Академия на Падналите: Четвърта година
Леиа Стоун
На моите читатели, благодаря ви за цялата ви подкрепа. Линкълн и Бриел процъфтяват благодарение на вас.
Глава 1
Гърбът на Линкълн се беше опрял в сградата на кампуса, а той ме гледаше с широко отворени очи.
– Ти ще вземаш уроци от петнайсетгодишна? – Той повдигна скептично вежда.
Бяхме женени от две седмици, а той вече не беше доволен от обучението ми. Искаше Архангел Михаил и той самият да ме научат да побеждавам Дявола, но аз знаех, че в Ембърли има нещо специално. Исках да работя с нея, особено след като Михаил беше казал, че тя може да имитира контрола над съзнанието на Луцифер.
– Срещна ли се изобщо с нея, докато ме нямаше? Тя е супер силна. – Опитах се да не говорим за времето, през което бяхме разделени, но някои неща трябваше да бъдат казани.
Той сви рамене.
– За малко. Тя е страхотна, разбирам, но все още се учи. Не мисля, че тя е най-подходящият човек, който да те обучава.
Вратата на залата се отвори внезапно и Ембърли надникна с глава, като ни погледна.
– Напълно ви чувам, а сделката си е сделка. Жена ти вече се съгласи, така че вкарвайте задниците си вътре. Имам само един час.
Линкълн изглеждаше шокиран от отношението и, но аз само се усмихнах. Харесвах я все повече и повече всеки път, когато я видех.
Линкълн и аз имахме мини меден месец на мързелуване в караваната, докато аз се настанявах в последния месец от третокурсническите си занятия. Рафаел беше подписал специално разрешително, според което можех да пропусна по-голямата част от третата година, тъй като бях усвоила достатъчно умения в Ада, за да премина изпитанията. Сигурно е било глупост, че Линкълн го е молил да го направи, но аз му бях благодарна. Исках да бъда в класовете с Шиа, Клои, Люк и дори с досадния задник на Тифани.
Това ме караше да се чувствам нормално.
Когато случайно си сключил договор с Дявола, за да му отвориш портите на Рая, нормалното беше добре дошло облекчение. Изчаквах подходящия момент да говоря с Линкълн за връщането на Сера и измъкването на Ракша, но реших, че ако овладея умствения контрол, това ще го убеди, че мога да се върна там долу с екип войници от Падналата армия.
Когато влязох в гимнастическия салон, Ембърли се завъртя и се изправи срещу мен.
– И така, какъв беше Сан Франциско? Все още ли е дупка? Не мога да повярвам, че си измъкнала мъжа си от там. Това е толкова яко.
Линкълн се напрегна малко от цялото това „измъкна мъжа си“, но аз просто се засмях.
– Беше… тъмно и страшно, но всички се измъкнахме.
Тя кимна, но след това в чертите и се появи сериозен поглед.
– Чух, че сте върнали куп… роби – тя произнесе думата, сякаш беше болезнена.
Беше.
Убиваше ме мисълта колко много от тях бяха останали в един различен ад.
– Да. Толкова, колкото успяхме, във всеки случай.
Очите на Ембърли се спряха върху Линкълн, който стоеше със скръстени ръце и стоическо изражение на лицето.
– Ти си капитан! Можеш да събереш армията на Падналите и да щурмуваш града, да го върнеш на наша страна и да освободиш всички.
Огънят в очите и ми напомни за моите собствени страсти, но идеите и, макар и благородни, бяха твърде пресилени. Сан Франциско беше твърде опасен. Дори и да искахме – а ние искахме, разбира се – нямаше как да имаме достатъчно хора, за да извършим подобно нещо.
Линкълн се подигра.
– Да изтеглим армията, която пази тези стени, и да изложим всички на риск заради прищявката, че можем да превземем Сан Франциско? Ангелският Град може да падне в този процес!
Преглъщайки тежко, Ембърли кръстоса ръце, за да съвпадне с неговата позиция.
– Големите рискове могат да пожънат големи награди. Ако аз бях капитан, щях да събера половината армия и да нахлуя там с размах на оръжията. Ако демоните не ми съдействат, щях да ги избия всичките и да подпаля града, след като евакуирам невинните.
Усмивка превзе устните ми от малката плесница. Тя беше очарователна, като миниатюрен темпераментен Михаил.
Линкълн само поклати глава.
– Един ден, ако станеш капитан, ще видиш, че нямаме ресурси за това и че големият риск може да пожъне и голяма смърт.
Тя се намръщи, но реши да не отговаря.
В мълчанието и се озовах загледана в металните и кожените ремъци на клетката върху крилата на Ембърли. Приличаха на средновековни скоби, които се слагат на нечии крака. Линкълн проследи погледа ми и се зачудих дали и той има същите въпроси като мен. Дали се прибираха като моите? Или оставаха навън като тези на баща и?
Когато Ембърли забеляза, че гледаме и двамата, тя извърна очи.
– Чудиш се за моите скоби на крилата?
О, дявол да го вземе. Пребледнях, поглеждайки към пода.
– Не, просто гледам готината ти светеща коса – излъгах аз.
Тя се засмя.
– Когато баща ми се е влюбил в човешката ми майка, точно след Войната на падналите, не мисля, че е знаел, че потомството му има потенциала да се деформира.
