ГЛАВА 20
Като попривърших шетанията си, извиках Тимар и Филя да се разходим зад оградата навън, на земна територия. Не ми се искаше да говорим в къщата, прекалено многолюдно е. Да излизам във Ферин също не ми се рискуваше. Оставаше родната Земя. Излязохме, заобиколихме къщата и бавно поехме към изоставеното място и рядката горичка.
– Вика, хайде разказвай! – Филимон седеше в ръцете на Тимар.
– Разказвам. За начало – аз вече съм баронеса и цялата територия, която по-рано е принадлежала на рода Аетси, премина в мое владение заедно с титлата. По-нататък, ще ни трябва управител, защото нямам понятие как да се справя със всичко това и как да събирам пари, да плащам данъци…
Разказах им всичко, що се касае за заплатата, облекченията, данъците, войниците. За това, че Ейлард официално са го утвърдили и ще трябва да го изтърпяваме и за напред. За разговора ми с краля и за това, че той вижда Светлината на душата ми. При това Филя размърда удивено уши, а Тимар ме погледна неразбиращо. И ето така, постепенно, им разказах за всичко, което се случи през тези два дни. Изгладих колкото можах острите ъгли, докато разказвах за несполучливия опит на принц Гесил да ме нападне. Но затова пък истински злорадствах, описвайки им козята, свинската и змийската мутра на тези изроди.
– …и ето сега, след инициацията, се превърнах във фея. По-точно, аз такава съм си и била, но не съм била инициирана. Ама си тръгнах елегантно… Подобно на: „Като си тръгвате, угасете лампите“, а ако го перефразирам: „Като си тръгваш, угаси Гесил.“ – Усмихнах се тъжно.
– Викааа… – разтегли Филимон. – А аз така си и помислих: не случайно имаш в себе си Светлината на душата. Тя не се намира у хората. Да, всъщност, у никого не се намира, освен у феите.
– Фил, обяснете ми – тръсна глава Тимар. – Още не мога да повярвам. Нашата Вика да е фея?!
– Да, Тимка, аз съм фея. Представяш ли си? – Изкикотих се нервно.
– Ох, ама че работа. А какво можеш да правиш? – Очите му пламнаха. – И каква фея си? Нали те са най-различни.
– Това вече не го зная. Да си призная, подозирам, че засега не умея нищо. Това, което се случи, беше просто в резултат на стреса и екстремната ситуация. А за това каква фея съм… Знаете ли, момчета, когато бях съвсем малка, моята прабаба си играеше с мен на феи и казваше, че тя е Фея на Дъгата. И аз също, само че малка. Така че…
– Вик, тя нещо се е объркала – Филимон замислено почеса ушите си. – Феите на дъгата са много добри и безобидни. И имат сини, лилави или зелени очи. А ти… – той надникна в моите сребристи очи. – Ти си някаква друга фея.
– Филя! – Възмути се върколакът. – Нашата Вика също си е добра! Ти как мислиш, можеше ли при такава ситуация тя да остане безобидна?!
– Точно това си мисля, че не би могла – котаракът продължи невъзмутимо. – Подозирам, че щом инициацията се е случила при такива… хм… обстоятелства, тя не е протекла така, както е било планирано. И сега Вика е станала друга фея, не на дъгата. Не зная на какво.
– Ъхъ, сега сигурно съм Фея на възмездието. Или бурята. Или зловредните трансформации. Ще пипна с пръст врага, ще му кажа: „Бау“, а той прас!, и се превръща в козленце! – разсмях се.
– Вика! – Тимар не издържа и също се разкиска заразително.
– Че какво? – Продължих да развивам мисълта си аз. – Само си представете: Омъжвам се аз. Скарваме се с мъжа ми, че той… ами де да знам, не е измил чиниите или е разхвърлял чорапите си из стаята. Аз му викам: „Козел такъв! Защо си разхвърлял чорапите си из цялата стая, бе?“ А той вземе, че се превърне в козел и на бегом, тропайки с копитца, се втурне да събира чорапи.
