Превод Fala_2023
Амара
Упорита, упорита машина! Просто не мога да накарам този двигател да заработи.
– По дяволите! – Крещя, когато ключът се изплъзва и кокалчетата ми се остъргват по метала.
Мразя това, мразя това място, мразя новата си работа, мразя всяко проклето нещо във всичко това. Преди седем месеца аз и моите приятели се разбихме на тази безплодна пустош наречена планета. Тя е пълен ад, макар да обичаме да се шегуваме с нея и да спорим дали прилича повече на „Междузвездни войни“ или на „Стар Трек“. Това място е гадно. Горещо е и пясъкът попада на места, за които дори не съм подозирала че съществуват.
Живеем в това, което някога е било велик град, но сега е малко повече от руини. Сградата, в която се намираме, може би някога е била източник на енергия за града, но сега е просто разпадаща се смесица от машини и метал. Голяма е и мирише на старо, на ръжда и мухъл. От изгнилите пролуки на високия таван струи светлина, достатъчна за работа.
– Добре ли си? – ме пита Инга през рамо.
– Изглеждам ли, че съм добре? – Извиквам. – Боже, мразя, когато хората ме питат това.
– Съжалявам, аз… – тя се отдръпва.
Чудесно, отново се държа като пълна кучка с приятелите си. Не мога да спра.
– Какво не е наред, моя лютика? – пита Шидан, когато се появява зад ъгъла.
Шидан е Змей, местен жител на този пустинен ад. Появи се преди два месеца и оттогава ме преследва.
Не знам преди колко време, но е имало война, която Змей наричат Опустошение. Някога на това място имало напреднала технология, после цялата раса загинала с изключение на шепа хора. Първичният инстинкт ги е разединил, сега живеят като варвари. Те са хора-дракони, буквално двуметрови огромни хора-дракони. Шидан е покрит от главата до петите с люспи, които са с ръждивокафяв цвят, обкантен с червено-синьо. Те са по-дебели по гърба му и много по-светли отпред. Лицето му всъщност не е влечугоподобно, просто е супер остро и изваяно и обича да ме гледа с ясните си, кехлибарени очи. Той дори има крила и опашка. Горещия му сексапил не означава, че ми харесва да ме преследва.
– Млъкни – отсичам аз на Змейя.
Като стана дума за сексапил, този град принадлежи на един Змей на име Ладон. По волята на съдбата или на късмета той се влюби в моята приятелка Калиста. Тя забременя и заради нея той се занимава с останалите оцелели хора, които се настаняват в дома му. Кой да знае, че нашите два вида ще са съвместими? Не е в моята област на компетентност. Нито пък поправянето на двигатели, по дяволите. Още на кораба, който беше нашият дом, се мотаех достатъчно на пилотската кабина, за да усвоя няколко неща от истинските инженери, но никой от тях не оцеля, така че аз съм най-доброто, което имаме.
– Защо винаги е толкова преследващ? – Питам Инга, говорейки на общ език, и поглеждам към Шидан.
Калиста намери машина, която учи хората да говорят и разбират езика на Змей, но досега никой от Змей не е научил Общ.
– Той помага, помниш ли?
Отвръщам с поглед.
– Помня! Мислиш ли, че съм глупава? Бях риторична.
– О, съжалявам.
Въздъхвам на себе си и поклащам глава.
– Аз съм пилот, а не инженер – промърморвам с най-добрата си имитация на Скоти, която е гадна и го знам, но както и да е.
– Но ти се справяш страхотна с това – казва Инга.
Взирам се в нея, докато осъзная, че говори сериозно, след което се чувствам неловко и гадно.
– Благодаря – отговарям, опитвайки се да изгладя нещата. Тя се усмихва и отново насочва вниманието си към частите, които я карам да почисти.
Шидан стои наблизо, наблюдава и мълчи. Някак си е страшно. Винаги ме гледа и ако беше мъж, разбирай нормален човек, щях да кажа, че има кучешки очи. Сякаш копнее за мен или нещо подобно. Змей са странни по този начин. Чувала съм Ладон да нарича Калиста свое съкровище. После, другият нов змей Сверр, в когото се влюби Джоли, и той прави същото – защитава я, грижи се за нея, сякаш е твърде слаба, за да се справи сама.
