***
Три седмици по-късно беше прекрасен и изненадващо топъл ден и Истън я беше извел на разходка в Сентръл парк.
Беше един от онези нюйоркски дни, които изглеждаха вълшебни, сякаш светът се беше превърнал във фон за личния холивудски романс на Кенеди, а те бяха захвърлили нея и Истън на снимачната площадка и ги бяха оставили свободно да се разхождат.
Лек ветрец развяваше косата ѝ, докато вървяха заедно, спирайки да погалят едно симпатично и дружелюбно куче.
– Ей, виж – каза Истън, сочейки напред. Там един слаб мъж от азиатски произход рисуваше карикатура на малко момче.
– Страхотна рисунка – каза тя, изненадана колко много прилича на момчето, което седеше на столче и позираше така, както художникът го беше скицирал. Родителите му стояха наблизо, говореха и се смееха, докато художникът работеше, а момчето се суетеше.
Накрая художникът завърши работата си и даде рисунката на родителите. Те размениха рисунката за пари и продължиха пътя си.
– Трябва да го помолим да нарисува един от нас – каза Истън, хвана я за ръка и я повлече след себе си.
– В никакъв случай – каза Кенеди, опитвайки се да се съпротивлява.
– Искам го – каза и Истън.
Накрая той се откъсна, позволявайки на Кенеди да го настигне, докато той договаряше цената с дребния азиатец, който щеше да прави скицата.
– И двамата? – Попита художникът с тежък акцент.
Истън погледна Кенеди и тя поклати глава с „не“. Истън просто сви рамене.
– Предполагам, че за днес съм само аз – каза той, след което седна на малката табуретка и зачака художникът да започне да го рисува.
Кенеди отново поклати глава и се засмя, след което седна на пейката до пътеката, по която се разхождаха много туристи, обърнали глави, за да гледат как този красив мъж си прави карикатура в Сентръл парк.
Беше странна сцена Истън, в скъпите си дрехи, перфектно подстриганата коса и великолепния си външен вид, се разминаваше с дребния човек, който го скицираше.
Но по друг начин Кенеди намираше всичко това за съвършено. Тя постави рефлекторно ръка на корема си и се усмихна, мислейки за факта, че носи детето на Истън.
Тяхното дете.
От деня, в който бяха разбрали, Истън беше различен…
По-лек, по-щастлив, по-лесно се смееше и много по-бавно се гневеше.
Сякаш нещо в него беше разцъфнало, една част от него, която беше грижовна и мека, се съчетаваше с друга част от него, която беше твърда, агресивна и защитна.
Докато художникът рисуваше преувеличената картина, Истън позираше така, сякаш се замисляше дълбоко, с една ръка под брадичката, с очи, отправени нагоре, имитирайки статуята, която Роден беше създал преди много време.
Кенеди не можеше да спре да се кикоти, докато го снимаше с телефона си.
Десет минути по-късно скицата беше готова, заедно с датата и подписа на художника. Беше се получило добре и някак си малкият азиатец беше намерил начин да улови изражението на Истън, както и реалността на неговата доброта и сладост в очите му. Макар че Истън се беше пошегувал, художникът някак си беше уловил истинската му същност – неговата мила, грижовна и забавна страна, която се бе проявила, откакто и бе предложил брак преди месец.
Взеха рисунката със себе си, хванаха такси до къщата им в града (тя се беше преместила при Истън веднага след предложението му) и Истън им приготви лека салата за обяд.
Кенеди беше малко разсеяна, докато се хранеше, пишеше си с Никол и родителите ѝ и дори с Ред.
– Не може ли поне веднъж да хапнем без писане на съобщения? – Попита Истън с леко разочарование в гласа си.
– Съжалявам – каза Кенеди. Тя затвори телефона си. – Просто тези сватбени неща…
– Казах ти, че трябва да направим нещо малко, само аз, ти и още няколко души. Да заминем на някой остров и да го направим, както Ред и Никол направиха своята.
– Не искам да ги копирам – каза Кенеди.
– Каквото и да е – каза Истън и махна с ръка. – Просто мисля, че би било хубаво да си пишем малко по-малко съобщения. Както е тръгнало, вече не те виждам на работа…
– Това е така, защото не работя за теб – напомни му тя. – Аз работя за Ред.