– Вика! – Не издържа и Филя. – Ама бъди поне малко по-сериозна, че тук се случва събитието на века, имам си стопанка и изведнъж вече е фея. А ти направи всичко банално.
– Ох, Филечка, каква дива стопанка си имаш, а! – Погалих го със смях. – Ако не се науча да управлявам силите си, то и твоят бъдещ стопанин рискува да стане същия такъв дивак.
– Мда… – замислено разтегли фамилиарът. – Какво ще правим тогава?
– Ами хайде тогава да помислим, какво да правя и как да разбера за себе си и за своите способности? Вие сте по-близо до природата, особено ти, Филя. Ще предложите ли идеи?
– Хм… Водният? – Върколакът погледна нерешително към котарака.
– Водният – потвърди онзи. – А още горският дух и нимфите. Сигурно някой от тях може да знае как да се свържем с феите.
– А от къде ще вземем горски дух и нимфи? – Това аз.
– Ще попитаме водния – това невъзмутимият фамилиар.
– Днес ли? – Това пак аз.
– Задължително. Още сега ще отидем – Това пак Филя.
Ние тримата вече толкова бяхме свикнали един с друг, че в повечето случаи се разбирахме с поглед и ни стигаха няколко такива кратки фрази.
– А на Ейлард?… – Уточни Тимар.
– Не! В никакъв случай! – Това ние хорово с фамилиара.
– Момчета, някак си хич не му вярвам на нашия маг – намръщих се аз. – Не знам. Такъв един странен и, честно казано, много ме напряга.
– Мм – измуча Филимон. – Няма зло в него, чувствам го. Но глупащина си има предостатъчно.
– И какво ще правим с него? Нали ще живее тук, пак го назначиха за Пазител на Източника и даже ще започнат да му плащат заплата.
– Казвах ви, че не трябва да го будим! – Тимар се нацупи и недоволно изгледа котарака. – А ти все врякаше: „Събуди го, Вика, събуди го… Трябва да те омъжим…“
– Аз и сега го твърдя: на Вика и трябва мъж – Филя не се подаде на провокацията. – Да не искаш да се омъжи за елфа, а? Всички са странни и побъркани по горите си…
– Е, по-добре елфа, отколкото този… – Тим стисна устни.
– Я стига – прекъснах ги аз. – На мен всяка нощ ми се присънва някакъв непознат блондин и все ми обещава, че скоро ще ме намери. И ме уверява, че ме чака от много отдавна.
– Ооо – Едновременно възкликнаха моите спътници и ме загледаха с алчно любопитство.
– А как изгле-е-ужда? – Алчно попита Филя.
– Не знам, не му се вижда лицето. И очите също. Само фигурата и дългите светли коси – помълчах малко. – Много ме моли да го дочакам.
– А ти? – Тимар стисна устни.
– Че какво аз? Аз и без това не се каня да се омъжвам, няма за кого. Въобще не ми е ясно кой е той, този нощен посетител, и за какво съм му притрябвала.
Моите спътници пак се спогледаха.
– Вик, аз пък съм чувал, че така в съня… – започна да казва Тимар.
– Ами, глупости! – Бързо го прекъсна Филя. – Недей да размътваш главата на Вика!
И те се спогледаха заговорнически.
Аз застанах нащрек. Те какво се опитват да скрият от мен?
– Филя?
– Мм?
– Хайде да си признаеш.
– Мм! – Той размаха отрицателно опашка, извърна се и започна да се оглежда на всички страни, сиреч него тук го няма.
– Филяаа…
– Ама какво Филя? Само да има нещо и веднага Филя!
– Филимоне! – Направих гласа си строг. – Я бързо да си признавате, и двамата!
Те пак се спогледаха.
– Е… – Промърмори Тимар.
– Не ме ядосвайте.