Аз нямам нужда и не искам някой да се „грижи“ за мен. Прекарала съм целия си живот в доказване на себе си. Мога да превъзхождам всеки. Шидан го чака световна изненада, ако си мисли, че ще се отнася с мен по този начин. Не съм деликатно цвете, което да поставиш на рафт и да обожаваш. Всеки мъж, който иска да бъде с мен, трябва да се отнася към мен с уважение.
– Радвам се, че той не може да ни разбере. Защо ме гледа така през цялото време? Опитай се да живееш, гущерче.
– Той те харесва – настоява Инга, подсушавайки пистолет с кърпа.
– Е, той може да запази харесването си за себе си – мърморя аз и хващам гаечния ключ обратно.
Шидан се приближава и ме хваща за ръката. Отдръпвам се, насочвам поглед към него, но не съм достатъчно бърза. Той издърпва ръката ми между нас и оглежда одрасканите ми кокалчета.
– Наранена си – отбелязва той.
– Няма страшно, Шерлок – казвам аз. – Всичко е наред.
Опитвам се отново да издърпам ръката си, но не мога да се измъкна от хватката му.
– Нека я почистя.
Той се взира в мен. Очите му са зашеметяващи, с наситен жълт цвят, който прилича на избухнала звезда. Шидан е по-малък от другите Змей, но все пак е масивен до мен, ръката му поглъща моята. Червено-синият оттенък на люспите му е уникален за него, чудя се дали цветовете им означават нещо. Крилете на гърба му шумолят, а опашката му се плъзга от една страна на друга. Устата му се стяга в твърда линия и за миг се чудя какъв ли е вкусът на устните му.
Не. Отблъсквам подобни мисли. Няма да го целуна. Няма да ме завладее треската за извънземни бебета, която Калиста започна. За тях е добре, но аз мога да се справя сама.
– Казах, че съм добре – отвръщам аз.
Той ме дърпа, нежно, но настоятелно, като ме води до кофите с вода, които Инга използва като вани за почистване. Ако дръпна ръката си, той ме пуска. Знам, защото винаги прави такива неща. Откакто се появи извън защитния купол на града с онзи друг Змей и се бореше със зъби и нокти за мен. Мисля, че точно това ме вбесява най-много в тях, те са адски притежателни. Странно е и докато другият змей продължи напред, Шидан гледа да е винаги близо до мен. Не мога да се обърна, без да се сблъскам с него.
Това е досадно. И мило. Но по-скоро откъм дразнещата страна. Не се нуждая от никого и не съм обхваната от треска. Ще продължавам да си го повтарям, докато не стане истина. Не, млъкни. Нямам нужда от никого. Това е единственият начин да оцелея.
Шидан нежно почиства драскотината на кокалчетата ми. Докосва ме внимателно, докато налива вода, навежда се и проверява, после налива още вода. Взема чиста кърпа и забърсва малките ранички, докато не изсъхнат. Топлият му дъх преминава по кожата ми и сърцето ми се свива. Изтръгвам ръката си от хватката му.
– Добре съм! – Извиквам на общ език. Той ме поглежда объркано. – Добре съм – повтарям на змейски, за да ме разбере.
– ОК – казва той, весел както винаги.
Това е най-дразнещото нещо в него. Винаги, ама абсолютно винаги, е весел. Другите Змей са предимно мрачни, носейки на раменете си тежестта на това, че са последните от своята раса. Шидан е различен, той винаги е лекомислен, с усмивка на лицето. Той е най-щастливият проклет змей, който някога съм срещала.
– Мислиш ли, че ще има спасение? – Инга ме пита, като ми дава желаното разсейване.
– Не.
– О. – Раменете ѝ се свиват.
– Виж – продължавам аз. – Знам, че е популярно да се надяваме на това и че има цяло движение „Човекът на първо място“ или каквото там глупаво име са измислили за фанатизма си, но фактът е, че няма кой да дойде.
– Как така? – пита тя, а в очите ѝ се появяват сълзи.