– Знам, сега си голяма и важна – каза Истън. – Видях новата корпоративна стратегия, помниш ли?
– Ти ми помогна да я разработя – засмя се тя. – Сериозно ли си разстроен в момента?
Той сложи вилицата си и направи физиономия.
– Не съвсем. – Той се усмихна. – Но мисля, че прекарваш прекалено много време в тези сватбени неща. Всичко ще се оправи.
– Не и ако някой не се справи с нещата. Ще се оженим след един месец, Истън. Това е кратък срок и ако не държа под око подробностите, ще се провалим и ще изгорим.
– Това са само твоите хормони – каза той и се усмихна.
– Това изобщо не е вярно – каза тя и извъртя очи.
Истън се изправи и я хвана за ръка.
– Хайде – каза той, тръгна към стълбите и я повлече със себе си.
– Къде отиваме?
– Знаеш къде – каза той. – Искам те цял шибан ден и вече не мога да издържа.
– Все още ядях – оплака се тя, макар че всъщност не искаше храната си достатъчно силно, за да спре случващото се между тях.
– Храната може да почака. След това ще ти направя нова храна – каза Истън, и изведнъж грабна Кенеди на ръце и побягна по цялото стълбище, докато тя крещеше и се държеше за живота си.
Когато стигнаха до спалнята, Истън внимателно я положи на леглото. Той я погледна с очи, които я желаеха повече от всякога, и Кенеди веднага се подмокри, като си представи какво може да направи след това.
– Умирам да те чукам – прошепна той.
– Тогава ме чукай – каза тя, усмихвайки се кокетно, а сърцето ѝ се ускори, точно както първия път, когато го видя в офиса за това интервю.
Истън започна да сваля вратовръзката си, разкопча ризата си.
Кенеди вдигна крака си и започна да пъха ходилото си в разкрача на Истън. Тя усещаше ерекцията му и ѝ харесваше да я докосва, дори когато кракът ѝ беше от външната страна на панталоните му.
Знаеше, че скоро той ще бъде навън и в устата ѝ, а след това и в най-дълбокото ѝ място.
Истън се наведе и хвана полата ѝ, избута я нагоре, а после ловко обърна Кенеди по корем.
– О! – Извика тя, малко изненадана.
– Казах ти достатъчно за тези глупости с текстовите съобщения, нали? – Изръмжа той.
– И ти казах, че…
– Стига оправдания – каза той и изведнъж Кенеди усети пляскането на плат по голия и задник. Тя обърна глава, за да погледне и да види с какво точно я е зашлевил, и разбра, че е използвал копринената си вратовръзка.
– Истън! – Каза тя, шокирана, но приятно.
– Не – каза той закачливо. – Дотегна ми от твоите приказки. – И после отново щракна вратовръзката върху задните ѝ части.
Не я болеше, поне не много. Със сигурност не беше нищо в сравнение с греблото, което беше използвал, или с ръката му. Но все пак беше приятно и вълнуващо, а в меката ласка на коприната върху кожата ѝ имаше мъничко убождане, ухапване.
Докато путката ѝ се навлажняваше, а Истън я пляскаше по задните части отново и отново, карайки я да стене, Кенеди не можеше да разбере защо използването на копринената му вратовръзка ѝ се струваше някак подходящо.
Но тогава Истън го извади и плъзна хлъзгавия си, твърд член в капещата ѝ путка отзад, а тя щеше да свърши бързо.
Той знае точно как да ме чука, помисли си тя и се възбуди още повече.
И тогава мислите ѝ продължиха да се разсейват, докато тя се отдаде на чист екстаз. Оказа се, че тя наистина разбира защо копринената вратовръзка е толкова подходяща.
Вратовръзката беше като Истън, в известен смисъл – силна и надеждна, но и мека, копринена, красива и елегантна. И все пак беше способна да осигури ухапване, жило, елемент на опасност.
Можеше да бъде използвана, за да я върже, или лесно да бъде свалена и да я освободи от същото това вързване.
В края на краищата Кенеди осъзна, че именно Истън я беше освободил от робството и макар да обичаше да бъде връзвана и наплясквана, Кенеди никога повече нямаше да позволи да бъде управлявана от мненията и преценките на другите.
Тя винаги щеше да бъде свободна.
За щастие, мислеше си тя, беше свободна и да обича мъжа на мечтите си.
Назад към част 10 Напред към част 12