– Ама що за такава напориста жена си, а? – Почеса ушите си котаракът.
– Каквато съм. Разказвайте!
– Ами има такава информация – недоволно започна фамилиарът – че понякога, когато някой е предназначен от съдбата някому, те могат да се виждат насън. И даже да си говорят. Само не трябва да казваш името си и мястото, където се намираш.
– Защо?
– Ами… – Филя отново почеса ушите си. – Счита се, че по този начин можеш да изплашиш съдбата. И тогава няма да им се получи.
– Тоест можеш само да говориш и да се показваш, така ли? Само дето не си струва? – Уточних аз.
– Ами да, най-вероятно. Разбираш ли, всичко това е в сферата на догадките и реално не е доказуемо. Сякаш съдбата може да ти се разсърди. Предполага се, че ако те наистина са предназначени един за друг, то неминуемо ще се срещнат. А ако се назоват и се покажат, то вече е измама.
– Безсмислица някаква – цъкнах аз. Помислих секунда. – А този тип, значи също не вижда лицето ми и не знае името ми, а?
– Ъмм… – фамилиарът се замисли. – Логично погледнато, щом не си показва лицето, излиза, че вярва в това и наистина не иска да изплаши съдбата.
– И как тогава има намерение да ме намери? А въобще как в другите случаи успяват да се намерят тези предназначените един на друг?
– Точно това никой не знае. Просто съдбата ги ръководи…
– Някак си е странно… Блондинът ми каза, че скоро ще пристигне и май не ме е чакал там където трябва. Въпреки всичко ми зададе риторичния въпрос: „Ама къде си?“
– Вик, не зная – смръщи нос фамилиарът. – Нали ти казвам: всичко това е недоказуемо и от областта на слуховете.
– Ясно… – отново помълчах. – И какво, ако ме намери, аз съм длъжна с него да… Ами… А ако не ми хареса? Или аз на него? Внезапно не си подхождаме и нямаме никакви симпатии един към друг? И въобще… Аз съм от Земята, манталитета ми е различен от този на феринците. И колкото по-далече отивам, толкова по-добре го разбирам. Някак си вашите мъже изобщо не ме привличат. Мъжкият им шовинизъм е висша проба. Често ме засърбяват ръцете да удуша същия този Ейлард, например. А за коронованите особи, с които имах съмнителната чест да се запозная, въобще ще си замълча.
– Вик – намеси се Тимар, – ти нищо не си задължена. Съдбата подсказва, но ваше е правото да се възползвате от него или не. Вие не сте предназначени просто така безусловно, а… Счита се, че при благоприятно стечение на обстоятелствата, вие можете да станете идеалната двойка. Но пак само вие си решавате, искате ли да сте заедно или не.
– Ясно. Добре, ще решаваме проблемите в движение – завъртях глава. – Да доживеем до тогава, пък ще видим.
Когато се върнахме в къщата, мимоходом си отбелязах, че Лекси вече с пълна пара шуми в кухнята с парцалите и средствата за битова химия, а Яна с медитативно* изражение на лицето прахосмучи в гостната. Като ни забеляза, Лекси ни съобщи, че Ейлард е слязъл за кратко, направил си е кафе, грабнал лаптопа и пак се затворил в стаята си. Като прецених ситуацията, обясних на момичетата, че ще излезем във Ферин да се разходим до езерото и да не смятат, че сме се запилели нанякъде.
Водния радостно ни посрещна на езерото. Едва се приближихме и брадатата глава се появи от водата, и водния ни се заусмихва:
– Виктория, Тимар, Филимон! Радвам се да ви видя. Филя, ти също ли реши да се поразходиш? Ех, а аз даже нямам рибка за теб…
– Привет! – Неволно се усмихнах. – Как е езерцето ти?