По дяволите. Сега се чувствам зле. По дяволите, Инга, защо трябва да си толкова проклето… мека и сладка? Мразя да се чувствам зле, особено когато казвам истината. Истината понякога боли, разбери. Само че тя не може да го направи и аз съм тази, която се чувства зле заради това. Когато космическите пирати нападнаха кораба ни и го накараха да се разбие, аз й помогнах да се спаси от изнасилване. Преди това не я познавах, но оттогава тя е деликатна. Не се справя добре с реалността, оттегля се в защитна черупка. Боже, аз съм кучка.
– Сблъскахме се преди почти единайсет месеца. Ако е пуснат сигнал за бедствие, което е съмнително, той трябва да стигне до Земята. След това Земята трябва да изпрати екип за отговор, който ще пристигне за повече време от нашия останал живот. Ние бяхме третото поколение на кораба, който е напуснал Земята преди повече от сто години.
– О – казва тя, а в гласа ѝ натежава претовареност. После започват да текат сълзи и тя поглежда надолу, оставяйки косата си да виси над лицето ѝ.
Браво на Амара, печеля наградата за кучка на годината. Какво да правя сега? Аз съм пилот, който се преструва на инженер. Какво знам за това да утешавам някого? В пилотирането не се плаче!
Чувствам се неловко, приближавам се и протягам ръце. Тя пристъпва в тях, така че я потупвам по гърба и я оставям да поплаче на рамото ми. Шидан гледа с наведена на една страна глава. Той не би разбрал разговора ни, но съпричастността му е очевидна.
– Всичко е наред – казва Инга и поема треперещ дъх. – Всичко е наред. Трябва да се залавяме за работа, съжалявам.
Тя избърсва сълзите си, а аз се отдръпвам. Обхваща ме чувство на облекчение. Не ми харесва да бъда злобна. Не ми харесва, но не знам как да бъда различна. В главата ми винаги звучи добре, но когато казвам нещата, някой винаги се засяга от тях. Тогава се озовавам в неловки ситуации като тази.
– Хм, добре – казвам, обръщайки се обратно към мотора. Не забравям да превключа на змейски, когато се обръщам към Шидан: – Ще помогнеш или какво?
– Разбира се, мой лютик – усмихва се той. – Какво искаш?
– Хвани онова нещо там и виж дали се върти, или не – казвам, посочвайки част от двигателя, която изглежда, че трябва да се върти.
Шидан прави това, което го моля, и всички се съсредоточаваме върху работата, която ни предстои. Това е по-добре. Работата я разбирам. Има смисъл, работата няма емоции, чувства и не се разстройва от нещата. Шидан работи усърдно, ще му го призная. И мирише приятно. Има нещо екзотично в аромата му. Почти пикантен, като пикантен черен шоколад. Хм, шоколад, по дяволите, липсва ми шоколад.
Дори най-случайните мисли водят към това, което сме загубили. Разбира се, че оцеляваме и съм благодарна за това, но ми липсва домът. Липсва ми другарството в пилотската кабина. Липсва ми старият ми живот. Да живея и да умирам на кораба на поколението, докато летим към някой нов свят и го колонизираме. Ами моите пра-пра-пра-правнуци или нещо подобно ще го колонизират. Дори не съм сигурна, никога не ме е интересувало. Познавах живота си, работих здраво, за да стигна дотам, където съм.
Момичетата не трябваше да бъдат пилоти. При мен не се получи, успях и нито един проклет човек не би могъл да се усъмни, че съм го заслужила. Понякога някое ново момче се прехвърляше в нашата палуба и предполагаше, че съм някакъв символичен пилот. Поклон пред равенството между половете. Останалите момчета се усмихваха и се съгласяваха, докато не успееха да го уредят да лети срещу мен в тренировъчна мисия. След като подигравателно му разбивах задника из черното пространство, те запяваха нова песен. Никой не беше толкова добър, колкото мен. Само ако бях най-добрата, можех да запазя поста си. Те не можеха да ме смятат за мека, слаба или момиче. Аз не бях момиче, аз бях пилот. Това беше важното.
Само че всичко това вече го няма. Това, което казах на Инга, също е вярно. Всичко е свършило и никога повече няма да си го върна. Сега съм полудял инженер, който работи по извънземна технология, която не бих разбрала, дори да бях истински инженер. Ако това беше „Стингър“, всички щяхме да сме в играта. Винаги съм работила по моя „Стингер“ заедно с назначения летателен инженер. Ако искаш да опознаеш кораба си, разглоби го и го сглоби отново. Когато опознаеш всяка една гайка и болт в него, само тогава можеш да кажеш ,че познаваш кораба.
