родителите си.
– Добре – каза тя, като се опита да задържи съмнението от гласа и ума си.
Илайджа слезе от колата и тръгна към сградата. Тя си помисли, че той ще говори сам с онзи човек Джей Ди, но той бързо се обърна и ѝ направи знак да слезе от колата.
Когато тя го направи, той я заключи и отново я подкани към себе си. Щом се приближи достатъчно, Илайджа хвана ръката ѝ в своята.
– Хайде – каза той – това трябва да е бързо и безболезнено… освен ако не се държи глупаво.
Когато стигнаха до входната врата на сградата, Илайджа натисна зумера, който водеше към апартамента в мазето.
– Как така нямаш ключ? – Попита го тя.
– В деня, в който си тръгнах, върнах ключовете на Джей Ди и той ми плати малко от парите, които ми дължеше. Това беше единственият начин да измъкна нещо от него и тъй като не мислех, че някога ще се върна, реших да взема каквото мога да получа.
Илайджа поклати глава с отвращение и отново се взря.
– Знам, че си вкъщи – изръмжа той в интеркома. – Отваряй, или ще избия тази скапана врата.
Секунда по-късно вратата бръмна и той уверено я отвори.
– Може би трябва просто да почакам тук – каза Кейлин, кръстосвайки ръце, докато Илайджа тръгваше надолу.
– Джей Ди е безобиден – каза той. – Не се притеснявай за него.
– Не искам да те видя как го биеш – призна тя.
Илайджа се засмя.
– Няма да ми се наложи да го бия – каза той. – Не се притеснявай, това ще стане бързо и лесно. Хайде, момиченце.
Спуснаха се по мрачното стълбище към мазето. До далечната стена имаше пералня и сушилня с автомати за монети – беше съвсем очевидно обаче, че отдавна са се развалили. Имаше петна по тях, олющена боя, вратата на сушилнята беше разтворена и изглеждаше така, сякаш някой беше хвърлил сода в пералнята.
Илайджа се запъти към вратата на единствения апартамент на долния етаж и почука силно.
– Отвори, дяволе – каза той.
Вратата бавно се отвори и от нея надникна нисък, кльощав мъж на средна възраст. Беше оплешивял и носеше фланелка на Бостън Бруинс и сив анцуг.
– Здравей, Илайджа – усмихна се притеснено той. – Радвам се да те видя, човече.
Илайджа премести тежестта си, така че краката му да са на разстояние едно от друго, сякаш се готвеше за бой.
– Имаш ли ключовете ми?
Очите на Джей Ди се отместиха и съзряха Кейлин.
– Здравей – каза той. – Ти си приятелка на Илайджа?
– Тя е моето момиче – каза Илайджа. – За да ме разбереш, няма да позволя на момичето ми да спи в друг шибан хотел тази нощ. Преминахме през труден период и ще си легнем в моя апартамент.
Джей Ди преглътна.
– Ти ми каза, че няма да се върнеш.
– Нещата се променят. – Илайджа протегна ръка.
– Вече взех депозит за жилището.
– Тогава ще трябва да го върнеш.
– Аз обаче нямам пари – промърмори Джей Ди. – Проклетите „Селтик“ не се покриха. Можеш ли да повярваш на късмета ми?
Илайджа погледна към Кейлин и извъртя очи, преди да се обърне към жалкия мъж пред себе си. Илайджа протегна ръка по-здраво.
– Не искам да чувам за лошия ти късмет – каза той. – Уморен съм.
– Може би, би могъл да ми дадеш онези петстотин, които ти дадох, за да мога поне да върна на онези наематели депозита – каза Джей Ди. – Това е справедливо, като се има предвид, че не се предполагаше, че ще се върнеш по този начин.
Илайджа се вгледа в Джей Ди с твърдо изражение.
– Сега ме слушай. Досега бях наистина шибано търпелив. Дължиш ми много пари. Ако към тях прибавя и една бдителност, ще бъдеш длъжник до края на живота си. Както е тръгнало, правя ти услуга, като не те натоварвам с мускули. Всичко, което искам, е да ме пуснеш обратно в апартамента ми. А сега – продължи Илайджа и протегнатата му ръка се превърна в юмрук – просто ме помоли да ти дам пари още веднъж.
Джей Ди се отдръпна от свития юмрук на Илайджа.
– Слушай, аз…
– Поискай ми още един път пари, кажи ми още един път как не мога да си върна ключовете и гледай какво ще стане после. – Илайджа стоеше с вдигнат юмрук и чакаше.
– Разбира се, че можеш да си върнеш жилището – засмя се Джей Ди, извади от джоба си комплект ключове и ги подаде, сякаш цялата размяна беше лека шега, закачка между двама близки приятели.
Илайджа грабна ключовете и се обърна, като обгърна със свободната си ръка кръста на Кейлин.
– Хайде – каза той.
– Радвам се, че се върна! – Извика след тях Джей Ди, докато се качваха по стълбите. – Може би ще дойдеш някоя вечер да гледаш мач с мен. Не се притеснявай да доведеш и приятелката си!
Илайджа просто го игнорира и те продължиха нагоре по стълбите, докато стигнаха до втория етаж на сградата. Кейлин чуваше музика и дори някакви гласове от близките апартаменти.
– Тук стените са тънки като хартия – обясни Илайджа, сякаш се извиняваше, докато отваряше вратата.
– Това не ме интересува – каза тя.
Назад към част 1 Напред към част 3