– Много по-добре от преди. Мръсотията вече се утаи, а и живата вода сега блика от извора с пълна сила и също се справя лека полека с проблема – той малко разказа за състоянието на езерото, а самият той замислено ме гледаше. – Виктория, извинявам се много, но… Ти фея ли си?
– Ъмм – разтеглих аз. – Ние всъщност сме тук именно по този въпрос. Случи се нещо непредвидено и аз съвсем случайно преминах инициацията. Събудиха се гените, спящи в кръвта ми… Ами заради това…
– Невероятно! – Въздъхна той. – Нали феите вече не живеят във Ферин.
– Така ли! – Хвърлих бегъл поглед на Филимон. – А къде живеят?
– В своето измерение. Рядко се появяват, а после пак си отиват. И ти ли сега ще отидеш при тях? – Очите-копчета тъжно примигаха.
– Не, аз няма да отида в онова другото измерение. За сега Ферин ми е достатъчен. За мен и другото измерение, и този вашият друг свят са едно и също нещо.
– Наистина ли? Ех, че хубаво! Виктория, щом си фея, нали ще ми очистиш езерцето напълно, а? Нали сега вече ще можеш?
– Точно в това е проблема – изхъмках аз. – Вече феячих… ъмм… фействах… Не, също не звучи. Вълшебствах? О! Сътворих вълшебство. Само че, разбираш ли, бях в шоково състояние и въобще не се контролирах, така че попаднах в страховита ситуация. Нямам и представа, как се получи всичко това. И сега не зная какво трябва да направя, за да мога отново да го направя, простете ми за тавтологията. Ние в общи линии за това и дойдохме: подскажи ни, ако знаеш, къде можем да намерим поне една фея и тя да ме научи.
– Даа… Проблем… – водния подръпна брадата си. – Аз също не зная как да се свържа с тях.
– А горският или нимфите? Може би те ще знаят?
– Виктория, хайде да направим така… Ще се свържа с всички духове на стихиите, които мога да достигна, с горския ще си поговоря, а той с нимфите. Ще разпространим слуха, че новородена фея търси своите. А щом феите научат, сами ще дойдат. Те не изоставят своите, прекалено малко са останали.
– Новородена ли? – Изкикотих се аз.
– Че каква друга? – Водният също се усмихна. – Преди това си била човек, а сега си фея. Значи си като новородена.
Така се и договорихме. В отговор обещах, че щом ме научат да владея дара си, непременно ще очистя езерото напълно и ще направя всичко по силите си, за да оживее отново. Казахме си довиждане с водния и се уговорихме, че ако научи внезапно нещо по случая, той самият ще дойде у дома, като миналия път.
Нищо повече не се случи до вечерта. Сестрите, щом свършиха с чистенето, се заеха със списанията и около шест вечерта ми предоставиха картинката с желания интериор. Помолих Къщата да им обзаведе стаята. Ейлард седеше в спалнята си и не си показваше носа навън, даже не слезе за обяд. Много ми е интересно от какво толкова е потиснат? Дали от неспособността си да поеме ролята на мой охранител, дали от това, че вече съм фея и според идеята вече не ми е нужен. Нима сега вече съм толкова страховито могъща, страшна и ужасна?
Когато вече започна да се стъмва, на вратата от страна на Ферин се почука. Между другото, трябва и там да се постави звънец, че е неудобно всеки път да вдигат такъв шум. Отидох да отворя в компанията на Тимар и едва открехнала вратичката на портата по дължината на ограничителя, почувствах зад себе си присъствието на мага. О, я виж ти, слязъл е!
Зад портата стоеше мъж на средна възраст в униформа, а зад него група… ъъъ… войници, съдейки по всичко.
– Лейди! Мога ли да говоря с баронеса Виктория Лисовска? – Мъжът се поклони вежливо.
– Слушам ви! – Вратата все още не я отлоствах, а Ейлард мълчаливо стърчеше зад гърба ми.
– Пристигнахме по заповедта на Негово Величество крал Албрит. Увериха ни, че вие знаете за това.