Нищо от това не означава, че трябва да накараш електрическата мрежа на този град да заработи. Това, че изобщо съм я накарала да работи, е по-голямо чудо, отколкото искам всички да знаят. Те разчитат на мен и аз съм най-доброто, с което разполагаме. Което не говори много.
– Можеш ли да вдигнеш това? – Питам Шидан.
– Разбира се – усмихва се той.
Извръщам очи и отстъпвам назад. Той свива колене и повдига края на генератора. Мускулите му пулсират и се огъват, докато се изправя само с леки стонове. По дяволите, ако не е силен. И секси. Не, по дяволите, той не е секси, той е досадно извънземно, което ме гледа с онези огнени очи, които тлеят прекалено много, за да бъдат истински кучешки очи. Престани, Амара! Аз не съм ничие съкровище и това е всичко, което той иска. Змей не разбира как да се отнася с жена като с равна. Той не е за мен.
– Благодаря – казвам аз, коленича и посягам под него, за да регулирам уреда, който се надявам да увеличи мощността.
– Разбира се, мой Лютик – отговаря той.
Той винаги ме нарича така. Не знам какво означава, тъй като изглежда не се превежда на Общ език. Сигурна съм, че е някакъв женомразки термин, който означава, че съм неговото съкровище или някаква глупост. Аз не съм цвете, по дяволите. Щом манометърът се завърта, аз се измъквам и Шидан спуска мотора на земята.
– Защо ме наричаш така? – Питам.
Той накланя главата си на една страна.
– Как? – пита, сякаш няма представа.
– Лютик – повтарям го бавно, думата се усеща странно на езика ми.
Той се усмихва и свива рамене, вместо да отговори.
– Стига, престани.
– Както искаш. – Той се усмихва, преди да ми обърне гръб.
Инга се ухилва от мястото, където работи, а аз въздъхвам, изправяйки се на крака, за да огледам машината.
– По дяволите – промърморвам.
– Ще го разбереш – настоява Шидан.
– Разбира се – съгласявам се с половин уста.
Присядам на един стар сандък и се взирам. Шидан стои вляво от мен и тихо наблюдава. Звукът от бръмченето на мотора и почистването на частите от Инга е успокояващ. Оставям очите си да блуждаят по машините, надявайки се на някакво вдъхновение.
– Трябва да отида на патрула си – казва Шидан, прекъсвайки размишленията ми.
– О, разбира се – казвам аз.
Преди време Сверр забеляза кораб, пълен с космически пирати, и оттогава редовно патрулираме в периметъра на града. Те са същите, които свалиха нашия кораб. Оказа се, че са робовладелци с дълга, неприятелска история между тях и Змей.
– Ще се видим утре – казва той и маха с ръка, докато си тръгва.
Гледам го как си тръгва и стаята ми се струва малко по-празна, когато него го няма в нея.
– Вие двамата трябва да отидете на среща – казва Инга, след като той си тръгва.
– На среща? Сериозно? И какво да правим? Не е като да имаме някакви филми, на които да отидем, или място, където да излезем на вечеря.
– Това просто означава, че се съкращава времето между тях. Пропускаш скучното и отиваш направо към хубавото. – Тя се усмихва, а аз въртя очи.
– Нямам треска за извънземни – казвам, докато тя се смее.
Стъпките се чуват музикално по металните стълби, водещи към подземието. Двете с Инга скачаме, обръщайки се към звука. Мей се плъзга в полезрението ни, движейки се забързано.
– Какво става, Мей?
– Калиста е в беда, имаме нужда от теб – издиша тя.
– Какви проблеми? – Инга пита, преди аз да успея.
– Бебето.
По дяволите. Сега аз и лекар ли трябва да съм? Всички ме гледат като група зелени пилоти, които не са сигурни как да закопчаят предпазните си колани.
– Добре, да вървим – нареждам и повеждам нагоре по стълбите.
Не знам какво мога да направя, но ще разбера това, когато стигна дотам.