Деформиран. Беше ужасна дума и аз не знаех какво да кажа в отговор.
– Боли ли те? – Попита Линкълн с повече съчувствие в гласа си, отколкото очаквах.
Нещо тъмно премина през лицето и.
– Всеки момент от всеки ден.
По дяволите.
– Помагат ли скобите? – Докато тя се занимаваше с крилата си, реших, че ще задам горещите въпроси, които имах, стига да ми позволи.
Тя въздъхна и леко сви рамене.
– Донякъде. Ангелската ми форма се възстановява всяка секунда, но крилата са твърде тежки за крехката ми човешка половина, така че костите продължават да се чупят. Презрамките намаляват част от тежестта. Нещо като сутиен, но за крила.
О, Боже. Не можех да си представя как успява да преживява всеки ден с такава болка и все още да има усмивка на лицето си през повечето време.
– Можеш ли да летиш? – Линкълн се приближи. Знаех, че „оправячът“ в него иска да и помогне сега, може би дори да се опита да я излекува.
Тя се скова от внезапното му движение.
– С шепа болкоуспокояващи, да.
О, Боже мой. Ангел, който наистина не може да лети? Това беше най-ужасното нещо, което някога бях чувала.
В малката ни група се възцари тишина. Линкълн изтърка върховете на обувките си по пода, докато аз почиствах въображаеми власинки от дрехите си.
– Вече ме съжаляваш? – Попита Ембърли след няколко мига, разтвори ръце и застана с едно изпънато бедро, с подпряна на него с ръка.
Не знаехме какво да отговорим, но просто кимнахме.
– Добре, защото и аз имам куп готини сили, а майка ми ми каза никога да не се самосъжалявам. Винаги има някой, който е в по-лошо положение – заяви тя мъдро.
Това момиче беше мъдро повече от годините си, това беше сигурно.
– Как да започнем? – Попитах. Дали тя щеше да влезе в съзнанието ми? Преди това беше казала нещо, че ще ме накара да лая като куче, но искрено се надявах, че се шегува.
Докато стоеше там, татуировките по ръцете и се движеха нагоре-надолу, въртейки се в произволни шарки. Те светеха, сякаш наистина бяха направени от светлина.
– Искаш да се научиш да устояваш на контрола над съзнанието, нали – попита тя.
Кимнах.
В очите и проблесна нещо – пурпурно сребристо. Беше само за част от секундата, но определено го бях видяла.
– Клекни – заповяда тя и коленете ми изведнъж поддадоха, което ме принуди да разперя ръце, за да се хвана да не падна по лице. Паднах на четири крака, сърцето ми се разтуптя. Чувствах се точно като онова, което правеше Луцифер, но той никога не говореше; просто си го мислеше и аз прекосявах стаята към него, против волята си.
– Свята работа. Току-що я принуди да направи това ли? – Линкълн обиколи кръг около Ембърли, оглеждайки я нагоре-надолу, сякаш щеше да разкрие някаква голяма тайна.
Тийнейджърката кимна.
– Баща ми казва, че това е нещо като основно правило на това да бъдеш ангел – никога да не го използваш срещу човек, никога да не му отнемаш свободната воля. Така че съм го практикувала само няколко пъти с най-добрата ми приятелка Мел – когато тя беше готова.
Свята работа. Едно малко петнайсетгодишно момче с голямо отношение току-що ме накара да падна на колене. И го направи да изглежда лесно.
Бях толкова прецакана.
Изправих се и стиснах зъби. Ако се поддадех толкова лесно на нея, не можех да си представя какво бих могла да направя за Тъмния принц, когато ме помоли да отворя портите на Рая.
– Отново – наредих аз, като заковах коленете си. Първата стъпка от плана ми да освободя Сера и Ракша беше да се науча да устоявам на властта на Тъмния принц над мен. Трябваше да го направя.
Онзи проблясък в очите и се върна.
– Клекни.
Краката ми се подкосиха и аз паднах със стон. Удряйки земята с юмрук, се изправих бързо.
– Отново!
Опитахме още двайсет пъти, преди Линкълн да се намеси.
– Опитай да използваш силите си. Извикай лечебната си сила на Рафаел и… не знам, опитай се да отблъснеш командата.
Това наистина нямаше смисъл, но знаех какво искаше да каже. Просто да заклещя коленете си и физически да се опитам да устоя очевидно нямаше да се получи, така че беше крайно време да разчитам на друга тактика.
Линкълн се обърна към Ембърли, която изглеждаше отегчена до полуда.
– А можеш ли да направиш нещо различно, така че тя да не го очаква? Можеш ли да я накараш да прави нещата, без да говориш на глас?
Тийнейджърката се поколеба малко под ръководството на Линкълн.
– Мога да опитам.
Чудесно. Нещо щеше да се случи, а аз не знаех какво. Благодаря, мъжо.
Призовах светлинната си магия и я оставих да почива в дланите ми, без да знам какво да правя с нея, когато очите и отново проблеснаха в лилаво. От нищото дясната ми длан се отвори и ме удари по челото, като опръска лицето ми със светлинна магия, която ме гъделичкаше.
Уф.
Ембърли се захили леко, а аз я срязах с поглед.
– Отново.
Нямаше да се предам, независимо от всичко. Не ми беше присъщо да се отказвам. Сера никога нямаше да се откаже от мен и аз и дължах същата отдаденост.