– А, да, зная! – Притворих вратичката и махнах верижката.
Поразмишлявах за момент и реших все пак да не ги пускам и излязох при тях на вратата. След мен го сториха и мага, и Тимар.
– Капитан Летаний Марцел на вашите услуги, лейди. Това са моите подчинени, дошли за охраната на прехода. Какви ще са указанията ви?
– Много ми е приятно, капитане. Указания ли? Хм… Негово Величество ме убеди, че ще ви финансират от хазната, нали така?
– Точно така, лейди.
– Щом е така, то отидете в село Листянки. Договерете с местните жители да ви осигурят квартири. Нямам възможност да ви настаня в къщата си. Относно заплащането на селяните за пребиваването ви се договаряйте сами. Какво още… Моето единствено и задължително условие е да не опитвате да обиждате местните жители и да им плащате без измама. И още… Бог да ви пази, ако оскърбите с дума или действие дори едно момиче.
– Лейди… – Летаний Марцел май се канеше да се обиди.
– Капитане, не ви подозирам в нищо предварително, няма за какво да се обиждате – аз стиснах устни. – Но ви предупреждавам, като имам предвид факта, че по-голямата част от мъжете ви са млади, ергени и всичко останало… Няма да търпя да обиждат селяните ми. И с виновните ще се разправям лично аз. Нали ви е известно, че съм фея?
– Да, лейди! – Кимна почтително капитанът. А войниците зад гърба му започнаха да се споглеждат.
– Не го и забравяйте. Утре ще посетя Листянки и ще видя как е там. Да охранявате дома ми можете да започнете от утре сутринта, днес си починете. Разположете се наоколо, сами решете как. А утре ще обсъдим и другите моменти.
Капитанът и войниците се поклониха, яхнаха конете си и поеха към Листянки под погледите ни.
– Бързо влезе в ролята си – прямо каза Ейлард. – Като те гледа човек, едва ли ще може да каже, че си баронеса само от два дена. А фея от още по-рано. Направо си аристократка от двадесето поколение.
– Аз и без титлата не съм за изхвърляне, Ейлард – обърнах се аз към него. – Май само за теб има значение това дали съм с титла или без. Аз съм такава, каквато съм.
Той нищо не каза, само се усмихна накриво. И ми стана ясно, че в общи линии няма да е лошо да си поговорим.
– Тимка, прибирай се в къщи, а?
Извърнах се към върколака, а той само кимна разбрано и замина. Двамата с Ейлард останахме зад вратата.
– Имаш ли да ми казваш нещо? – Погледнах го въпросително.
– Не знам. Да, може би искам. Но не знам какво – той потърка челото си с длан. Помълча. – А ти защо взе при себе си Алексия и сестра и?
– Странен въпрос – даже се учудих. – Трябваше и работа и помощ, тя не можеше да изостави сестра си. А и аз имам нужда от помощ в домакинството. Така че защо не?
– А защо точно нея? Малко ли са ти селяните? Можеше да наемеш която и да е девойка и тя щеше да ти е приходяща прислуга.
– Ами защото и Алексия ми помогна когато имах нужда.
– И с какво ти помогна? Красива прическа ли ти направи? – Изсумтя магът.
– С какво ми е помогнала ли? – Усетих, че пак започвам да се гневя. – Знаеш ли, Ейлард, ако не се надуваше толкова с амбициите си на супер як мачо и съблазнител и вместо въпроса „Защо не мен?“ беше задал друг… А именно: не ми ли трябваше помощ и къде прекарах първата нощ в двореца, въобще нямаше и да питаш сега за Алексия. Оная нощ прекарах в стаичката на прислугата и спах с нея в нейното легло. Защото тя ме скри от принц Гесил. И после той я пребиваше заедно с мен, тъй като разбра кой именно ми е помогнал да се скрия от него.
Ейлард ме гледаше шашардисано.
– Какво? Не очакваше, че мога да спя в стаята на прислугата ли? Или това, че най-обикновена прислужница рискува всичко и можа да помогне на гостенката в двореца? Докато в същото време нейния спътник, който като че ли се бе наел да я охранява, в действителност само направи скандал и изигра сцена на ревност?
Отговорът беше продължителна тишина. Не притисках събеседника си. В крайна сметка ми беше все едно какво ще каже. Емоциите ми прегоряха и даже онова вредно физическо привличане, което имах в началото към него и то си отиде. Никой не е отменял физиологията, трудно е да се укроти буйстването на хормоните и събудилото се либидо, когато наблизо има привлекателен представител на противоположния пол. До тук всичко е ясно, но… Ами да, красив и породист самец е, което си е истина, истина си е. Не е глупав, уверен е в себе си, което също си е факт. Но колко са такива като него? Именно, че са много. А лицето не е всичко. Нали моят пръв и последен опит за съвместен живот с подобен екземпляр не завърши с нищо хубаво.
Льошка, с когото живяхме заедно четири години, също беше красив като картинка. Първенец сред младежите от факултета, отличник, спортист, красавец и сърцеразбивач, мечта на всичките студентки. Когато той ми обърна внимание, полетях като на крила и се влюбих до уши. А после търпях безкрайните му заяждания и това, че той решаваше вместо мен какво да правя, с кого да дружа, къде да ходя. Струваше ми се, че по този начин той се грижеше за мен и ме закриляше по своему. Както можеше де, беше по-голям от мене с три години. И доверчиво приемах това как ние съвсем скоро сме щели да се оженим. Само да поспестим още малко пари за сватбата. А това, че ще трябва да се лишим от излишните харчове се разбира от само себе си. Упорито не осъзнавах, че само аз се налагаше да се лишавам. В свободното си време безропотно пишех курсови работи и реферати за пари. А след завършването на института си намерих работа и използвах всяка възможност да припечеля.
Стараех се да не се обиждам от язвителните забележки на майка му, която ме считаше за провинциална използвачка, впила своите пипала в нейното момче и мечтаеща за негова сметка да се засели в този град. Господи, какъв кошмар! Добре де, поне да беше столицата, а то не е. Аз самата не съм от глухата провинция, а от градче на два часа път с влака. Между впрочем, получих висшето си със свои заслуги, като постъпих на държавна стипендия.
Глупава, сляпа, влюбена патка – това бях през всичките тези четири години. Прозрението дойде внезапно. Просто една вечер моят любим красавец, между другото, на приготвената пак от мен вечеря, лениво ми съобщи, че е решил да се раздели с мен. Че нямаме бъдеще. Че аз съм скучна, твърде земна, а той си има мечти за пътешествия и приключения. И аз в тези мечти не се вписвам.
Цялата оная нощ плаках, на сутринта отидох на работа с подпухнало от сълзите лице, а когато се прибрах вечерта, то… Посрещна ме майка му. Връчи ми собствения ми багаж и ми помаха с ръка за сбогом. А на боязливия ми въпрос: къде е Льоша?… А Льоша грабнал всичките ни спестени пари за сватбата и отлетял за Индия да осъществи мечтата си. Оказва се, че отдавна си е бил купил билет и се покри в Гоа, за да живее до океана и да придобива мъдрост.
Трябваха ми две години, за да събера парчетата на разбитото си сърце и стъпканото самоуважение. Оттогава с никого не бях се срещала. Само си направих извод за себе си: никога повече!… А панталоните и тениската му, които се оказаха забравени след едно от посещенията при моите родители, първо ги пазех, за да ридая в тях. А после ги тъпчех с крака, отмъщавайки за отчаянието си. Когато се успокоих, просто забравих за тях и накрая се озоваха у Тимар.
– Вика – най-накрая излезе от вцепенението си магът – ама аз не знаех, мислех си… – И той пак замълча.
– Ако беше мислил, Ейлард, то между нас нямаше да ги има всичките тия недоразумения. И ако мислиш, то мислиш само за себе си. За своята изгода. По принцип това е нормално, най-обикновено човешко качество – свих аз рамене. – Само че не трябва да ме правиш на безмозъчна квачка, вместо която трябва да вземаш решения. Както правилно бе отбелязал, аз съм вече голямо момиче. И мога да се погрижа сама за себе си. Никога не се отказвам от помощ. Но няма да позволя да взимат решения вместо мен и да ми поставят условия. Приеми го за даденост.
– Как само започна да говориш… Затова ли е, защото сега вече си аристократка и фея? Изглежда вече съм излишен тук…
– Не, Ейлард. Това е, защото аз отдавна съм си такава. Не съм се карала с теб само защото вежливостта не ми позволяваше, а и се смутих в началото. И искам да изясня абсолютно всичко между нас. Ние с теб сме нещо като колеги… Аз отговарям за прехода, ти за Източника. Хайде да оставим всичко така както си е. Да не внасяме излишни проблеми в нашите взаимоотношения. И без това няма да ти стана любовница, не ми е интересно. Няма да търпя истериките и сцените ти. Може би, ако всичко се бе наредило другояче, би могло да се получи, но… Твърде много се различаваме един от друг. Затова хайде да продължим да живеем и да не пречим на другия да живее. Не искам война в собствения си дом.
– И аз не искам. Само да знаеше как не искам да съм във война с теб! – Той се усмихна тъжно. – Всичко развалих, нали?
Поне това го разбира… Не е глупав мъж. Умен, интересен, знаещ много. Но защо толкова глупаво се отнасяше към мен? Той всъщност ми харесваше от самото начало, много ми харесваше. И ако не беше започнал да се отнася толкова глупаво… Даже първият му опит да се вмъкне в леглото ми му бях простила, като приписах всичко на събудилите се хормони: не е шега работа, четиристотин години е проспал, а изведнъж се появява младо момиче. Но останалото уби от корен всичките ми симпатии към него.
– Има такова нещо – позабавих се и му кимнах. – Хайде да се опитаме просто да си останем добри приятели. С радост ще приема помощта ти, съветите и обясненията ти. И по отношение на прехода и относно управлението на това неочаквано баронство. Самата аз ще помагам колкото мога. Това е всичко засега.
Ейлард мълчеше. Такъв един странен е. Да беше казал поне нещо. Не зная, дали се е извинил, или е поспорил, или пък се е съгласил. Че някак глупаво се чувствах да чета конско на някого. Не понасям препирните и изясняването на отношенията. Това съвсем не е моето амплоа, трудно ми е да се владея и да се опитвам да влизам в образа на сериозна и солидна дама. А той си стоеше, поклащайки се от пети на пръсти и нищо не казваше.
– Ще вървим ли? – Кимнах по посока на къщата.
– Да вървим. Щом е да помагам и обяснявам, можеш да разчиташ на мен – най-накрая проговори той.
– И това е нещо – усмихнах се примиряващо. – Да вървим вече, велики Пазителю на Източника. Ще вечеряме, а утре ще направя първото си посещение на Листянки. Досега не съм била нито веднъж там, страхувах се да си покажа носа. А сега искам не искам, длъжна съм. И останалата територия на баронството ще трябва да огледам, даже приблизително не мога да си представя какво е това и с какво го ядат.
– А ще отидеш с какво? – Магът отвори вратата и ме пропусна да мина напред.
– Ъ?
– Нали не се каниш да пътешестваш пеша по земите си. Коне трябват.
– Коне ли? – Направих физиономия аз. – А не. Коне, ама без мене. По-добре да си купя велосипед. Какво? Аз съм от Земята, фея. Нека всички си мислят, че това си е моя чудатост.
/* Медитативен – Склонен към размишления; замислен; съзерцателен./